БЛАГОДАРЯ И ДО СКОРО!

Това  ми се иска да ти кажа в края на годината, защото колкото и клиширано да звучи, този блог едва ли щеше да просъществува дълго, ако интересът ти към него не съществуваше. Когато го започнах, изобщо не съм си мислил, че писаниците ми могат да съберат 77 последователи и над 58 000 влизания само за една година.

Освен че това е най-големият комплимент за мен като пишещ, статистиката (колкото и да не я обичам) говори и за друго- има хора, които обичат да подъвчат нещата с мозъка си преди да ги приемат безприкословно. Секундите са независими. Аз не рекламирам промоутърски агенции, сайтове, хора и артисти. Може да не са обективни (много пъти съм казвал, че един субект не може да се изказва обективно), но със сигурност са независими. Можеш да разчиташ на това.

Не съм сигурен, че в края на 2011 съм намерил ултимативната тема, около която да събера всичко написано дотук. Понякога постовете ми изглеждат разхвърляни и неподредени, друг път все едно се запътвам нанякъде, но никога не стигам дотам. Знам си слабите страни и с твоя помощ секундите трябва да стават все по-целенасочени и подредени. Но в никакъв случай еднотипни. Ако всичко е наред, през 2012 смятам да реализирам е един друг свой проект, но не искам да обещавам. Всичко с времето си.

А сега ще се дръпна настрани. Вчера дочупих сингъла на MACHINE HEAD (на снимката) от въртене, но така или иначе по празниците ще слушам много от музиката, за която иначе нямам време.  Смятам да пропусна следващата неделя и да се върна на 8-ми януари. Знам, че ще ме разбереш. Всеки има нужда да се дръпне настрани понякога. Моят момент е сега.

С всичките му грешки, недъзи и кръпки, този блог ще продължи да бъде честен с теб. Той ще продължи да те разсмива, натъжава, замисля и предизвиква. Ще те провокира. Ще продължи да разказва истории. Ще бъде един от твоите неделни приятели и през 2012. Стига да му дадеш шанс. Стига всички да сме живи и здрави. Пожелавам го на себе си и близките си. Пожелавам го и на теб! Благодаря и до скоро!

DUBSTEP METAL

Твърдо съм убеден, че ако пишеш или говориш за музика професионално (това звучи тъпо, но няма как да го кажа по друг начин) е задължително да следиш какво се случва сега. Непрекъснато. Това е личен, медиен и публичен ангажимент, който идва неканен с желанието ти да се изявиш като драскач, критик, журналист или както там искаш го наречи. Хора, които не се интересуват какво се случва или какво ще се случи в близко бъдеще с една или друга сцена, кои са най-горещите нови имена или кое е следващото голямо нещо, просто нямат място наоколо. Какъв е смисълът от тези хора, ако те не изровят, анализират и покажат на бял свят всичко най-ново, което се случва в момента?

Е, аз съм от този тип. Когато надуша нещо, обръщам мрежата наобратно, за да слушам максимално много музика, търся корени, артисти, неизвестни факти, проявления и евентуално си правя собствена прогноза. Понякога тези неща се сбъдват, понякога-не. Това никога не е най-важното. Важното е да заковеш случващото се докато се случва и още по-добре, преди напълно да се е случило.

Дъбстеп манията в метъла стана наистина популярна само преди броени месеци, и то заради колаборацията между KORN и SKRILLEX и дългоочаквания The Path Of Totality- един от най-обсъжданите експерименти на 2011 заедно с Lulu на METALLICA и Лу Рийд и новите албуми на MORBID ANGEL, OPETH и THE HAUNTED. Само че супербасовият електронен денс жанр (говорим за мно-о-о-о-го дълбоки бас честоти, под 90 Hz) и мръсното му средно темпо от 140 BPM изплакват за първи път в клубовете на Кройдън, Южен Лондон, някъде в началото на миналото десетилетие.

Комбинацията от дъбстеп и метъл не е нещо съвършено ново. BRING ME THE HORIZON направиха дъбстеп ремикси на някои песни от втория си албум Suicide Season още в края на 2008. ASKING ALEXANDRIA изкълчиха A Single Moment Of Sincerity и Not The American Average в дъбстеп ремикси и ги включиха в мини албума Life Gone Wild през 2010. Мич Лъкър (SUICIDE SILENCE) и Камерън Аргън (BURNING THE MASSES) задействаха свой собствен дъбстеп метъл проект, наречен COMMISSIONER. Както виждаш, новият албум на KORN е само върхът на айсберга-онова, което се вижда над водата и онова, което с лекота може да стартира цяло ново течение.  Първо, KORN са огромно име и второ, The Path Of Totality е първият дъбстеп метъл албум с истински песни, а не просто частични експерименти и ремикси.

