... за тази година. Догодина ще продължа на 6 януари. Със собствена и с твоя помощ. Няма да изпадам в лигави подробности и да ти благодаря за отделеното време. Твоето време си е твое и щом преценяваш, че си струва да отделяш от него, за да бъдеш всяка неделя тук, значи аз си върша работата както трябва.
Обаче може и по-добре. Много по-добре. Затова имам някои идеи за 2013, които би трябвало да влязат в сила по различно време през следващата година. Надявам се. За да не говоря празни приказки, ето някои от тях:
Отделен от секундата блог, в който всеки месец ще представям по един албум от колекцията си- издание, степен на рядкост, интересни подробности около процеса на записване, значимост, начин на придобиване на плочата или диска и т.н. Смятам това основно да се случва чрез кратки видео филмчета, защото писането итнема много повече време.
Като заговорихме за писане, минутката в Про-рок ще се промени. Имам предвид, сериозно се ще промени. Би трябвало да стане пак толкова забавна, пиперлива, некоректна и обидна, колкото беше в самото начало, когато се превиваше от смях докато я четеше всеки месец. Ще спра дотук и няма да унищожавам напълно елемента на изненадата.
Повече истории тук. Ще разровя спомените си и преживяванията си, за да опиша възможно най-много идиотски и не толкова идиотски случки. Напоследък пренебрегнах този важен компонент на блога, така че смятам да наваксам.
И накрая, но не по значение, след много години отлагане, ще се опитам да реализирам най-амбициозния си проект, вероятно в още един сателитен на секундата блог- да пусна някой от старите си разкази, както и няколко нови. Никога не съм се имал за нещо кой знае какво в литературното писане, но имам няколко опита, които с удоволствие ще споделя с теб. Евентуално. Не обещавам. Всичко зависи от времето. Естествено, ненужно е да обяснявам, че ако подобен блог се появи, тойще бъде обновяван много по-ряздко от останалите.
Еми това е накратко, ако дори половината от идеите ми се случат наистина, ще бъде чудесно. Не искам да правя нищо наполовина, така че ако имам дори най-малкото съмнение, че не се получава както трябва, просто спирам да го правя. Само казвам, за да не ми напомняш после какво съм обещавал. Не съм Дядо Коледа, нищо не обещавам.
През 90-те имаше нещо като бум на клубовете в България. Също така и бум на кавър бандите. За да свириш в някой от по-лъскавите клюбове трябваше да имаш стабилна програма от кавър версии (понякога по списък). На практика това беше единственият начин да изкараш пари като музикант, понеже свиренето на авторска музика по клубовете беше напълно недопустимо. Затова турнетата на групи като INSMOUTH бяха трудни за организиране и винаги на загуба. Загубите идваха от логистиката и ниските хонорари.
Именно заради това в началото на миналото десетилетие клубът О! Шипка беше прокламиран и рекламиран като сцена за авторска музика. Едва по това време групите, свирещи собствена музика започнаха бавно, но сигурно да пробиват дебелата стена на криворазбраната клубна атмосфера в България.
Кавър бандите, чието съществуване се определяше единствено от заплатата, ако мога така да се изразя, започнаха да загиват една по една. Никой не ги наричаше трибюти, защото не бяха такива, но реално те бяха нещо като дядовците на днешните трибют банди. Разликите? Навремето кадърни музиканти се събираха да изкарват пари от кавъри на различни известни парчета. Днес музиканти от групи, къде повече, къде по-малко известни със собствената си музика, организират трибюти към една определена банда (винаги голямо име)- METALLICA, или MAIDEN, или RAMMSTEIN примерно. Този хитър ход гарантира публика. Фенове на имената, които посочих по-горе не липсват както знаем.
Защо се появиха трибют банди в България? Още един реторичен въпрос. Лесно е. Защото българската авторска музика няма достатъчно публика. Ако в средата и края на 90-те, както и до средата на миналото десетилетие концертите на по-големите имена на българската сцена привличаха между 200 и 500 души на концерт, сега положението е трагично. Стандартната посещаемост е 20-50 души. Има изключения, но те са точно това... изключения. Свиренето на MAIDEN и METALLICA винаги ще ти докара тълпа ултраси, готови да се забавляват. Също така, това те изкарва на плюс финансово.
Всеки знае какво представляват трибют бандите? DREAD ZEPPELIN, IRON MAIDNEM, AC/Dshe и т.н. За първи път се сблъсках челно с това явление в Будапеща преди десетина години, когато записвахме едноименния албум на REDRUM и същевременно имахме няколко планирани клубни концерта. На един свирихме с някакви типове умело забавляваха стотина души с кавъри на RAMMSTEIN. Вокалът беше с дълга бяла роба и пухен ореол над главата. Клубната програма на Будапеща изобилстваше от трибют концерти.
При нас това нещо се появи през последните две-три години. Както казах, за мен това е начин да напълниш касичката. Естествено, винаги има някакъв елемент фенщина, не го отричам, обаче фенщината може да блесне във вид на един-два кавъра по време на концерт с авторска музика, така би било много по-стилно. Никакъв стил няма в това да излизаш с лого, подобно на бандата, която цитираш. Малко ми напомня за ментетата, като ADIBAS и PANASOANIC. Няма класа в тази работа. Както казах, това е моята гледна точка. Не съм против трибютите като цяло, но имам своите съмнения в тяхната честност и искреност.
България се пребори с пиратските дискове още преди десетина години. Сега, дали това е заслуга на властите или на торентите, няма да навлизаме в подробности, въпреки че всички знаем каква е истината. Беше голям зор, голямо дуднене, свърши се. Сега даже няма нужда от тях, защото всичко се сваля за секунди от интернет, така че да им сера на заслугата, ако ме разбираш правилно.
Така или иначе, на някои хора сергиите и амбулатните търговци на дискове много им пречиха. Същите тези хора (Мюзикаутор, тинтириминтири и прочие) получават пари от абсолютно всички излъчвания на музика- ресторанти, радиа, телевизии, бараки, мазета, барчета, кръчми и долни вертепи. Само от това дето пускаш дисковете от твоята собствена фонотека в апартамента си не получават кинти, но, сигурен съм, обмислят тази възможност. Тези типове душат и преследват стотинките си като вълци, но къде точно отиват тези стотинки не е ясно. Не е ясно също правен ли е някога одит на дейността на тези хора и защо той не е публично достояние. Но настоящата секунда не е за това, а за нещо друго. Тя е за авторските права на тениските с надписи и лога на артисти. Както всички знаем, приходите от официален мърчандайз на артистите напоследък са по-големи от тези от албумите им.
