Струва ми се логично и правилно поне един път за две години да отделя една секунда на списанието, което ме неправи това, което съм в момента и даде възможност секундите да стигат до толкова много хора. Про-рок е кауза, както обичам да казвам, а човек не бива да предава каузите си, иначе просто вече не е същият. Сега се сещам за една австралийка, която разказваше за много стара аборигенка. Не знам дали знаеш, но до преди време (не много отдавна всъщност) австралийското правителство е имало политика да отделя новородените на коренното население от семействата им и да ги отглежда в институции, нещо като нашите домове за деца. Така те никога не научавали кои са семействата им, кои са корените им, какви са традициите им и всичко останало. Ставали нещо като еничари, а после ги пращали в резервати. Та въпросната баба никога не разбрала кои са майка й и баща й. Дърво без корен. Един път тя казала, че ако лишиш човек от неговата история, той първо се раболява тук (посочила сърцето си), а после и тук (посочила главата си).
Може да ти звучи прекалено, но за нас, хората, които пишем това списание, нещата седят по много подобен начин. Ние не се съобразяваме с изисквания на лейбъли, заповеди от по-горе и дори понякога пренебрегваме не особено моралните закони ва музикалната индустрия. Всичко това в името на една кауза- да пишем за музика. Ние сме екип, който живее от историята си. Свързват ни много неща. Ако ни разделиш от ангажимента всеки месец да спорим, да анализираме, да пишем, да издирваме и пием бира заедно, и ще получиш много непълноценни индивиди. Това изисква много усилия, много лични компромиси и безброй безсънни нощи. За главния редактор, Найден Колчев, през годините, съществуването на Про-рок сигурно е коствало и редица тежки решения в една или друга посока. Така или иначе ние все още сме тук, ритаме и хапем, особено по-младите в екипа. Честно казано, това е радваща мисъл. Мисълта за подкрепата на толкова много хора също е радваща. Старите читатели, които все още са с нас и всички тези по-млади, които стават все повече и повече. Не знам дали е редно да го правя от името на всички, но това е моето място, така че ще го направя. Благодаря. Подкрепата е важно нещо.
Така се появи и новият, 97-ми, декемврийски брой на Про-рок, който ще излезе на 28-ми ноември с NEUROSIS на корицата. Водещият материал е дълго и хубаво интервю със Стийв Фон Тил на нашия сранително нов колега, Стоян Райков. И понеже NEUROSIS са от онзи тип групи, в които мисъл и музика са вплетени в едно неразделно цяло (голяма рядкост е това, съвсем между другото, повечето просто претендират, че мислят), разговорът се е получил наистина добре. Смислен.
В края на краищата техният нов албум беше само повод да се обърнем към тази изключително влиятелна и подценявана група- група легенда в слъдж, дроун, прог, хардкор и метъл средите. Точно така е, защото NEUROSIS не са част от някаква сцена, те са създатели на няколко сцени. Може би тази наша стъпка ще те подтикне да им дадеш шанс, да откриеш нещо различно, което ще намери удобно място в твоя свят. Може пък да не стане така. кой знае...
Във всеки случай аз днес ще си отворя Adobe Audition, за да миксна отново албумите Grace (1999) на TRIBES OF NEUROT и Times Of Grace на NEUROSIS в един аудио файл, след което ще прослушам микса. Само болни мозъци биха създали два албума, които излизат по едно и също време и могат да се слушат симултантно. Само болни мозъци биха могли да записват звуци от насекоми и да ги смесват в студио, за да получат музика.
За днес толкова, другата неделя пак ще се срещнем.
Ноември е болка от смъртта- написах този ред като част от... нещо, още когато бях на двайсет и няколко. Изобщо нямам идея какво съм имал предвид, но и до днес ми звучи адекватно, за разлика от много други написани от мен неща. Точно така, по това време бях прекалено емоционален, прекалено търсещ, твърде опитващ се да се отличавам от всички останали. С годините разбираш, че това не е необходимо. Ти си това, от което си направен. Материалът не може да се промени, така или иначе.
Обаче търсенето и лутането са характерни за младите умове, защото за тях все още има неоткрити, непознати и любопитни неща.
Винаги съм смятал, че бездната между поколенията се появява по две причини- първата е, че когато пораснеш, предпочиташ да забравяш какъв си бил като дете (и затова говориш на децата си неща, които самият ти си презирал да ти говорят, когато си бил на тяхната възраст) и втората е, че възрастните се опитват да предпазят малките да не тръгват в една или друга опасна посока. За щастие на човечеството, млаките все така не слушат възрастните, иначе от векове щяхме да си живеем в един захлупен, сив и безинтересен свят. Нямаше да има научни открития, нямаше да има прогрес, нямаше да има нищо ново.
You're too young to understand, I'm too old to give a fuck
Този ред не съм го писал аз, но в момента мога да се подпиша под него с две ръце.