Манията по дъбстепа напоследък е толкова силна, че в мрежата можеш да намериш дъбстеп ремикси на парчета на LAMB OF GOD, PANTERA, DEFTONES, METALLICA и какво ли още не. Естествено, по-голямата част от тях звучат като саундтрак към игра за Xbox или Playstation, разбирай аматьорски и нескопосано. По-важното е, че интересът на дъбстеп диджеите и метъл артистите е взаимен,а това може да има непредвидими последици.  Какво имам предвид? Много просто. След успеха на трите парчета с KORN, Сони Муур, познат на широката аудитория като SKRILLEX вече има десетки заявки от метъл банди за съвместна работа.

И така, освен очевидните любовни отношения между деткор, метъл и дъбстеп, (за ужас на пуританите) вече имаме артисти като NECRO DEATHMORT, които основават своя стил на смесица от дъбстеп, дроун и пост блек метъл и цитират като основни влияния APHEX TWIN, SUNN O))) и BORIS. Имаме и детстеп- SUBSTEP INFRABASS. Някои от последните творчески търсения на Mick Harris (ex-NAPALM DEATH, SCORN) също са в дъбстеп сферата, а MEDUSA IN MY KNICKERS се рекламират като оригинален микс от електро, дъбстеп и дет метъл.

Както виждаш, става въпрос за нещо много повече от един албум. Дали ще стане и нещо повече от моментна мода?  Трудно е да се каже. Някои хора все още с умиление си спомнят ремикс и индъстриъл манията на метъл бандите от 90-те. От една страна, това не беше чак толкова отдавна, но от друга- май разчупването на стиловите рамки отново чука на вратата. Кажи здрасти на, как да го наречем, дъбстеп метъл? Защо не.

REDRUM-ЦЯЛАТА ИСТИНА

Мина много време, но някои все още помнят REDRUM. През годините много хора са ме питали какво точно се случи с групата. Днес реших да ти разкажа прозаичната истина за началото и края. Тази банда беше част от живота ми. Беше част от живота на всеки вътре в нея, както е нормално да бъде. Ние нямахме неизпълними желания и неизпълними амбиции. Просто искахме да вдигаме шум... Или поне така беше в началото.

INSMOUTH се разпърдяха поради един куп причини, за които вече съм писал, така че няма да те занимавам пак. Неведнъж съм казвал и не ме е срам пак да го кажа- никога не съм бил музикант, но според мен /даже и в момента/ музиката /най-вече в България/ има нужда от по-малко музиканти и повече хора с хъс, отношение и страст. Повече пънк. Когато започнах да репетирам с URBAN GREY, явно съм бил на същото мнение, защото парчетата, за които правих вокали и текстове звучаха точно така. Едното даже се казваше Trigger Disorder. През 2003 в главата ми се въртяха идеи, диаметрално различни от всичко, записано с INSMOUTH.

Една от първите снимки на REDRUM- от ляво на дясно- Чаво, Роми, Стифф, Кольо

Не си спомням колко точно време ходих на репетиции с URBAN GREY, но беше повече от един месец със сигурност. И понеже никой така и не ми каза вътре ли съм групата или не съм, след един концерт /по-точно няколко парчета/ на сцената на O! Шипка, ако си спомням правилно, вече се колебаех дали да продължа да репетирам или не. Междувременно записах с тях две парчета. Те трябваше да влязат в първия албум на URBAN GREY, но малко след записите Чаво напусна, за да се включи в REDRUM и вероятно Бебо и останалите са решили да зарежат старите неща и да започнат на чисто. Въпросните парчета на URBAN GREY никога не видяха бял свят, а самата банда значително се промени през годините. Е, днес в края на блога освен албума на REDRUM, ще ти подаря и двете песни, които записах с Бебо, Кольо, Чаво и Добчо. Надявам се никой от тях да не се сърди, че ги поствам, просто ми се иска да ги чуят повече хора.

Преди DESTRUCTION

Всъщност тези две песни, въпреки че бяха написани предимно от Бебо /поне така си мисля/, са фактическото стилово начало на REDRUM. Все пак през цялото време двете групи имаха един и същи барабанист, а в началото имахме и общ китарист, така че няма как да няма известни прилики, които се набиват на очи дори ако пренебрегнеш факта, че вокалите в тези две песни са разпределени между мен и Добчо.