Ако е така, защо има проблем да се печатат пиратски дискове, но няма проблем да се печатат пиратски тениски? А те се печатат. Бога ми, как се печатат само! Бога ми как някои хора купуват евтини китайски тениски с етикети на Fruit Of The Loom heavy cotton (да, да, пиратията започва още то този начален стадий) и печатат върху тях бог знае какви щампи. За човек, който не вярва в Бог, употребих тази думичка доста пъти, нали?
Така е, признавам. Просто ми става смешно и тъжно като гледам как центъра на София е пълен с магазинчета и магазинища, които си веят грозните пиратски парцали по улиците. Двойно по-тъжно ми става, когато видя как децата носят въпросните парцали. Отвратителни, нискокачествени, неотговорящи на цветовата гама на оригинала щампи навсякъде. По 5 лв. парчето. За еднократна употреба. Никой няма проблем с тях. Рекламират производителите им в печатни издания, които би трябвало да минават за сериозни и спазващи закона за авторското право. Рекламират ги по радиа, които плащат отчисления за авторски права на Мюзикаутор. Въобще, красота.
Пиратски парцали в центъра на столицата
От поне 15 години не съм си купувал тениска на група от България с изключение на официалните неща, които се продават по щандовете на концертите на групите или от Wizard и SMF, където дрехите са гарантиран импорт. Много добре знам, че е по-добре да дадеш повече пари и да си носиш тениската цял живот, отколкото да плащаш за еднократни тениски, които после използваш за пижами. Спомням си как още когато бях ученик дадох огромна сума пари по тогавашните стандарти за тениска на Master Of Puppets. Майка ми я накисна в легена да я изпере и след два часа като влязох в банята, щампата плуваше на повърхността на водата. Сега пиратите са ъпгрейтнали, но това не означава, че след 5 носения страничните шевове няма да се озоват по гърба и корема ти. Да не говорим за тоталните несъответствия между албуми, години и снимки на групите отзад, примерно.
Просто не разбирам (или отказвам да разбера) каква е причината в тази страна да има двойни стандарти за всичко. Буквално за всичко.
Струва ми се логично и правилно поне един път за две години да отделя една секунда на списанието, което ме неправи това, което съм в момента и даде възможност секундите да стигат до толкова много хора. Про-рок е кауза, както обичам да казвам, а човек не бива да предава каузите си, иначе просто вече не е същият. Сега се сещам за една австралийка, която разказваше за много стара аборигенка. Не знам дали знаеш, но до преди време (не много отдавна всъщност) австралийското правителство е имало политика да отделя новородените на коренното население от семействата им и да ги отглежда в институции, нещо като нашите домове за деца. Така те никога не научавали кои са семействата им, кои са корените им, какви са традициите им и всичко останало. Ставали нещо като еничари, а после ги пращали в резервати. Та въпросната баба никога не разбрала кои са майка й и баща й. Дърво без корен. Един път тя казала, че ако лишиш човек от неговата история, той първо се раболява тук (посочила сърцето си), а после и тук (посочила главата си).
Може да ти звучи прекалено, но за нас, хората, които пишем това списание, нещата седят по много подобен начин. Ние не се съобразяваме с изисквания на лейбъли, заповеди от по-горе и дори понякога пренебрегваме не особено моралните закони ва музикалната индустрия. Всичко това в името на една кауза- да пишем за музика. Ние сме екип, който живее от историята си. Свързват ни много неща. Ако ни разделиш от ангажимента всеки месец да спорим, да анализираме, да пишем, да издирваме и пием бира заедно, и ще получиш много непълноценни индивиди. Това изисква много усилия, много лични компромиси и безброй безсънни нощи. За главния редактор, Найден Колчев, през годините, съществуването на Про-рок сигурно е коствало и редица тежки решения в една или друга посока. Така или иначе ние все още сме тук, ритаме и хапем, особено по-младите в екипа. Честно казано, това е радваща мисъл. Мисълта за подкрепата на толкова много хора също е радваща. Старите читатели, които все още са с нас и всички тези по-млади, които стават все повече и повече. Не знам дали е редно да го правя от името на всички, но това е моето място, така че ще го направя. Благодаря. Подкрепата е важно нещо.
Така се появи и новият, 97-ми, декемврийски брой на Про-рок, който ще излезе на 28-ми ноември с NEUROSIS на корицата. Водещият материал е дълго и хубаво интервю със Стийв Фон Тил на нашия сранително нов колега, Стоян Райков. И понеже NEUROSIS са от онзи тип групи, в които мисъл и музика са вплетени в едно неразделно цяло (голяма рядкост е това, съвсем между другото, повечето просто претендират, че мислят), разговорът се е получил наистина добре. Смислен.
В края на краищата техният нов албум беше само повод да се обърнем към тази изключително влиятелна и подценявана група- група легенда в слъдж, дроун, прог, хардкор и метъл средите. Точно така е, защото NEUROSIS не са част от някаква сцена, те са създатели на няколко сцени. Може би тази наша стъпка ще те подтикне да им дадеш шанс, да откриеш нещо различно, което ще намери удобно място в твоя свят. Може пък да не стане така. кой знае...
Във всеки случай аз днес ще си отворя Adobe Audition, за да миксна отново албумите Grace (1999) на TRIBES OF NEUROT и Times Of Grace на NEUROSIS в един аудио файл, след което ще прослушам микса. Само болни мозъци биха създали два албума, които излизат по едно и също време и могат да се слушат симултантно. Само болни мозъци биха могли да записват звуци от насекоми и да ги смесват в студио, за да получат музика.
За днес толкова, другата неделя пак ще се срещнем.
Ноември е болка от смъртта- написах този ред като част от... нещо, още когато бях на двайсет и няколко. Изобщо нямам идея какво съм имал предвид, но и до днес ми звучи адекватно, за разлика от много други написани от мен неща. Точно така, по това време бях прекалено емоционален, прекалено търсещ, твърде опитващ се да се отличавам от всички останали. С годините разбираш, че това не е необходимо. Ти си това, от което си направен. Материалът не може да се промени, така или иначе.
Обаче търсенето и лутането са характерни за младите умове, защото за тях все още има неоткрити, непознати и любопитни неща.
