WE DON'T NEED YOUR EDUCATION

Образованието не е това, което беше, нищо, че хората, които отговарят за нашите училища и университети още не знаят това. Затова колкото по-дълго търпим някакви типове да продължават да пишат извънземни учебници с уроци от по пет страници, с по 500 дати, 1000 имена и каквото там се сетиш, без елементарно приоритизиране, толкова по-дълго ще получаваме неуки, неграмотни, неспасяеми и неадекватни, натъпкани и изпразнени от тонове излишна информация млади хора, които са били карани да рецитират някакви глупости 12 години, а после не могат да направят разлика между елементарни понятия като цел и задача. Същите тези продукти на теоретичното ни образование после учат и лекуват следващите поколения, стават министри, управляват ресори, от които си нямат никакво понятие. В най-лошия и безопасния случай започват да творят нещо, което наричат литература, да играят в театъра и киното, да списват ревюта на музикални албуми или да работят в национални медии.

Ако някой от тези горе не е наясно, нека да му напомним , че живеем в ерата на дефицита на внимание. Всеки мейл или документ, който съдържа повече от 200 думи рискува да остане непрочетен. Нещата се свеждат до това да можеш да се изразяваш кратко и съдържателно. Да си ясен на всички. Тук Пантелей Зарев няма да ти помогне. Ако не знаеш какво искаш да кажеш, нищо няма да те спаси. Спомням си как в училище един вика: "Аз написах 5 страници, не може да ми пишат двойка", друг: "Аз успях да напиша цели 7", а трети: "Абе едвам скалъпих страница и нещо, сигурно ще ме оцафарят". Количеството винаги стоеше над качеството. Това по литература. По математика в 11 клас учихме неща, които никога не разбрах и не ми потрябваха. Да вдигнат ръце тези, на които са им потрябвали. Аха, добре.

Какво излиза? Един ден си направих равносметка и се оказа, че от всичко научено в училище /а и в университета/ в употреба ми влиза само 10-20%. Потил си се за някакви страшни глупости, а елементарни неща не можеш да систематизираш в работата си. Покрай разни идиотски математики, съм пропуснал да се науча как да си сметна бензина за еди-какво си разстояние. Учил си три години "Под игото", обаче не можеш да напишеш две изречения без да допуснеш 20-30 правописни грешки.

Далече съм от идеята, че глобалната мрежа може да те образова, ако нямаш базата, ако не знаеш къде и какво да търсиш, ако нямаш идея, че нещо съществува въобще, но ми се струва, че е крайно време разни празноглави теоретици да си ходят. Да дойдат хора, които умеят да предават важни и нужни знания. Да провокират мисъл. Иначе нямаме нужда от образование. Не и от такова прецъфтяло образование, извинете. Точно като прецъфтелите орхидеи от витрината на една квартална цветарница. Живеем в държавата на прецъфтелите неща.

НОВА МУЗИКА? БЛАГОДАРЯ, ХАРЕСВАМ СИ СТАРАТА.

В един определен момент голяма част от хората, даже и най-заклетите меломани, спират да ъпдейтват, ако мога така да се изразя. Сещаш се, остават си в определена година и постепенно или пък рязко губят интерес към всичко, което излиза след тази дата в календара, даже и на любимите си групи. Понякога без причина. Просто така. Или пък причина има... по-точно предтекст- тръгва на бачкане от сутрин до вечер, жени се, ражда се дете, спуква му се апендицит, пуска шкембак и развива вкус към вечерното заговяване на втасала салатка и рядка парцуца под мъждивата крушка в кухнята.

Може да не е нищо от изброените, може да е всичко, само предполагам. При всички случаи става въпрос за един абсолютно естествен процес, който води до изказвания от типа "Аз  Maiden ги харесвам до 1992." Слушал ли си ги след това? "Не!" Много яко. Как тогава разбра, че не ги харесваш? Сблъсквал съм се с това десетки пъти. Приятели, познати, всякакви- те дават душата и сърцето си за музиката... но само тази, която принадлежи на тяхната младост. Останалата няма никакво значение. Същото се случва и с другите поколения. Вече можеш да попаднеш на хора, останали в грънджа и ню метъла, някои от тях със съзнанието, че Limp Bizkit все още са одно от най-горещите имена наоколо. Първият Machine Head е единствен, аре може и втория, новите са гадни и не ме интересуват.