Един от последните сет листи на бандата

Както и да е, една вечер се бяхме на гости у Роми (преди INSMOUTH той също беше свирил в URBAN GREY) и той спомена, че е говорил с Чаво да се съберем тримата и да ударим, да видим какво ще излезе. Интересното е, че аз през това време репетирах с URBAN GREY, но никога не бяхме говорили с Чаво на тази тема. Една прекрасна вечер се събрахме тримата, дойде и Кольо и почти веднага измислихме едно парче. След няколко дена пак се събрахме и измислихме още едно. Правилата бяха точни и ясни- придържаме се към примитивното начало в писането, без сложнотии и глупости. Кратко и праволинейно. Нещата ставаха толкова бързо, че не след дълго имахме цял концертен сет. Тогава избрахме името на групата и започнахме да свирим все по-често. Тук трябва да кажа, че изведнъж около нас се събра една супер ентусиазирана група хора, които впоследствие станаха наши помощници, приятели и съучастници. Когато снимахме единствения си клип, Shotgun Philosophy, всички тези хора напълниха О! Шипка и бяха основни действащи лица във видеото.

Публиката на REDRUM

Останалото е история. Когато решихме, че не можем да продължим нататък без да запишем натрупалия се материал, се свързах с Петер в студиото в Будапеща, където записахме последния диск на INSMOUTH, ангажирахме часове и в началото на април 2004 се метнахме на автобуса. Записите минаха гладко и спокойно, забавлявахме се, разхождахме се, даже успяхме да направим два концерта в клубове в Будапеща. Най-вече благодарение на приятелите ни от INSANE, които пък свириха в София по наша покана. После Шута уреди някаква дата за унгарците BLIND MYSELF в О! Шипка и понеже участвахме, връзката ни с Унгария някак странно продължи.

Обява за един от концертите в Будапеща

Флайер за първия концерт в Будапеща. Някой от организаторите беше решил, че портфолиото на INSMOUTH съвпада с това на REDRUM

Едноименният албум излезе на 7 февруари, 2005 г. Смея да твърдя, че бяхме една от първите български метъл групи, които продаваха мърч. Хардкор сцената отдавна беше напред с материала, но ние тепърва откривахме, че има хора, които искат да си купуват тениската ни с пистолета отпред. Зашумя се около нас- имаше няколко статии, едно лошо ревю в РИТЪМ, корица на Про-рок заедно с още няколко души от актуалната българска сцена тогава. Естествено, за разлика от някои, чийто имена няма да спомена, никога не сме се сърдили на на авторите на лошите ревюта за албума, нито сме заплашвали някого с бой.

Статия в списание РИТЪМ от Никола Шахпазов

Малко след това нещата започнаха да отиват на кино. Първо, Роми необяснимо спря да се обажда и да идва на репетиции. Дълго време разубеждавах Кольо и Чаво да предприемаме крайни мерки, защото самият аз не чувствах чак такава нужда да репетираме по 3-4 пъти седмично. След известно време те започнаха да се събират само двамата и да мислят някакви странни неща, които наричаха песни, въпреки че вътре нямаше повтарящи се фигури за припеви,  нямаше бриджове и куплети- просто ужасно много сложни и навързани мотиви. Колкото повече време минаваше, толкова повече се отдалечавахме от първоначалната идея- да запазим всичко простичко и праволинейно. Това, честно казано, започна да ме отблъсква все повече.

Флайер за един от последните ни концерти, с LAST HOPE и ARTERY

Вътре в групата нещата не бяха добре. Когато най-сетне единодушно решихме, че Роми не може повече да бъде част от групата, която реално самият той създаде, се разбрахме с Чаво той да се обади и да му каже. На следващия ден щях да се виждам с Роми. Чаво не му се беше обадил, но Роми вече знаеше отнякъде. Хайде сега, представи си тази ситуация! Страхотно, нали? Кой е виновен? Стифф, естествено, кой друг? Роми беше обиден, аз бях бесен.

Статия в BRUTALLICA от Найден Колчев

На корицата на ПРО-РОК

С нов басист и позакърпени отношения REDRUM успя да покрета още малко. Бих казал, това приличаше на един дълъг агонизиращ край, който можехме да съкратим, стига да бяхме по-умни. Започнахме да се дразним взаимно, на мен не ми харесваше новата посока, на тях не им харесваше това, което правя аз. Така една вълшебна вечер в репетиционната Чаво и Кольо ми се нахвърлиха с обвинения, че не идвам на репетиции /имах нова работа, това беше вярно/, че забравям текстове /абсолютно вярно/, че пея все по-зле /имаше и такива моменти/ и че съм откраднал парите на групата от продадените албуми /пълна глупост/. Направо съжалих, че не съм си водил счетоводство. Мисля, че успях да подмина обидата с желязно хладнокръвие, но тя си остана вътре. Ако бях в друго настроение, сигурно и до юмруци щеше да се стигне, но за щастие спестихме този позор. Станах и си тръгнах. На другия ден им изпратих SMS да си търсят нов вокалист. Така настъпи краят. Беше 2006 г.