Винаги съм смятал, че бездната между поколенията се появява по две причини- първата е, че когато пораснеш, предпочиташ да забравяш какъв си бил като дете (и затова говориш на децата си неща, които самият ти си презирал да ти говорят, когато си бил на тяхната възраст) и втората е, че възрастните се опитват да предпазят малките да не тръгват в една или друга опасна посока. За щастие на човечеството, млаките все така не слушат възрастните, иначе от векове щяхме да си живеем в един захлупен, сив и безинтересен свят. Нямаше да има научни открития, нямаше да има прогрес, нямаше да има нищо ново.
You're too young to understand, I'm too old to give a fuck
Този ред не съм го писал аз, но в момента мога да се подпиша под него с две ръце.
Това беше лирично интро и леко отклонение от темата за ноември. И така... Ноември е най-есенният месец, най-неприятният от всички, според мен поне, депресивен ми идва, а аз отдавна не обичам нито депресивна музика, нито депресивни филми, нито депресивни настроения. Времето се скапва в геометрична прогресия. Хората стават по-бедни, понеже плащат повече за парно и ток. Стават по-наведени някак и замислени. Листата съхнат по тротоарите и алеите. Влагата прониква в костите. Настъпило е мъртво затишие преди коледните неврози, но напрежението се усеща във въздуха. Скоро тълпите ще се понесат по магазините като зомбирани армии, за да напазаруват всичко ненужно на света и да го подарят на близките си по празниците, за да може и те да натрупат още ненужни вещи.
Този предпоследен месец от живота на годината е стар, печален и се точи мъчително дълго, точно като физически дискомфорт. Предразполага те да се скриеш от света, да изгледаш стотици филми или да четеш книги в леглото. Пак зависи. Според една статистика през изминалата година едва 51% от българите са отворили някаква книга. Чудничко. Поглеждам през прозореца. навън няма никой. Само кварталният луд алкохолик реве несвързано. При него не е сезонно. Почти всеки уикенд се случва, че и през работните дни. Липсващите от улицата хора едва ли четат книги, мисля си.
Обземат ме и други цивилизационни размисли, които ще се въздържа да споделя. Днес ще се въздържа. Просто ми е прекалено ноемврийско някак.
Днес няма да критикувам, обещавам. Чувствам се отлично, седмицата беше супер и като че ли черната серия от тъпотии, които ми се случиха напоследък започва да избледнява. Надявам се. И така, днес реших да селектирам най-любимите си видео клипове. Едно на ръка, защото ми е приятно да го направя, второ, защото самият аз не знам какъв ще е крайният резултат, въпреки че имам едно-две неща в главата си.
Сега, видео клиповете вече не са това, което бяха по-рано, всички го знаем. Навремето можеше да ги видиш по само по телевизията, и то в уречените за това часове, ако става въпрос за метъл. Точно затова висяхме като сополи по разни заведения, че да не изпуснем Headbanger's Ball. Видеотата минаваха за реклама на албума, затова в тях се влагаха много кинти. През 90-те метъл бандите рязко намалиха количеството видео продукция, защото метълът не се кльопаше, най-общо казано. После се появи свободният даунлоуд и машината YouTube. След това вече нищо не остана същото. С други думи, за много от нас, телевизията като източник на видео клипове, престана да има каквото и да е значение. Телевизията се прецака повече от радиото, защото радио слушаш в колата си, повече от списанията, защото списания се четат в тоалетната, повече от всичко. Ако днес искам да гледам клипове, просто пускам плейлистата си от YouTube. Мога да я обновявам, ако искам, но по-важното е, че ще гледам каквото си поискам. Собствен видео джубокс, независим от вкусовете на милиони други хора, с които ще се съобрази телевизията.
Добре, спирам с плямпането. Ето моите 25 най-любими видео клипове за всички времена. С кратки коментари. Някои ще харесаш, други не, това е животът, приятелю.
SKID ROW-18 AND LIFE
Краят на 80-те. Тийнейдж бунт. Драма. Предателство. Мисля, че това видео има нещо общо с младостта ми, затова го обичам толкова.
KING DIAMOND-WELCOME HOME
Хорър и бутафория.
DOKKEN-DREAM WARRIORS
Кошмарът на Елм Стрийт и хеър метъл тип средата на 80-те- убийствена комбинация.
BULLET FOR MY VALENTINE-TEARS DON'T FALL
Драма. Предателство... нещата май не са се променили кой знае колко.
MEGADETH-FORECLOSURE OF A DREAM
Сериозни лирики, сериозен клип. Дейв Мъстейн още не се е научил да прави странни политически и религиозни изявления тип Тед Нюджънт.
AVENGED SEVENFOLD-SO FAR AWAY
Напомня ми за детството и верните приятели. Време на изгубена наивност.
AVENGED SEVENFOLD-SEIZE THE DAY
Така става, когато си в един отбор с лошите. Добро видео.
DOWN-STONE THE CROW
Ню Орлийнс. Пот. Жега. Огромен джойнт. Омазнени от десетки ръце карти, които се връткат в поредното раздаване на... белот... примерно. Все едно съм бил там, честно.
LOST PROPHETS-4 AM
Много красив клип, въпреки че се изкушавах тук да сложа и Rooftops.
JUDAS PRIEST-LIVING AFTER MIDNINGHT
Тотална класика, не само според мен. Може да изглежда наивно, но всъщност това е истинското лице на метъла през 1980.
ALICE IN CHAINS-ANGRY CHAIR
Това е духът на началото на 90-те. Не заменям тези години за нищо на света. Може да не ти пука нито за 90-те, нито за 80-те, но това е, защото никога не си живял там. Ако беше, нищо днес нямаше да има същото значение за теб. Толкова е просто.
PARADISE LOST-FOREVER FAILURE
Много мрачен и английски клип. Тежък и студен.
CELTIC FROST-CIRCLE OF THE TYRANTS
Навремето това беше настолно видео. Не бяхме гледали нищо по-тежко и варварско от това.
BRUCE DICKINSON-TERS OF THE DRAGON
Когато Брус пое соло, никой не вярваше, че е способен на нещо такова.
LAMB OF GOD-REDNECK
Видео тип TWISTED SISTER- лошите идват и развалят всичко. Няма да се уморя да харесвам този изтъркан стереотип.
RICKY WARWICK-BELFAST CONFETTI
Рики има и по-добри парчета, но едва ли има по-добро видео. Нали знаеш какво представляват конфетите в Белфаст? Не? Пирони и скрап, които избухват и осакатяват деца и жени. Тъжен и красив град, превърнал се в олицетворение на религиозната омраза.
NINE INCH NAILS-HURT
Болна история.
ANTHRAX-BLACK LODGE
Ако TWIN PEAKS означава нещо за теб, ще ме разбереш. Бадаламенти се чува ясно.
