По случайност /или не/ днес рожден ден има един много важен за мен приятел. Казвам си, че като стигна там, където съм тръгнал, задължително ще си сипя едно. В този момент започва онова парче, което синът ми обича да нарича песента на тати. Поглеждам към задната седалка и почти подавам юмрюк, за да го чукне, както правим винаги, но осъзнавам, че него го няма там.
Вчера заради рождения ден на друг специален човек изпих една цистерна алкохол и изядох кутия и половина цигари.
Следващата седмица ще си показвам личната карта, за да си купя алкохол и да празнувам в хотелската си стая VIP рожден ден. В Америка е така - можеш да си купиш наркотици на всеки ъгъл, но ако искаш бира, ти трябва ID, ако ще и да си на 50. Свиква се, ако искаш да свикнеш.
Продължавам по Вардар с всички тези мисли в главата си. И да ги бях оставил на Възкресение, ей там, покрай БКП, където правят най-вкусната закуска след безсънни, но щастливи нощи, пак щяха да ме настигнат и да ми отмъстят, защото съм се опитал да се отърва от тях. Научил съм си урока. Не съм на 20, мисля си, и усмивката ми става по-широка, защото на 20 не можех да натисна газта на 265 коня, да подмина дома си със среден пръст и да продължа да карам на запад, все едно ще пресичам границата със Сърбия.
Карам към Калотина и дори не знам защо го правя. Просто имам нужда. Сега. В този момент имам нужда да карам бързо и да не се объщам назад. Когато се прибера и напиша тези редове, всичко ще е наред. С теб, с мен, с всички.
Щом има летни залези, рождени дни и хора, за които да ти пука, значи всичко е ОК. Няма как да е иначе, нали?