Логото

Това е цялата истина за REDRUM. Моята истина, разбира се. Всяка истина има толкова страни, колкото са участниците в историята. Мисля, че доста хора заслужаваха да я научат още тогава, но по една или друга причина, тя не излезе наяве. Ето я сега. Днес нямаме какво да делим с останалите бивши от REDRUM, затова нямаме проблеми помежду си. Може би всеки от нас съжалява за някоя своя грешка или казана дума. Според мен заедно направихме музика, която беше в нас и искаше да бъде направена, да излезе навън. REDRUM горя силно и бурно, затова изгоря бързо и помете със себе си приятелства и уважение. Понякога така става в живота. Амин!

П.С. Като компенсация за тази горчиво-сладка история /каквито са всички реални истории/ ти подарявам целия албум на REDRUM (в mp3 и apple lossless) директно от студийния мастър и двете парчета, които записах с URBAN GREY през 2004.


Свали безплатно целия албум на Redrum 320 kbps

Свали безплатно целия албум на Redrum m4a (apple lossless)

Свали Trigger Disorder на Urban Grey 320 kbps

Свали Low Class Elevation на Urban Grey от 2004

SI VIVIS ROMAE, ROMANO VIVITO MORE

Ако живееш в Рим, живей като римляните- така гласи една известна латинска сентенция. Аз бих префразирал така: Ако ще организираш концерти, организирай ги така, както се прави по света. Оказва се, че това е трудна задача. Даже непосилна май.

Аз на концерти в България вече почти не ходя. Това е някаква вселенска мъка и средновековна мизерия. Първо, 90% от бандите, които се канят, мен лично изобщо не ме интересуват. В общия случай те са пет имена, които се канят на ротационен принцип. Ако не е това, ще са някакви дет и блек банди, които бих проспал. Няма да забравя как един персонаж от екипа на наша велика родна промоутърска компания веднъж започна да се допитва коя банда да покани. Бяхме доста хора на една маса. Жена ми каза: "Поканете Chimaira". Оня мигна насреща. "Кой?" Ей за такова невежество говорим, а искаме да се случват актуални събития. Той не може да си извади главата от гъза, тръгнал концерти да организира.

В края на краищата, дори да се появи нещо интересно за мен, задължително ще го нахендрят в "Парти център 4 км", където трябва да се събразиш с масивните соц колони, запречващи 2/3 от гледката към сцената, или в т.нар. зала "Юбилейна", която нито прилича на зала, нито ще ме учуди, ако един ден наистина честваме там  юбилей от смъртта на двама-трима задушени и смазани от тълпата.

Парти центърът е всъщност един неизползваем за концерти кютук, останал от социализма.

Не съм стъпвал там даже, но кошмарите, които слушам са ми достатъчни да не го направя никога и при никакви обстоятелства. Спомням си само как закарах един приятел да гледа някакъв концерт. Дъжд, кал, лайна, някъде на гъза на географията, без осветление, минаваш едни ЖП релси. Вие нормални ли сте бе, хора? Да не живеем в 1979 в Източен Лондон? Оставих човека пред парадния вход на някакъв посран комплекс, който изглеждаше по-запуснат от румънско хале след падането на Чаушеску и подкарах към къщи доволен, че не съм на негово място.

Зала "Юбилейна" се използва по предназначение. 

Защо казвам всичко това? Ами защото в рамките на две седмици на всички нормални хора им стана ясно, че в България няма нищо нормално. Нито залите ни са нормални, нито промоутърите, нито каквото и да било друго. Интересен факт е, че докато в по-цивилизованите държави организаторите на концерти стоят тихо и почти анонимно зад събитията си, а конкуренцията им се основава на все по-различни и актуални турнета на пакети от групи, бонуси с билетите, комфорт и безопасност за присъстващите, голяма част от нашите юнаци излизат по-важни от артистите, които канят.

Хората започнаха да избират концертите си по промоутърите. Аз на концерт на НМА няма да стъпя, например, даже и да се състои. Промоутърът излиза на преден план, а артистът остава на заден, който и да е той. Това естествено ли е, кажи ми? Естествено ли е всичко да ни толкова неестествено? 

Пропадналият концерт

Въпреки че съм защитник на тезата, че концертният живот в столицата /да не говорим за останалата част от страната/ е еднообразен, блед, нискобюджетен в повечето случаи и задоволяващ единствено потребностите на една определена аудитория, наистина се чувствам съпричастен към хората, които едва не се задушиха и онези, които пътуваха от другия край на България, за да останат без концерт. Няма нищо общо с музикалните вкусове. Да пристигнат бандите и да си тръгнат без да свирят? Това е абсолютно безобразие от класа. Поставям се на тяхно място. Щях да бъда бесен и то с основание. С най-голямото основание на света. 

ИЗЛЪГАНИТЕ НАДЕЖДИ

В началото на седмицата няколко от родните интернет метъл глашатаи /съжалявам, но ми е трудно да ги нарека по друг начин/ приплъзнаха новината как агент на ISLAND RECORDS се свързал с една българска банда, чието име ще остане неназовано тук и, разбираш ли, проявил интерес, обаче всичко било още в самото начало и ако работата станела, това щяла да бъде първата българска банда, сключила договор с мейджър компания. Сякаш не знаем!