IRON MAIDEN-WASTING LOVE
Нестандартният клип на MAIDEN. Можех да сложа и Aces High или Wasted Years, но не го направих.
PANTERA-MOUTH FOR WAR
Брутално! Тази песен промени лицето на метъла завинаги. За щастие.
DANZIG-DIRTY BLACK SUMMER
Може би сега изглежда леко комично, но видеото носи един особен дух.
TYPE O NEGATIVE-MY GIRLFRIEND'S GIRLFRIEND
Според мен TON никога не успяха да победят October Rust, а това е едно от най-великите парчета вътре. Видеото е от най-любимите ми.
WARRIOR SOUL- THE LOSERS
Рядко ще чуеш нещо по-истинско от WARRIOR SOUL.
MY CHEMICAL ROMANCE-WELCOME TO THE BLACK PARADE
Бурлеската в това видео, моментите тип Тим Бъртън, черният хумор, смъртта- мисля, че MCR ме грабнаха именно с тези подробности. Харесваше ми и видеото към Helena. Не мисля, че днес могат да скочат над тази висока летва.
DEF LEPPARD-HYSTERIA
Видеото, което ме кара да се чувствам леко и спокойно, почти без грижи. DEF LEPPARD са ненадминати музиканти и майстори на хитове, кой каквото иска да говори, това е велика група!
Може би ти е правило впечатление, а може би не, нямам идея, но ако се загледаш в някой от издадените през последните, примерно, 10 години DVD концерти, вероятно ще забележиш, че повечето от тях са снимани извънредно дразнещо. Не се изразих правилно, не че са снимани гадно, нормално са си снимани вероятно, обаче монтажът им е състезание по количество кадри в секунда. От зор да видим всеки детайл от шоуто или по-скоро да се използва пълния размах на съвременните технологии, повечето от тези неща в края на краищата заприличват на видеоклипове с дължината на игрален филм. Ако в края на това приключение не си получил серия от епилептични припадъци, то със сигурност ще станеш от дивана с мащабна мигрена.
Особено старателни в това отношение са IRON MAIDEN, чиято видео продукция експериментира със сетивата на жертвите още от далечната 1992, когато Стийв Харис реши да монтира записа от Донингтън, но последното концертно DVD, En Vivo, просто чупи всички рекорди. Ако трябва да съм честен, когато го гледах за първи път реших, че идеята не е толкова лоша, обаче с времето установих, че втори път не мога да се подложа на това визуално насилие от начало до край, може би само избрани моменти, нещо такова...
Преди малко гледах едно парче от предстоящото DVD на MACHINE HEAD- не е чак толкова брутално, но също е достатъчно епилептично. Когато ситуацията не е свързана с много кинти и камери, DVD концертите обикновено страдат от друг неприятен дефект- картина като от репортаж или абсолютно непрофесионална операторска работа, свършена от някое пияно роуди, примерно.
Проблемът е, че вече всеки може да си направи DVD- снимаш един концерт, накъсваш го с малоумни интервюта и го пускаш да се продава. Разходите по материала сигурно са по-малко отколкото по обложката и носителя.
Кой каквото иска да ми говори, но според мен технологичните възможности са нож с две остриета- от една страна е супер, че можем да си сглобяваме филмчета вкъщи, от друга обаче е малко тъпо да даваш пари за нещо, сглобено вкъщи, ако ме разбираш какво искам да кажа. Това важи с пълна сила и за студийните албуми, но при DVD-тата нещата са трагични в много от случаите.
Сега като се замисля, опитите на нашите любими групи да ни докарат епилептични припадъци не са нещо изолирано. Киното злоупотребява с това от поне 12 години. Често отиваме на кино, за да се назобаме с ефекти, а като излезем не можем да се сетим за историята. Ми то история няма, как да се сетиш за нея. Сюжетът отдавна е на заден план.
Преди време Алис Купър беше казал, че в Макбет има повече кръв от собственото му шоу.
Твърдо вярвам, че Уилям Шекспир е дал точно толкова на хоръра, колкото Елвис на рокенрола. Мислиш, че се шегувам? Скивай сега. В ренесансовата трагедия Тит Антроник има точно 14 убийства (9 от които на сцената), 6 откъснати или отрязани крайника, 1 изнасилване (всъщност бихме могли да преброим даже 2 или 3), 1 погребан жив, 1 акт на канибализъм, 1 случай на класическа лудост. Падат се средно по 5.2 гадости на действие или 1 гадост на 97 реда. Оказва се, че в сравнение с Тит АндроникThe Texas Chainsaw Massacre e чисто и просто комедия.
Тази статистика не съм я правил аз, нямам нито време, нито нерви за това, въпреки че съм чел пиесата навремето. Шокиращо, бих казал, но в същото време тези цифри са като плюнка в лицата на критикуващите сноби, които смятат, че литературата и киното на ужаса представляват второкласно забавление. Хей, ако Шекспир може да напише нещо такова, значи няма абсолютно нищо лошо в хорър фикшъна, нали?
Вярно, Тит Андроник никога не е била сред най-популярните трагедии на Шекспир, вероятно заради невероятно големия брой отратителни неща, случващи се на страниците й, но през 80-те и 90-те години на 20-ти век известността на пиесата значително нараства.
Единственото странно в цялата тази история е, че ако седнеш да гледаш поредния кървав филм с насилие и секс, баба ти ще сбърчи нос и ще те обяви за извратеняк, нищо че се е родила близо 350 години след появата на Тит Андроник. Баси иронията на съдбата, бих казал.
Някои делят хората на пушачи и непушачи. На мен понякога ми се налага да ги деля на такива, които си падат по футбола и такива, които не се интересуват от него. Аз съм от вторите. Уважавам фенството, имам респект към лоялността, цветовете, семейната традиция (доколкото тя съществува в България) по отношение на футбола, но всичко това ми е безкрайно скучно и безинтересно.
Искрено вярвам, че не харесвам футбола, защото никой в семейството ми не никога не е гледал мачове. Не съм възпитан по този начин. Това е едната причина със сигурност. Втората се появи по-късно. Когато започнах да се превръщам осъзнат тийн (колкото и безумно да звучи тази комбинация от думи), рязко започнах да обръщам внимание на неща, които не бяха характерни за семейството и дома ми, нормално е, нарича се любопитство към света.