Този тип отношение е световен феномен. Не е български, както става с повечето феномени. Той определя естествените граници на поколенията, защото всяко следващо поколение в общия случай трябва да мрази музиката на родителите си. Това е основополагащ принцип, който движи промяната в музиката. Друг е въпросът, че тя промяната е по-скоро нещо като ороборус, цикъл от повторения с малки разлики. 

Какво се получава? Независимо от възрастта си, хората не спират да мечтаят да посетят нови места, да прочетат нови книги,  да гледат нови филми, да срещат нови хора, да създават нови връзки и да опитат нови храни и т.н., довърши сам, само че предпочитат старата си музика.

Странно, нали? Като се замислиш, не е. От всички изкуства, музиката е най-натоварена със спомени, свързани с личния ти живот- добри моменти, лоши моменти, гаджета, раздели, приятели, купони и всичко останало. След определена възраст най-лесно връщаш лентата назад като си пуснеш нещо, което има значение за теб. Защо да слушаш новия албум на еди-кого-си, в него няма нищо изживяно, нищо, по което да въздишаш и нищо, което си спомняш. Той е празен на лични емоции и вероятно никога няма да се напълни, защото приятелите са намалели, гаджетата са в историята, купоните все по-често заприличват на сбирки на подпухнали чичаци. Сори, че ти го казвам, ама е така. 

В основата на музикалната стагнация седи едно много противоречиво чувство, което принципно ненавиждам, защото то се опитва да замести настоящия ти живот с миналото ти- носталгията. Тя идеализира миналото, въпреки че то може да не е било ча-а-а-а-к толкова идеално. Разбираш ме. 

Написах тези редове, защото връстниците ми, с които мога да си говоря за съвремена музика, капят един по един. Щастлив съм, че се движа в кръгове, където непрекъснато се коментират нови албуми и нови банди. Щастлив съм, че имам приятели, които влагат същия хъс в хобито си, както по-рано. Щастлив съм, че благодарение на по-малките в списанието, мога да науча нещо ново и да чуя нещо интересно. За мен музиката значи много повече от саундтрак към живота ми до определен момент. Все още се случва нов албум да ме накара да изтръпна, да се развълнувам, да направя нещо тъпо, да крещя. Мисля нещата да останат така. Надявам се.

ПЕСНИ ИЛИ АЛБУМИ

Аз съм от старата школа. Ние сме научени да слушаме един албум от началото до края. Не знам дали това отношение се е появило, защото беше твърде трудоемко да местиш игличката на грамофона, че да уцелиш точното парче, което искаш или пък защото е супер трудно да попаднеш на точното парче, ако превърташ касетки, независимо дали на флумастер или в двукасетъчния дек примерно. Както и да е. Така сме научени и до днес аз лично се отнасям с недоверие към хора, които слушат сборки или пък пускат песни на shuffle. Това просто не е моят начин. Моят начин е там, в миналото, когато албумите се купуваха заради артуърка или защото си чул нещо в магазина. Или по радиото. Принципно, хората, които слушаха рок музика, слушаха албуми, а останалите лумпени- парчета. Това беше съществената разлика между нас и тях. 

Днес? Днес не е така. Очевидно. Още от времената, когато измислиха skip бутона на CD плейърите, човечеството масово превърта цели едночасови албуми за секунди. Когато нещо не ти хареса, просто го скипваш. В момента е още по-лесно. Можеш да си оставиш само парчетата от албума, които ти харесват или направо да си свалиш само тях. Правилно ли е? Еба ли го? Нямам идея. Ще ти призная, че въпреки каменната си етика по въпроса, която ти сведох в началото на тази секунда, преди две седмици преминах една психологическа граница и си записах диск с приблизително 20 парчета на различни, близки по стил банди за колата. Трудно ми беше да се преборя с с вътрешната си нагласа, а аз се имам за прогресивен човек. Възпитание, какво да правиш. След няколко дни имах едно дълго пътуване и врътнах диска, който бях записал. Услади ми се, признавам. Истината е, че никога не съм си правил сборки и съм ги презирал, но не по-малка истина е, че има твърде малко перфектни албуми, в които няма пълнеж. 