Прочетох аз новината и го преместих от единия крачол в другия, образно казано. Тая история толкова се изтърка, че вече даже не е смешно. За последните 10 години се сещам за поне 10 български банди, които "подписваха" или бяха "на крачка от договор" с голяма звукозаписна компания. Сещам се даже за едни, които почти отидоха да свирят на Ozzfest.

Естествено, не се наложи да чакаме дълго. Оказа се, че от ISLAND са "харесали" и други български групи. Не са подбирали даже. Типична интернет измама, както може да се досетиш, особено като скиваш некадърно скалъпения текст, лошия английски и нетипичните за музикалната индустрия езикови похвати. Обаждаш се там на едни номера, те ти казват, че ще те издават, ама да пуснеш едни кинти на една сметка и така...

Честно казано, можех пак да си го преместя от единия крачол в другия, обаче реших да напиша няколко реда, ей така, може някой да ги прочете все пак. Може някой да се сети, че топлата вода е открита отдавна, въпреки че в родината ни непрекъснато някой я преоткрива, щото просто не се сеща, че преди него също са я открили. Още преди 20 години имаше групи, които правеха супер качествена музика и се опитваха да променят нещата. Ще трябва да кажа, че тогава сцената беше много по-интересна и различна от днешната. Моето скромно убеждение е, че в момента БГ сцената се намира на най-ниското си ниво от самото си раждане насам, може би. Голяма част от новите ни банди са абсолютно неадекватни на нещата, които се случват отвън. Говоря за последните 3-4 години.

Но да оставим това. Дали новината беше евтин ПР или просто глупав изблик на ентусиазъм преди какъвто и да било реален резултат, няма значение. Има значение единствено хората да разберат, че нещата не стават така. Защо? Много просто. Индустрията не работи по този начин. И ако имаш претенциите да си в група с амбиции, би трябвало да го знаеш.

Първо, никой няма да се свърже с тебе, щото си е щракал, разбираш ли, из MySpace и преслушвал групи. Това е крайно несериозно. Когато имаш достатъчно слушания, приятели, сваляния и каквото там, ТИ трябва да се свържеш с компаниите и да включиш MySpace постиженията си като част от профолиото си.

Второ, никой няма да демонстрира интерес и да говори за договори в някакъв продрискан имейл, още по-малко в най-първия такъв.

Трето, няма мейджър звукозаписна компания на света, която ще пише неща от този тип преди нейни хора да са те видяли на живо, много пъти това се случва инкогнито.

Сега съм длъжен да ти кажа и нещо тъжно. В България това няма да се случи още 100-150 години. Според мене, няма никога да се случи.

Първо, защото оттатък за един договор с мейджър се трепят 1000, а може би и повече банди, някои от тях с години. Много от тях с цели дискографии, издадени към малки лейбъли.

Второ, защото нашият пазар е малък и никой няма да рискува да подпише с неизвестна българска група, колкото и добра да е тя.

Трето, в условия на нелегален даунлоуд, постоянен спад в продажбите на физически носители и куп други още глупости, много от мейджър лейбълите са принудени да "уволняват" артисти, а не да наемат нови, още по-малко, както казах вече, от страна от Третия свят /хайде да не се лъжем/ като нашата.

Четвърто, в момента не виждам нито една млада българска банда, която дори малко да се доближава до каквито и да е стандарти, че да подпише подобен договор. Виждам дет метъл и хардкор банди, които си скъсват задниците да концертират и правят своите завоевания стъпка по стъпка, без много шум, това го виждам, но това е съвсем друга история и там мейджърите нямат нищо общо. Това са групи, които влагат пот и кръв, а не прес съобщения по сайтове. И ако трябва да бъда честен, според мен, това е бъдещето за сцената тук. Договорите с мейджъри са за онези с излъганите надежди, че ще стават рок звезди.

ЯПОНСКИТЕ ИЗДАНИЯ

Пределно ми е ясно, че тази секунда е лишена от смисъл за най-малко две категории хора- тези, които свалят албуми от торент тракери и после обявяват въшливите си "трици" за колекция и онези, които въобще не се интересуват от темата, но, както е казал поетът, пълно щастие няма. Ако не ти се чете за формати, редки издания и колекционерска митология, не се притеснявай да пуснеш една прозявка и да отебеш цялата тази писаница до следващата седмица... примерно.