Ето тогава се озовах на първия си мач на стадиона в Търново- Етър срещу ЦСКА. Ключов фактор в това ми озоваване беше музиката, която слушах. В края на краищата, цялата агитка на Етър се състоеше от метъли или всъщност по-правилно би било ако кажа, че всичките метъли бяха в агитката. Сега, за агитката на Етър няма да обяснявам, защото тя има легендарен статус. Даже и хората, които не се интересуват от футбол, но са живели през 80-те и 90-те, изтръпват при мисълта за бруталните изстъпления на тази шепа хора, сигурен съм и ни най-малко не се шегувам.
И така, когато стъпих на трибуните, в редиците на агитката, веднага усетих, че в такава тълпа нещата лесно ще излязат извън контрол. Да не говорим, че около мен за футбол не се говореше. Говореше се само за смилане от бой, пребиване и чупене на глави. Таргет групата на тази агресия беше агитката на ЦСКА в противоположния край на стадиона. Между нас казано, те също изглеждаха като зомбита на стероиди. Както казах, картинката не беше красива. Следващото нещо, което си спомням е шефа на агитката, застанал срещу нас като диригент. Тоя човек се слюнчеше като берсерк с някакви племенни песни и инфантилни стихчета, които трябваше да повтаряме като мантра. После дойде време за ритуала- една платнена шапка (тип плажна от 80-те) на ЦСКА беше пусната да обикаля от ръце в ръце, за да може всички да се изплюем вътре. Понеже бях по-назад, при мен шапката дойде доволно пълна. Не съм от най-гнусливите, но това е гледка, която ще ме преследва цял живот вероятно. Интересно, но тази поредица от ъ-ъ-ъ, събития караше всички около мен да се забавляват с пълна сила. След първото полувреме взех самосъхранителното решение да си тръгна възможно най-бързо. Изчаках удобен момент и си бих камшика.
Втори опит. Една-две години по-късно. Най-добрият ми приятел реши да положи едно последно усилие да ме въвлече в магията на футбола и аз отново се озовах на стадиона. Не мога да кажа кои играха с Етър, защото просто не помня. Този път бяхме на нормални места, на почетно разстояние от агитката. Гледах ги отдалече и ме побиваха тръпки. Все познати от компанията, с която движех. Мяркаха се гърбове на KREATOR, тениски на SODOM, мазни косища, тесни ластици. Оня отпред пак се пенявеше. За момент се почудих дали му плащат за тези кански усилия или просто си е луд за връзване. Докато съм зяпал натам, някой взе, че вкара гол. Горе-долу тогава разбрах, че аз изобщо не съм гледал какво става на терена. Баста, казах си, това просто не е за мене.
Никога не направих друг опит да ходя по мачове. Не се интересувам, не гледам, не разбирам нищо. Намирам това за пълна загуба на време. Хората са различни все пак. Разбирам, че по телевизията дават мач, когато навън притихне по странен начин. Тъкмо се възхитя каква тишина е настанала и изведнъж отвсякъде се чува дружен вопъл- почти никога не можеш да определиш от радост ли е, от глад ли е, от какво е... Аха, казвам си тогава, ясно защо беше толкова тихо досега. Другата крайност е като изкарат шибаните екрани пред заведенията и усилят до дупка. Сякаш целият свят е длъжен да слуша и да гледа с тях. Да не говорим за лумпените, които могат да ти скапят разходката в града през уикенда, защото се насмукват и заяждат с всички, а куките, поникнали като гъбки на всеки десет метра, обикновено стоят и си чоплят носовете.
Това, естествено, няма нищо общо със спорта, както пияните и мърляви метъли нямат нищо общо с музиката, обаче мене адски ме дразни- и едното, и другото в интерес на истината. Това не е опера, наясно съм с това. Част от изживяването е може би, особено за по-малките, но предпочитам да уважаваме личното си пространство повече.
Преди години някакви разярени футболни хулигани ме спряха на улицата с въпроса за кой съм? За никой- отвърнах. Еййййййй, чорррбааа!- изрева единия на пет сантиметра от лицето ми. В тази позиция не е много хитро да се правиш на остроумен, освен ако не си Джон Джей, затова просто се ухилих и му казах, че нямам идея за какво говори. Честно казано, най-много ме учудва фактът, че този тип хора дори не могат да допуснат, че има някой, който не се интересува от глупостите им. Глупости, заради които се чупят зъби, ръце, крака, глави и се влиза в болница. Мерси.
В средата на 90-те и до магазина отивахме на стоп, както сигурно си разбрал, ако си чел всичките писаници в блога ми досега. Стопът беше начин на живот, състояние на ума и сърцето, така да го кажем. С нищо не можеш да сравниш спокойствието, което те обзема, когато започне да свечерява, запеят щурците и ти се изяснява, че тая вечер ще спиш навън в храстите, а ако си късметлия няма да те убият банда мангали или да те порят като риба дружина извратеняци. Когато се примириш с този факт (не с убиването и поренето, а с нощуването навън), постигаш мир със себе си. Но да не се отклонявам.
За разлика от другите ми стопаджийски истории, тази се случи в града. Да, да, по нощните улици на Велико Търново, няма грешка. Една вечер, няколко души весело злоупотребихме с различни субстанции, сред които и алкохол в доволно добри количества. Някъде към 4 сутринта тръгнахме да се прибираме пеша. Беше адски забавно, но и много трудно, както сам се досещаш. Тогава някой предложи тази гениална идея, да гепим стоп от центъра до Пишмана, където живееха останалите. Сред тях имаше и момиче, така че не настоявах за моята посока. В края на краищата, щях да се оправя после някак си. Съмнявам се, че изобщо съм мислил за това. И такааа...
В началото падна голям смях. Ебавахме се известно време. Естествено, това не можеше да бъде сериозно, кой ще те вземе на стоп в града? Оказа се, че има кой. Само десетина минути по-късно след поредното махване по полупразната главна улица на града, малко преди Съдебната палата, учудващо за всички до нас спира огромен (и нов) черен (и лъскав) мерцедес с тъмни стъкла. Ебати, мисля си- Ей сега я втасахме. Едно момиче и трима дългокоси. Ще ядем бой и ебане, видяло се е. Спуска се прозореца и вътре мутра, естествено. Класическа. Разплескана комфортно на седалката. Класика в жанра. Накъде сте?- вика мутрата. Към Пишмана- отговаря девойката ни. Аре, качвайте се.
