SOMETHING WICKED THIS WAY COMES...

Факт. Секундите се завръщат. Самият аз нямах време да обмислям това завръщане. То просто се случи. Станах една сутрин и смених физиономията на блога, а после му направих facebook страница за компания. Не съм започнал да харесвам facebook, едва ли някога ще имам лична страница там, но съзнавам (дали признавам е друг въпрос), когато греша. Онази моя пръдня срещу социалната мрежа беше грешка на растежа. Същото важи и за още няколко секунди.

Една година по-късно всеки би бил малко различен от преди. Аз също. Генералната ми гледна точка е същата, но нюансите са различни. Японците казват, че когато си на 20 и не си радикален, значи нямаш сърце, а когато си на 40 и си все още радикален, значи нямаш глава. Днес много държа на главата си, особено като гледам какво се случва около мен. Имам много крайни позиции по определени въпроси, но вече не държа да ги крещя на света с пълно гърло. 

You're too young to understand, I'm too old to give a fuck- както беше казал Roger Miret в един от последните албуми на AGNOSTIC FRONT. Нямам нищо против по-младите и не се смятам за стар, но тези думи добре описват стила ми на мислене в момента.

Това не значи, че планирам секундите да станат сенилни, скучни и безинтересни упражнения по белетристика без съществено съдържание. Сещаш ли се за всички онези банди, които се завръщат с албум след години отсъствие и вземат, че се изкензат на всичко яко, което са направили? Не ми се иска да попадам в този капан. Ако усетя, че нещата не вървят, директно ще пратя всичко в историята- там, където принадлежи. Нямам скрупули, нито изпитвам съжаление. Един-два пъти дори обмислях да изтрия целия блог с всичките му писаници вътре.

И така... През неделя. Два пъти в месеца. Научил съм си уроците и съм си написал домашните. Отворено е. Добре дошъл отново в мръсния ми ъгъл. Тук няма да ти трябват специални умения, нито невероятен интелект. Това място е далече от външния свят- място за различна музика, различна литература, различно кино и различни размисли на глас. Това е моят и твоят нужник. Просто отвори съзнанието си и задникът ти ще го последва. 

ОЧАКВАЙ

Скоро... Завръщането на култа към секундите.

СЕКУНДА РАЗМИСЪЛ

След като днес три пъти се сещах, че трябва да седна и да напиша поредната секунда, на четвъртия път осъзнах, че на този блог му трябва почивка от мен, а на мен ми трябва почивка от проклетия блог. След почти 3 години писане всяка седмица, или, айде, почти всяка седмица, ако си броя кратките ваканции, това нещо се пренасити и напоследък стана малко безинтересно, поне по мое мнение. Освен това ми поомръзна от него. Всяка връзка, казват, претърпява първата си сериозна криза около третата година. Ако е така, значи имам нещо като криза във връзката с блога ми.

Смятам, че можем да си дадем почивка и да видим как ще живеем един без друг. Времето ще покаже дали ще си останем приятели с него или отношенията ни ще продължат след някаква пауза. Така или иначе, време е за промяна. 

Благодаря ти, че беше с мен през цялото време, но и дори за кратко да си бил, пак е било полезно за мен, повярвай ми. Ти ми имаше доверие, мразеше ме, обичаше ме, смееше се с мен и саркастично се подсмихваше на някои неща (признай си, няма нищо срамно в това да си гадина от време на време). 

Когато пиша тези редове, по-скоро чувствам облекчение, а чак след това усещам и нещо тъжно. Облекчението е в по-големи количества, признавам. 

И така, отбивай се тук от време на време следващата година, защото, както казах, възможно е да има развитие в някаква насока. Не е сигурно, но е възможно. Това мога да кажа на този етап. Au Revoir.

СЕКУНДА ПРЕДИ КРАЯ

Представи си, че ти остава съвсем малко. Обръщаш се назад и виждаш живота си. Доволен ли си от него? Направи ли нещо за себе си или беше зает единствено и само да угаждаш на другите? Виждаш ли усмивка на лицето си? Можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че си живял живота, който си искал? Че не съжаляваш за нищо? Или като се обърнеш, виждаш единствено нещата, които си правил за другите.

Преди време попаднах на блога на една милосърдна сестра, която се грижи за хора на смъртно легло. Тя беше написала, че в последните си мигове хората имат три основни неща, за които съжаляват:

• Трябваше да работя по-малко.
• Трябваше да живея така както искам, а не така, както хората очакваха от мен.
• Трябваше да се грижа повече за себе си и по-малко за другите.

Това са важни констатации и е по-добре да си дадем сметка за тях приживе, докато все още живеем активно, а не когато сме в зенита на пътя си.

Сещам се и още нещо. Когато е само на 13, Клиф Бъртън става свидетел на кончината на по-големия си брат, който умира от аневризъм. След това той коренно променя виждането си да живота. Започва да гледа на него като подарък, който трябва да се използва, а не обезателно да се жертва в името на другите. Така поне казват приятелите му.

Не знам защо реших да пиша за това днес, но намирам смисъл в идеята, че трябва да мислим по-често за края, защото той е единственото неминуемо нещо в живота ни.