Японските издания /винили и дискове/ винаги са будили специални чувства у колекционери и обикновени аудиофили. Първо, те са два пъти по-скъпи от европейските и американските. Второ, обикновено в тях има бонуси- или допълнителни парчета, или под формата на постери, стикери, допълнителни бележки от музикантите за японските фенове, допълнителни страници в книжката, даже допълнителни дискове /винили/. Трето, качеството на хартията и печата надминава поне десет пъти това на останалите издания по света. Четвърто, мастерингът, а с това и цялостния звук на продукта е значително по-добър. Пето и последно, но в никакъв случай по значение, е т.нар. OBI- това е хартиената лентичка, която покрива гърба на диска (винила), малка част от задната и малка част от предната обложка. Всъщност, чисто и просто това е един етикет, но заради липсата му цената може да спадне чувствително, понякога с повече от 50%. OBI-то e особено важно за колекционерите, които не признават японски диск /винил/ без въпросния "етикет".

т.нар. OBI strip

Днес някои японски издания притежават свойството да се продават необичайно скъпо. Първите издания на IRON MAIDEN например, рядко падат под 100$ парчето. Първите издания на ранните албуми на MERCYFUL FATE и KING DIAMOND могат да достигнат до 200$ и нагоре. Подобна е ситуацията с определени заглавния от каталога на RUSH, METALLICA и DAVID BOWIE. Важно е да кажем, че хората търсят тези издания не само заради колекционерската им стойност, а и заради уникалното качество на звука при възпроизвеждане.

 Rush-Permanent Waves, първи пресинг, Япония

Естествено, съществува и друга гледна точка. Според определени хора след ерата на винила (японците спират да произвеждат винили още в края на 80-те), разликите в качеството между европейските/американските и японските продукти вече съвсем не са толкова много. Същата гледна точка защитава тезата, че японският пазар е сравнително малък, затова произведените копия  са малко и са скъпи. Звукозаписните компании умишлено тъпчат японските издания с бонуси, защото знаят, че в общия случай те са по-лимитирани от познатите ни евро "лимитарки", които много често можеш да си намериш на половин цена след 10 години. И понеже стандартът в Япония е висок, а дисковете- скъпи, компаниите чудесно осъзнават, че твърдото ядро фенове ще иска да си купи японското издание. Пак да кажа, ако американското струва 15$, японското ще бъде 30-35$. Според тази теза качеството на японските дискове отдавна не е на старото ниво. Останала е само славата.

Black Sabbath- Paranoid LP,  японско издание

Звучи разумно, нали? И все пак, от гледната точка на личния ми опит като горд притежател на японски издания, мога смело да заявя, че първите японски издания на повечето албуми от 80-те и началото на 90-те години са най-добрия вариант да слушаш любимата си музика от онова време. Плюс неоспоримото предимство на добрия печат и бонусите. Говорим за първите издания, нека да подчертая. Но дори и ремастерираните са по-добри в японски варианти.

Иначе, бих посъветвал всички, които се изкушават да купуват европейски ремастерирани издания да не го правят. Загуба на пари и отвратителен звук. Това, което всъщност наричат ремастериране, в много случаи е просто надуване на оригиналната сила на звука. Този престъпен акт изкривява финалния резултат и вместо любимия си албум получаваш нещо шумно, некачествено и откровено бумтящо във всички посоки. Но това е друга тема, на нея ще се спрем друг път.

АРТИСТ ОТ НАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

Да бе, аз съм това... Какъв смях падна само! През септември 1999 влязох в казарма. Още тогава всички знаехме, че рано или късно ще я отменят, но също така знаехме, че това ще се случи след като ни се наложи да влезем и ние. Нали знаеш, то така става винаги. Всъщност имаше някакво развитие все пак, защото само 5 години преди това в живота навсеки един млад българин имаше само две сигурни неща- че ще ходи в казарма и че ще умре. Впрочем, второто важи и за всички останали хора по света.

Както и да е, след якото концертно лято на 1999 и личното ми участие като част от FAKE на сцената на THE PRODIGY, а после с INSMOUTH и на фестивала HYSTERIA '99 в клуб "Сатан"в Бургас, SUBFEST и подгряващия сет за PYOGENESIS , дойде време да се резна нула номер, да си взема партакешите и да се приготвя да отпиша 9 месеца от живота си. Убедих баща ми и майка ми да не ме извозват до Банкя, качих се на влака за София, отидох на гости на един приятел /Гарвана/ и гаджето му и изпих един тон алкохол. Следващото нещо, което си спомням е как гаджето на Гарвана ме води към поделението. И добре, че беше тя. Сам нямаше да се оправя.

Има нещо много терапевтично да влезеш в казармата вчерашен и фиркан. Толкова ти се спи и ти е толкова зле, че въобще не можеш да усетиш стреса. Виж, на другия ден е малко по-различно. И така, на мен, най-свободолюбивия от свободолюбивите /знаеш си ме, скромен съм, какво да правя/, ми се наложи да вървя в определен периметър, да отдавам чест, да разпознавам пагони, да спя на отрицателни температури и да слушам как зайците по на 18 хлипат нощем в спалното (30-35 човека- нито повече, нито по-малко) по изгубената ученическа любов, която ги е зарязала малко след клетвата. Класика, копеле!