Сега ще питаш колко мозък сме имали. Не знам какво да кажа. Понякога тия неща нямат общо с мозъка, а с темперамента сигурно. Не знам. Честно. Та така. Качваме се ние и мутрата потегля. Возим се в мерцедес. Мазно, че чак лъщи. Аз съм на задната седалка и гледам през страничния прозорец. Както си гледам, забелязвам, че пазарът, който ми се пада отдясно, понеже поемаме по Габровски, ту се приближава, ту се отдалечава от нас. Хм, мисля си, най-вероятно със забавени темпове. От джойнта ще е. Или от пиенето. Абе не е. И тогава схващам пълната картинка. Мутрата е по-пияна от нас. В пъти по-пияна. В този момент ме обзема жизнеутвърждаващ, всепомитащ и самосъхранителен страх за собствената ми кожа. Поглеждам напред и виждам как се носим право към задницата на едно паркирало отстрани на улицата жигули, първата от многото паркирали спокойно по нощната улица коли на някакви кротки хора, които вероятно спят осемнайстия си сън, след като са се наяли с русенско варено. Собственикът на жигулито също е сред тях. Другите собственици и те спят. А ние седим в черен лъскав мерцедес и мутрата, която го управлява ни е засилила на зигзаг с 80 км/ч. Стряскащо, нали? Всичко, което описвам, се случва за секунди. Даже не съм сигурен дали съм си го мислил въобще.
Ба-а-а-а-а-м! Ударът беше все едно нещо яко, тежко и метално избушва друго метално нещо, обаче прогнило. Чу се едно буффффффф. Колкото и ф-та да сложа, няма да сгреша. След първоначалния шок настъпва тишина. Пффффф- произнася с досада мутрата и отново затихва, след което съвсем спокойно добавя- Май ще си ходите пеша. Представяш ли си? Щели сме да си ходим пеша. Ама наистина ли? Не можех да повярвам. Каква добра мутра. За нас мисли!
Излизаме от колата, при което веднага виждаме истинската картинка. Мерцедесът е вкарал цялата задница на жигулито в купето. Наколо нощна тишина. Явно всички продължават да спят. Мутрата дава назад, изкарва мерцедеса от гъза на жигулито и изчезва в нощта. Жигулито изглежда... неупотребяемо. Иде ми да кажа изнасилено, но това е мека дума за състоянието му. Изглежда ебано. За нищо не става вече. Тръгваме си по най-бързия начин. Това беше най-безумния стоп, който съм хващал, честно.
А, да, повече никога не съм пробвал даго правя в градски условия.
Какво направи с аудио касетите си? Ето един хубав въпрос. Познавам хора, които ги изхвърлиха отдавна и такива, които ги пазят до днес. Познавам и няколко души, които тепърва започват да ги събират. Всъщност, даже май съм го казвал вече, в Южна Америка в момента има нещо като ренесанс на касетата- естествено в симпатично малки размери, нищо кой знае колко впечатляващо. Просто ретро траш и дет метъл бандите, съставени предимно от младежи на по двайсет или двайсет и нещо, изпадат в носталгия по времената на тейп трейда, ксероксните обложки и превъртането с флумастер, примерно. Навремето... Какво говоря, мамка му, само преди 10-12 години касетите все още бяха основния източник за слушане на музика в България. Давахме луди пари за тях, а след това ги изхвърлихме на боклука. С голяма част от моите се разделих чак преди година. Признавам, имах известен сентимент към тях, но да си призная честно, въпреки че са част от тийнейджърските ми години, касетите никога не са ми били особено симпатични- превъртането, смотания звук и всичко останало. Все още пазя няколко, за да ги покажа на сина си като порасне.
Днес реших да ти покажа няколко мъртви аудио и видео формата, някои от които може би дори не знаеш, че съществуват, защото в България почти пропуснахме ерата на компакт дисковете, какво остава за всичко останало.
МАГНИТОФОННА ЛЕНТА
Дълго време това беше моят начин, защото нашите не искаха да купуват касетофон. Четири пистовият магнет ми вършеше идеална работа да слушам Tokyo Tapes на SCORPIONS. Сега се сещам, че беше моно. Изобщо, докато съучениците ми менкаха касетки с някакви диско глупости, аз тайно си мечтаех баща ми да размисли един ден и да се обзаведем с нещо двукасетъчно, примерно. Магнитофонната лента има своите предимства- тя е широка. Ако имаш две писти- това значи, че имаш два часа. Ако имаш четири писти, имаш четири часа запис. Евтин вариант, само че през 80-те големите ролки за домашна употреба вече успешно се изместваха от малките и доста по-удобни аудио касети.
8-TRACK CARTRIDGE
Баси, това не знам как да го преведа даже. Веднъж съм държал такова в ръцете си, принадлежеше на един колекционер, но той нямаше плейър да го слуша. Странно изглежда. Кратковременен формат някакъв, който вероятно е бил нещо като мост между магнитофонната лента и аудио касетата. Съзададено през 60-те, това чудо предобива популярност предимно в САЩ и остава непопулярно в Европа. Интересно е, че за краткото си съществуване, доста артисти са издали албумите си по този начин.
LASER DISC
Видео формат, който слагам при аудиото, защото и до днес има много концерти, останали издадени само така. Голямо колкото 12" плоча, това изобретение на азиатската наука и техника беше нещо като предвестник на VHS и Betamax касетите, за които трябва да пиша отделно най-вероятно. Лазерният диск не достигна до България, но интересното е, че ако сега тръгнеш да си търсиш такива, ще трябва да се изръсиш доста кинти- независимо за музика ли става въпрос или за филми. Готино изглежда, аз даже съм гледал такова, просто е трудно да се свикне с размера на носителя. Доколкото знам, Фил Анселмо има чяла колекция от хоръри на лазерни дискове- нямам идея сега ли ги е купувал или през 80-те.
АУДИО КАСЕТА
Дойдохме си на думата. В някои магазини все още продават уредби, на които можеш да си пускаш касетите, обаче това е по-скоро модна фасада или начин да се направиш на интересен с интереиора, нещо такова. Аз лично изхвърлих на боклука стотици левове. Болно ми е, само че нямаше вече къде да ги държа. Между касети и касети имаше разлика, както си спомняш- хромдиоксидните и металните бяха доста качествени за разлика от боклуците с обложки на Unison или Riva Sound.
ВИНИЛ
Не съм съвсем сигурен дали това е за тази секунда, но признавам, че имам специално отношение към винила. Според мен той никога не успя да умре напълно, а в момента преживява истински ренесанс. Ок, ако го смяташ за мъртъв, значи е мъртъв, освен това най-вероятно наистина е... Добре, хайде да сключим споразумение с теб и да го обявим за немъртъв или зомби формат. Хахах... Харесва ми. Зомби винил. Някой ден ще си основа лейбъл и ще го нарека така.