Това беше лирично интро и леко отклонение от темата за ноември. И така... Ноември е най-есенният месец, най-неприятният от всички, според мен поне, депресивен ми идва, а аз отдавна не обичам нито депресивна музика, нито депресивни филми, нито депресивни настроения. Времето се скапва в геометрична прогресия. Хората стават по-бедни, понеже плащат повече за парно и ток. Стават по-наведени някак и замислени. Листата съхнат по тротоарите и алеите. Влагата прониква в костите. Настъпило е мъртво затишие преди коледните неврози, но напрежението се усеща във въздуха. Скоро тълпите ще се понесат по магазините като зомбирани армии, за да напазаруват всичко ненужно на света и да го подарят на близките си по празниците, за да може и те да натрупат още ненужни вещи.
Този предпоследен месец от живота на годината е стар, печален и се точи мъчително дълго, точно като физически дискомфорт. Предразполага те да се скриеш от света, да изгледаш стотици филми или да четеш книги в леглото. Пак зависи. Според една статистика през изминалата година едва 51% от българите са отворили някаква книга. Чудничко. Поглеждам през прозореца. навън няма никой. Само кварталният луд алкохолик реве несвързано. При него не е сезонно. Почти всеки уикенд се случва, че и през работните дни. Липсващите от улицата хора едва ли четат книги, мисля си.
Обземат ме и други цивилизационни размисли, които ще се въздържа да споделя. Днес ще се въздържа. Просто ми е прекалено ноемврийско някак.
Днес няма да критикувам, обещавам. Чувствам се отлично, седмицата беше супер и като че ли черната серия от тъпотии, които ми се случиха напоследък започва да избледнява. Надявам се. И така, днес реших да селектирам най-любимите си видео клипове. Едно на ръка, защото ми е приятно да го направя, второ, защото самият аз не знам какъв ще е крайният резултат, въпреки че имам едно-две неща в главата си.
Сега, видео клиповете вече не са това, което бяха по-рано, всички го знаем. Навремето можеше да ги видиш по само по телевизията, и то в уречените за това часове, ако става въпрос за метъл. Точно затова висяхме като сополи по разни заведения, че да не изпуснем Headbanger's Ball. Видеотата минаваха за реклама на албума, затова в тях се влагаха много кинти. През 90-те метъл бандите рязко намалиха количеството видео продукция, защото метълът не се кльопаше, най-общо казано. После се появи свободният даунлоуд и машината YouTube. След това вече нищо не остана същото. С други думи, за много от нас, телевизията като източник на видео клипове, престана да има каквото и да е значение. Телевизията се прецака повече от радиото, защото радио слушаш в колата си, повече от списанията, защото списания се четат в тоалетната, повече от всичко. Ако днес искам да гледам клипове, просто пускам плейлистата си от YouTube. Мога да я обновявам, ако искам, но по-важното е, че ще гледам каквото си поискам. Собствен видео джубокс, независим от вкусовете на милиони други хора, с които ще се съобрази телевизията.
Добре, спирам с плямпането. Ето моите 25 най-любими видео клипове за всички времена. С кратки коментари. Някои ще харесаш, други не, това е животът, приятелю.
SKID ROW-18 AND LIFE
Краят на 80-те. Тийнейдж бунт. Драма. Предателство. Мисля, че това видео има нещо общо с младостта ми, затова го обичам толкова.
KING DIAMOND-WELCOME HOME
Хорър и бутафория.
DOKKEN-DREAM WARRIORS
Кошмарът на Елм Стрийт и хеър метъл тип средата на 80-те- убийствена комбинация.
BULLET FOR MY VALENTINE-TEARS DON'T FALL
Драма. Предателство... нещата май не са се променили кой знае колко.
MEGADETH-FORECLOSURE OF A DREAM
Сериозни лирики, сериозен клип. Дейв Мъстейн още не се е научил да прави странни политически и религиозни изявления тип Тед Нюджънт.
AVENGED SEVENFOLD-SO FAR AWAY
Напомня ми за детството и верните приятели. Време на изгубена наивност.
AVENGED SEVENFOLD-SEIZE THE DAY
Така става, когато си в един отбор с лошите. Добро видео.
DOWN-STONE THE CROW
Ню Орлийнс. Пот. Жега. Огромен джойнт. Омазнени от десетки ръце карти, които се връткат в поредното раздаване на... белот... примерно. Все едно съм бил там, честно.
LOST PROPHETS-4 AM
Много красив клип, въпреки че се изкушавах тук да сложа и Rooftops.
JUDAS PRIEST-LIVING AFTER MIDNINGHT
Тотална класика, не само според мен. Може да изглежда наивно, но всъщност това е истинското лице на метъла през 1980.
ALICE IN CHAINS-ANGRY CHAIR
Това е духът на началото на 90-те. Не заменям тези години за нищо на света. Може да не ти пука нито за 90-те, нито за 80-те, но това е, защото никога не си живял там. Ако беше, нищо днес нямаше да има същото значение за теб. Толкова е просто.