Отпуските в поделението бяха никакви, особено за такива като мене. Все пак в Банкя служеха и синчетата на разни големци в армията, предимно от София. Те трябваше да излизат по 3 пъти на седмица, а понякога и по повече, затова ние останалите бяхме заточени там като декабристи- на коз, наряди и караули. Точно затова, когато се разбра, че в началото на декември в София пристигат MOTORHEAD, а моята група, INSMOUTH заедно с бургазлийте  КАРЦЕР сме избрани за съпорт, сърцето ми  потъна в кенефа. Как точно щях да се измъкна? А? Без връзки, без протекции, без нищо. А това беше първият ни шанс да бъдем видяни от повече хора, а това ни беше адски нужно след като издадохме дебютния си албум и където и да отидехме, хората знаеха текстовете на песните ни. Баси гадното!

Опитах се няколко пъти да отида до ротната и да говоря с ротния да ме пусне или да ме прати при началника на поделението да опитам, но вътре беше пълно с хора, които се бяха научили как да излизат- лизачи на дребно, носачи на кокошки и прасета от село и всякакви такива. Всяка неделя тези типове се връщаха от родните си места с кашони, автомобилни гуми, буркани и всякаква друга стока за подкуп. На практика глистите се бяха окопали здраво, така че шансовете ми да изляза съвсем намаляха. И точно тогава, насред това шибано отчаяние, ме извикаха направо при полковника-шефа на поделението. "Е- казва той, след като правя всички стойки и казвам всички приказки по устав- Знаеш ли защо си тук, редник Йорданов?" "Не, г-н полковник"- признавам чистосърдечно, а той вади някъде изпод бумагите един бял плик за писма. Аз съм някъде на 5 метра от него, но безпогрешно забелязвам логото на Радио Тангра. "Тук пише- започва по мустак полковникът- че трябва да те пуснем за няколко дни да репетираш с групата си, защото ще имаш концерт..." За момент изтръпвам. Това може да е добре, но може и да е много, много зле. В армията си имат начини да те накарат да разбереш, че не си нищо друго, освен едно мазно лайно. Особено ако се мислиш за нещо друго. "Тук пише- продължава полковникът, но този път вече гледа право в очите ми- че си, цитирам, "артист от национално значение", така ли е?" Какво? Истерията ме хваща за гърлото и ми иде да закрещя: "Не, не, не, не е така, тъп фатмак, просто Върбанов се гъбарка с тебе, защото знае, че тъпите ви военизирани мозъци се впечатляват от такива глупости. Не е вярно, мустаката жабо! Просто ти се смее в лицето, ето това е!" Иска ми се да се търкалям по пода, да крещя и да се смея. Естествено, нищо такова не правя. Казвам едно тихо "да, г-н полковник" и продължавам да стоя в режим "свободно", с един изправен и един "счупен" в коляното крак. Това е по-тъпо даже от това да стоиш мирно, да знаеш. "Щом е така, редник, ще те пуснем, защо да не те пуснем? Аз също харесвам рок музика. Чувал ли си да Eagles?" Чувал съм, как да не съм чувал, потвърждавам аз. "Ех-х-х- зарейва поглед в нищото полковникът и аз разбирам, че фатмашката му душа се е разнежила от нещо в нефатмашкото му минало- някоя свирка в ученическите години, може би или, какво говоря, най-вероятно изчервената муцунка на целомъдрена съученичка с кюлоти, еба ли го- Имаше по-рано истински състави, редник, BEATLES..." Тук се изключвам ментално. Пуснаха ме, мамка му, пу-сна-ха ме!

Обеща и го направи, въпреки че трябваше да ходя и да напомням- не мина без това. Пуснаха ме за 3 дни и същата вечер, в която излязох, се оказа, че на другия ден концерт няма да има- първия от номерата на прочутия Христо Русанов, или втория, не се сещам вече. През годините тези номера щяха да минават доста пъти.

Хубавото беше, че следващия път /изкарвах последните си месеци казарма в Горна Оряховица/, когато SME ни поканиха да подгреем SUICIDAL TENDENCIES, не ми се наложи да бъда "артист от национално значение", понеже чисто и просто излязох в полагаема отпуска. Ей такива работи...

НОСЯ ТИ ЯБЪЛКА!

"Нося ти ябълка!"- обявява на всеослушание червендалестият гигант с леко налудничав поглед и забива ръчулища в раницата си. Всички на огромната кръгла маса в О! Шипка гледат с потрес как гигантът вади ябълката и ми я подава през главите на останалите от бандата и техните приятелки. "Ето я!"- обявява най-после победоносно той и този път ми се струва, че погледът му вече не е просто леко налудничав, а направо ненормален.