DUALDISC
Тестван с двайсетина заглавия в Северна Америка, този формат беше нещо като малък хит през 2004-2005 година, но бързо сдаде багажа в конкуренцията с DVD-A и в края на краищата изчезна безследно.
DVD-A
... или DVD AUDIO, ако предпочиташ също беше кратковременен формат, който показваше далеч по-добри характеристики от стандартния компакт диск и събираше повече музика, но поради някаква причина не успя да се наложи на пазара. Аз имам два такива. Не мога да кажа, че разбирам докрай защо беше необходимо да се правят тия неща- DVD, което става само за слушане? Хм...
И така, сигурен съм, че само след няколко години ще имаме още цяла купчина мъртви формати, само че дигитални. Емпетройката е тръгнала натам. Компакт дискът си отива със страшна сила, особено като се обезмисли компактността му спрямо артуърка на винила- имам предвид и двете не ги слушаш- защо тогава да си купуваш онова малко нещо с малка картинка като можеш да си купиш голямото нещо с истинска илюстрация? Аз също съм пропуснал много в тази секунда, затова ако ти се занимава, напиши няколко, за които се сещаш.
Има една фраза, може да си я чувал, Big In Japan. Вероятно я знаеш от онази песен на ALPHAVILLE, но те гепят заглавието от името на някаква пънк група. само че фразата си я има още преди пънк групата. Тя се е появила още по времето, когато японският музикален пазар е бил тера инкогнита. Нито концерти е имало там, нито продажби. И тогава тръгнала тази шега. Имаш банда, хвалиш се наляво и надясно, ей, пичове, имам банда. Как се казва, питат те и ти казваш така и така се казва, а отсреща- не съм ви чувал. Еми, вкараваш драматизъм в гласа си, ние сме големи в Япония. И без това никой не знае какво се слуша в Япония. Евтин номер, който се е превърнал в шега. Голям си в Япония, т.е. никъде не си голям, никой не те знае.
С течение на времето изразът получил друго значение. Има артисти, които наистина са огромни в Япония, за разлика от други краища на света. Има и такива, които са Small in Japan докато в другите краища на света продават милиони. Примери? Моля. На първо място са AC/DC, които хич не се харесват на японците, колкото и странно да звучи. Те си падаха по SCORPIONS още преди някой да чуе за тях в Америка, все още смятат Пол Диано за бог, обожават всички осемдесетарски стадионни звезди, които отдавна залязоха навсякъде, но не обичат AC/DC. Ей такива работи.
Когато си мислих за това преди няколко дни, се зачудих има ли нещо като Big In Bulgaria? Нали разбираш, банди, които тук са големи, но извън нашите географски граници не са чак толкова значими. Има, естествено. Типичен пример са NAZARETH и URIAH HEEP- две групи, които без съмнение са известни навсякъде, но в България тяхната известност е преувеличена спрямо други групи, които са доста по-големи от споменатите, но по някаква причина са пренебрегвани в родината ни. Small In Bulgaria, така да се каже. Днес реших да се спра на няколко такива банди.
THE WHO
Факт. Групата, която заедно с BEATLES и STONES стои на пиедестал в световната музикална история има нулева популярност по нашите географски ширини. Странно, защото те са по-големи от всички рейбоута и уайтснейкове взети накуп. Нямам конкретна представа защо се получава така, но предполагам, че има много общо с криворазбраното усещане за рок музика у нас. Може би не е за този абзац, но винаги съм се изумявал колко ме дразнят PURPLE, когато ги чуя от продънена ламаринена бирария с петима оплешивяващи чичаци по масите вътре, които изпадат в екстаз от вселенските китарни послания на Ричиту и как съм почти склонен да понеса музиката им, ако я чуя в магазин за плочи във Великобритания. Звучи различно, повярвай ми. Не че има нещо общо с THE WHO, освен че едва ли някога ще ги чуя в квартала си... за щастие.
THIN LIZZY
Още една голяма и не особено почитана в България банда, чиято популярност тук е много по-ниска от URIAH HEEP и NAZARETH примерно- две групи, които в Обединеното Кралство и Европа са далеч по-малки от LIZZY. Странно, нали? Обяснения? Нямам. Честно. Може би единственото разумно такова е свързано с романтичната душа на българския рокаджия от социализма, но това са единствено предположения.
THE KINKS
Горе ръцете, долу гащите! 90% от рокаджиите в България успяват да докарат ебати овчия поглед, когато споменеш тази група. Странно, при положение, че през годините THE KINKS са си изградили статут на изключително влиятелна институция в рок музиката, дала много идеи дори на имена като THE BEATLES. При разбърканите ценности в българското приемане на рокендрол историята обаче, това очевидно няма особено значение.
BLUE OYSTER CULT
Много често наричани американските BLACK SABBATH, BOC всъщност нямат кой знае колко общи черти със средновековния ужас от първите албуми на британците. При тях мистиката и мракът са много по-софистицирани (съжалявам, не мога да намеря друга дума). На повърхността техните песни звучат много рокендрол, но под нея, на ниво лирики, нещата сериозно загрубяват. Те са не само мрачни, но и в голяма степен странни. Някои и до днес смятат, че траш метълът произхожда от техния Tyranny And Mutation (1973), за който неизвестният почти на никой по онова време BRUCE SPRINGSTEEN бил ахнал: "Как е възможно да се свири толкова бързо?" Както и да се обясняваме обаче, фактът, че BOC са незаслужено крайно непопулярни в родината ни остава непроменен.
LYNYRD SKYNYRD
Още една американска банда с трагични развръзки в биографията си. Дори да не харесваш музиката им, поне би трябвало да имаш уважение към банда, изгубила трима музиканти за един ден (в самолетна катастрофа), но намерила сили да продължи да записва музика. Купищата златни и платинени албуми означават много в Америка, може би имат сериозен отговор в Европа и Великобритания, но в България LYNYRD SKYNYRD са безутешно загубени за средностатистическия слушател на рок музика. За нещастие, бих добавил, защото хората тук правят сериозна грешка като приравняват южняшкия им рок към кънтри културата.
RAMONES
В България виреее най-вече британския пънк. Казвам това с уговорката, че си говорим най-вече за SEX PISTOLS, EXPLOITED и, с известни уговорки, THE CLASH. THE DAMNED, STIFF LITTLE FINGERS, GBH и още много други са известни само в строго тесни кръгове от хора. Американският пънк е непозната територия в България. Ако излезеш в Европа, ще видиш адски много хора, които носят тениски на RAMONES и BLACK FLAG. На всякаква възраст. Това са изключително влиятелни групи- не само върху хардкора, а върху поп музиката, хард рока, метъла и какво ли още не. Хайде, по отношение на BLACK FLAG разбирам защо не са особено популярни тук, но RAMONES... Нямам идея, честно.