И така, песни или албуми? Не знам. Мисля, че слушането на музика днес е коренно различно занимание от това през 80-те и 90-те. Тогава сядах и слушах. Това беше единственото нещо, с което се занимавах. Сега обикновено слушам музика докато карам, седя на компютъра, ям, сера и прочие. Сещаш се, това вече не е толкова интимно занимание. Може би защото по-рано имах много повече време, а може би просто светът се е променил радикално. Аз мисля, че е второто. И ако това изисква да си правим сборки, за да чуваме по едно две любими парчета от албум или група, които иначе няма да си пуснем само заради въпросните парчета, какво лошо има, мамка му? Отивам да врътна още една плейлиста за колата. Аре!

ШМЪРКАНЕ НА... ВОДКА

Шмъркането на водка беше екстремен магически ритуал, практикуван в подземните среди на Велико Търново някъде около средата на 90-те. Може да е съществувал и на други места, нямам представа. Според мен появата и съществуването му се основаваха най-вече на чисто екзистенциални липси- липсата на кинти, казано с прости думи. Днес реших да ти разкажа за един от най-идиотските начини да пиеш (?) алкохол. Предупреждавам предварително, не практикувай това вкъщи или където и да било, от сегашна гледна точка ми се струва (и най-вероятно е) опасно за здравето и живота.

През 1995-1996 излизахме всяка вечер, но икономическата ситуация в България беше плачевна, в смисъл, че всички плачеха пред павилионите за цигари. Раковите пръчици, както любовно ги нарича Стивън Кинг, мистериозно изчезнаха от пазара цели месеци наред. Понеже им увеличаваха драстично цените, търговците ги криеха и после ги продаваха с огро-о-о-мна печалба. Бандеролите ги измислиха после. Алкохол имаше, предимно силно фалшив и смърдящ на евтина ванилова (примерно) есенция. В България нямаше хляб, а хората влизаха в парламента и искаха да убиват комунистите с камъни. Симпатични времена, да го кажем направо. Когато някой ми каже, че сега имало криза, винаги се сещам за средата на 90-те и се чудя какво тогава, мамка му, беше онова, щом това сега е криза. Преди съвсем да съм се отклонил, само ще вметна, че в онези години, когато цените растяха в пъти в рамките на едно денонощие и нямаше торенти, ние все пак си купувахме касетки и не ревяхме като недоклатени, че нямаме пари за музика. Само казвам.

Не знам кой измисли шмъркането на водка, обаче е бил някой практичен и много безпаричен човек като всички нас. Основният принцип е прост- поръчваш малка водка и сламка, завираш си сламката в ноздрата и шмъркаш. В резултат алкохолът те удря директно в мозъка- 5 минути и си на градус. С една изшмъркана малка водка постигаш ефекта на три изпити големи. Както казах, икономическата изгода е очевидна. Хората не шмъркаха водка, за да се правят на интересни или екзотични, въпреки че изживяването е доста екстремно и изисква мъжество (и глупост, разбира се).

Един от най ярките ми спомени, свързани със шмъркането на водка, е когато някъде през 1996 Перо ми проби веждата. Не бих нарекъл това пиърсинг, понеже такова понятие тогава не съществуваше, да не говорим за обеци от титан примерно или някакви такива неща. Една вечер в Кафе-кафе шмръкнахме по една водка, Перо извади ножка и заостри единия край на сребърната обеца, след което го натопи във водката и сред кръв и алкохол ме направи втория горд притежател пиърсинг (или както там трябва да се нарече това праисторическо подобие на пиърсинг) на веждата в града. Първият беше самият той. През 1996 хората гледаха на тия неща особено. Те даже и през 2001 така гледаха, но виж когато турбо селяните си напробиваха веждите, а нашите хора спряха, хората започнаха да свикват.

Вече казах, никого не съветвам да пробва. Гадно е като десетките други гадни неща, които сме правили. Загасянето на фасове в езика, примерно.

Днес май никой не шмърка водка, но пък стават все популярни т.нар. suicide shots- поръчваш си шот текила, правиш си хубава линия сол и подготвяш приятно дебело парче лайм. Смръкваш линията сол през носа, изцеждаш лайма в едното си око и след това удряш шота. Как мислиш, дали въобще усещаш вкус на алкохол? Правилно. Не. Мисълта ми е, че този тип изпълнения са си живи и здрави даже през 2012. Може би защото младостта, глупостта и смелостта винаги са вървяли ръка за ръка.

Еми това е от мен, айде, наздраве! Какво правиш, бе? Нали ти казах, през устата!