PARADISE LOST-FOREVER FAILURE
Много мрачен и английски клип. Тежък и студен.
CELTIC FROST-CIRCLE OF THE TYRANTS
Навремето това беше настолно видео. Не бяхме гледали нищо по-тежко и варварско от това.
BRUCE DICKINSON-TERS OF THE DRAGON
Когато Брус пое соло, никой не вярваше, че е способен на нещо такова.
LAMB OF GOD-REDNECK
Видео тип TWISTED SISTER- лошите идват и развалят всичко. Няма да се уморя да харесвам този изтъркан стереотип.
RICKY WARWICK-BELFAST CONFETTI
Рики има и по-добри парчета, но едва ли има по-добро видео. Нали знаеш какво представляват конфетите в Белфаст? Не? Пирони и скрап, които избухват и осакатяват деца и жени. Тъжен и красив град, превърнал се в олицетворение на религиозната омраза.
NINE INCH NAILS-HURT
Болна история.
ANTHRAX-BLACK LODGE
Ако TWIN PEAKS означава нещо за теб, ще ме разбереш. Бадаламенти се чува ясно.
IRON MAIDEN-WASTING LOVE
Нестандартният клип на MAIDEN. Можех да сложа и Aces High или Wasted Years, но не го направих.
PANTERA-MOUTH FOR WAR
Брутално! Тази песен промени лицето на метъла завинаги. За щастие.
DANZIG-DIRTY BLACK SUMMER
Може би сега изглежда леко комично, но видеото носи един особен дух.
TYPE O NEGATIVE-MY GIRLFRIEND'S GIRLFRIEND
Според мен TON никога не успяха да победят October Rust, а това е едно от най-великите парчета вътре. Видеото е от най-любимите ми.
WARRIOR SOUL- THE LOSERS
Рядко ще чуеш нещо по-истинско от WARRIOR SOUL.
MY CHEMICAL ROMANCE-WELCOME TO THE BLACK PARADE
Бурлеската в това видео, моментите тип Тим Бъртън, черният хумор, смъртта- мисля, че MCR ме грабнаха именно с тези подробности. Харесваше ми и видеото към Helena. Не мисля, че днес могат да скочат над тази висока летва.
DEF LEPPARD-HYSTERIA
Видеото, което ме кара да се чувствам леко и спокойно, почти без грижи. DEF LEPPARD са ненадминати музиканти и майстори на хитове, кой каквото иска да говори, това е велика група!
Може би ти е правило впечатление, а може би не, нямам идея, но ако се загледаш в някой от издадените през последните, примерно, 10 години DVD концерти, вероятно ще забележиш, че повечето от тях са снимани извънредно дразнещо. Не се изразих правилно, не че са снимани гадно, нормално са си снимани вероятно, обаче монтажът им е състезание по количество кадри в секунда. От зор да видим всеки детайл от шоуто или по-скоро да се използва пълния размах на съвременните технологии, повечето от тези неща в края на краищата заприличват на видеоклипове с дължината на игрален филм. Ако в края на това приключение не си получил серия от епилептични припадъци, то със сигурност ще станеш от дивана с мащабна мигрена.
Особено старателни в това отношение са IRON MAIDEN, чиято видео продукция експериментира със сетивата на жертвите още от далечната 1992, когато Стийв Харис реши да монтира записа от Донингтън, но последното концертно DVD, En Vivo, просто чупи всички рекорди. Ако трябва да съм честен, когато го гледах за първи път реших, че идеята не е толкова лоша, обаче с времето установих, че втори път не мога да се подложа на това визуално насилие от начало до край, може би само избрани моменти, нещо такова...
Преди малко гледах едно парче от предстоящото DVD на MACHINE HEAD- не е чак толкова брутално, но също е достатъчно епилептично. Когато ситуацията не е свързана с много кинти и камери, DVD концертите обикновено страдат от друг неприятен дефект- картина като от репортаж или абсолютно непрофесионална операторска работа, свършена от някое пияно роуди, примерно.
Проблемът е, че вече всеки може да си направи DVD- снимаш един концерт, накъсваш го с малоумни интервюта и го пускаш да се продава. Разходите по материала сигурно са по-малко отколкото по обложката и носителя.
Кой каквото иска да ми говори, но според мен технологичните възможности са нож с две остриета- от една страна е супер, че можем да си сглобяваме филмчета вкъщи, от друга обаче е малко тъпо да даваш пари за нещо, сглобено вкъщи, ако ме разбираш какво искам да кажа. Това важи с пълна сила и за студийните албуми, но при DVD-тата нещата са трагични в много от случаите.
Сега като се замисля, опитите на нашите любими групи да ни докарат епилептични припадъци не са нещо изолирано. Киното злоупотребява с това от поне 12 години. Често отиваме на кино, за да се назобаме с ефекти, а като излезем не можем да се сетим за историята. Ми то история няма, как да се сетиш за нея. Сюжетът отдавна е на заден план.