T-REX
Ето още една банда, която не означава нищо по нашите географски ширини, а в същото време има легендарен статут. Тук рядко ще намериш някой, който да знае нещо за MARC BOLAN. И ако това е приемливо за първите албуми, които са откровено странни и умишлено британски, подобно невежество е напълно противоестествено към прото глем химни като Jeepster или Get It On- неща, които звучат в продължение на десетилетия от всяко уважаващо себе си рокендрол радио по света.
Този списък може да бъде продължен с още много имена, даже те приканвам да го продължим заедно в коментарите. Приканвам те също така да дадеш своята гледна точка по въпроса защо някои велики групи никога не станаха популярни в България, а други не чак толкова световно велики, тук се смятат за божи дар. Сигурен съм, че могат да се кажат много неща по този въпрос. Дали сме близо до истината или не, е съвсем друга история.
През есента на 1987 попаднах в нов клас, подготве. Имаше всякакви образи в този седми клас, включително един тип, Павката, с когото станахме неразделни. Той ме открехна за MERCYFUL FATE и TED NUGENT, знаеше доста, понеже сестра му движеше с компания хипита и метъли. Горе-долу по това време се отворихме да си купуваме бири от магазина, да пафкаме в изоставени къщи в старата част на града, да задигаме книги от книжарницата, да купуваме касетки от виетнамците, които живееха в общежитията на бирената и да безделничим по градските улици, когато бягахме от училище. С Павката успяхме да влезем през прозореца на едно мазе и да тафим един кашон цигари Слънце, а преди пролетната ваканция купихме един немски Metal Hammer за 30 кинта, след което го продадохме на части за три пъти повече.
Павката беше човекът, който ме светна за Хенри Гормън Бенд. Ей тия са готини- каза ми небрежно веднъж, когато оглеждахме за пореден път скучните плочи на Емил Димитров и Богдана Карадочева в магазина на Балкантон срещу пощата. В онези дни най-вълнуващото, до което можеше да се добере човек на такова място беше плоча на Щурците. Загледах я аз тази плоча. Типичното соц изпълнение. Някакви тъпи преводи на песните, не пише кои са тия, какви са, никаква информация. Било по лиценз, пишеше.
Хенри Гормън Бенд. Слушах я доста тази плоча. Хубав мелодичен хард рок с леки залитания към блус. Готини парчета с китари. През 1987 в България нямаше много рок, както казах, така че всичко беше добре дошло. Метъл със сигурност не може да се нарече това нещо, но в британската вълна присъствието на такива групи е по-скоро правило отколкото изключение.
25 години по-късно. В една безсънна нощ между две събуждания на няколко месечното ни бебе, си седя аз в кухнята и разгръщам страниците на тухлата NWOBHM ENCYCLOPEDIA на Малк Макмилън, второто издание от 2005 на издателството Iron Pages. Нямам идея колко банди има вътре, но са стотици, гарантирам. Няма прочитане това нещо. Не съм го и причел. Само търся каквото ме интересува. Хубаво, но във въпросната нощ попаднах случайно на кратката биография на групата HGB (HENRY GORMAN BAND) и се облещих. Авторът не знаеше подробности за биографията им, нито откъде са точно, но смяташе, че произхождат някъде от Шотландия, защото дистрибуцията на единствения им сингъл, Chase The Night Away (1981) била по-силна в онзи край на Острова. Подробности за съществуването на групата нямаше, освен че стилът се определяше повече като влияние от BAD COMPANY отколкото от JUDAS PRIEST. Официалната дискография се изчерпваше със сингъла. Нямаше дори намек за издаден албум, още повече пък, реализиран в България. Честно казано, останах изумен и реших да разровя тази история.
В различни интернет форуми все още се намират мнения на очевидци на концертите на бандата в Глазгоу, в началото на 80-те. Там са били местна атракция. Оказва се, че единственият дългосвирещ албум, който ХЕНРИ ГОРМЪН БЕНД издават, е именно този, появил се от Балкантон в България през 1984 (BTA 11280). Никъде другаде. Става все по-интересно, когато малкото ми разследване ме довежда до съмнението, че Хенри Гормън и бандата му всъщност са идвали в България и са свирили тук. Ако това е вярно, няма съмнение, че те са не само единственият NWOBHM, но и първият западен хард рок, проникнал физически у нас зад Желязната завеса.
След безрезултатни телефонни разговори хора, които биха ме свързали с бивши служители на Балкантон, способни да хвърлят светлина по случая, в края на краищата успявам да намеря контакт със самия Хенри Гормън и след няколко бързи имейла, човекът се съгласява да разкаже всичко, което си спомня от българската следа в кариерата на групата си.
Издателите ни имаха някакви връзки в Европа и
така получихме покана да запишем ТВ програма за българската телевизия. Беше
през 1982- през същата година почина Леонид Брежнев. Спомням си ясно, че от
повечето сгради в София бяха спуснати големи черни знамена. Като шотландска
банда, за нас беше твърде необичайно да се озовен отвъд Желязната завеса. По
мои спомени София беше красив и спокоен град, а хората- топли и гостоприемни.
Във въздуха се усещаше известно напрежение към нас като към западняци, но нищо
насочено конкретно към нас. Навсякъде бяхме придружавани от един студент, който
превеждаше и някакъв тип от службите (вероятно става въпрос за Държавна сигурност- бел. ред.). Беше малко страшншчко, признавам.
Няма концерти, няма турне, просто записи в студиото на телевизията и външни снимки за някаква забавна програма. Никой не говори за никакъв албум. Как тогава се появява той?
Когато се върнахме
от пътуването, никой повече не се свърза с нас. Няколко години по-късно, не си
спомням кога, може би през 1984, един приятел беше на почивка в България и ми
се обади и ми каза, че в България имаме издаден албум, който бил втори по
популярност след плочата на The Rolling
Stones (Най-вероятно става въпрос за
албума Made In The Shade от 1975, издаден у нас през 1980).
Цялата история на българския албум на неизвестната NWOBHM група от Шотландия, HGB и пълното интервю с нейния лидер, Хенри Гормън, както и подробности за последващата му кариера, можеш да прочетеш в новия, 95-ти брой на Про-рок, в рубриката CSI.