Само 3 часа по-късно гигантът вече е на обратния полюс на човешките емоционални състояния. "Хареса ли ти концерта?"-питам го, когато се разминаваме в запушената, воняща на бира тълпа пред сцената, но той посреща въпроса враждебно. Нито следа от желанието да раздава ябълки. Оказва се, че причината се крие в последното парче от сета на REDRUM (последната банда, с която се занимавах преди да спра окончателно това неблагодарно хоби)- кавър версията на VENOM- In League With Satan. "Разочарован съм- сумти гигантът- не одобрявам сатанизма!" "Това е просто рокендрол, човек!"-опитвам се да го разведря, но се сещам обстоятелствата, при които се запознахме преди няколко дни и си казвам, че за в бъдеще ще се въздържам от това да бъда приятелски настроен към непознати хора. Когато го правя, почти винаги съжалявам.

REDRUM и приятели след концерт в О! Шипка

Гигантът осъществи контакт с мен в тролей  № 10, някъде между Аптека и Руски паметник. Разблъска хората между нас и ме нападна директно с  "Ти нали си Стифф?" Обикновено отговарям с "да" или "не" и през това време преценявам положението. При всички случаи не съм от хората, които изпадат в луд възторг, когато ги заговорят непознати, но се опитвам да бъда учтив. Преди 5-8 години това се случваше адски често и бях свикнал, а сега, за щастие, става все по-рядко. Въпреки това, никога нямам против да подпиша нещо, да се снимам или да поговоря с някого, стига да има какво да каже. Също така, винаги съм се чувствал неловко да подписвам и да се снимам, но това е друга тема. В случая бях в настроение, затова отговорих на всички въпроси на Гиганта и даже го поканих на концерт на новата си група в  О! Шипка. Той се изкефи, защото не знаеше, че имам нова група, след което започна да ми говори за философия и за личните си любовни проблеми, при което аз сметнах, че разговорът отива твърде далече, още повече, че философията ме вълнува не повече от ядрената физика, и реших да сляза и да се поразходя до дома. Само че (каква изненада!) Гигантът реши да слезе на същата спирка. Ситуацията започваше да губи чара си и някъде около кръстовището на Константин Величков и Стамболийски аз изстрелях към тротоара тлъста плюнка с пневматичен звук. Гигантът спря откровенията си по средата и ме погледна с укор. "Не може така- заяви той- Ти трябва да даваш пример..." "Току що го направих!"- срязах го аз и почти му теглих една  под формата на бързо и нервно "чао". След по-малко от 20 секунди изчезнах от погледа му. Предполагам, че го бях разочаровал за първи път.

Приятели...

Бях забравил за него. Когато се появи с ябълката, се сетих, че му бях казал името на групата, датата на концерта и даже клуба. Честито, както казват. Останалото вече го знаеш. Не всичко обаче. През годините от време на време срещам Гиганта-всеки път изглежда все по-зле- мръсна сплъстена коса, пиянски поглед, неприятна миризма. Когато ме забележи, се опитва да комуникира, но аз ловко го отбягвам или просто не му обръщам внимание. Той не е единственият екземпляр в богатата ми история на магнит за психопати, но е константна величина. Сред останалите има такива, които сърдечно ме поздравяват, въпреки че аз не ги познавам или пък направо започват да фамилиарничат, все едно се знаем от години. Понякога има агресивни индивиди, които изискват някакви обяснения за писани от мен статии и ревюта, както и от онези, най-любимите ми, дето като сръбнат две бири и започват да се заяждат. Най-много са смелчаците, които плюят по клавиатурата, защото нямат нищо друго интересно за правене в живота си, но те са отделна тема.

 Един от последните ни концерти

Естествено, спират ме и напълно нормални момчета и момичета, както и майките им и даже бащите им. Нормалните хора се познават. Те са учтиви и не те натоварват. Те задават естествени въпроси и не навлизат в периметъра ти. Познават се и по това, че не ти носят ябълки.

HOME INVASION

Един от най-първичните страхове на цивилизования индивид е страхът от това някой да влезе неканен в къщата му. Клишето "моят дом е моята крепост" придобива все по-сериозно значение в ерата на тоталната изолация. Дори актове без пряка заплаха за живота на живущите (примерно вземат, че оберат апартамента ти докато ти си някъде на почивка) носят след себе си дълбоки психологически травми и сериозни нарушения в нормалния ритъм на живот. Често жертвите са много по-притеснени от факта, че някой е ровил в личното им пространство, отколкото от това, че са изчезнали пари и ценни вещи. Нещата стават в пъти по-комплексни, ако някой влезе в дома ти и вземе за заложници цялото семейство. А сега си представи, че целта на този някой не са скъпи вещи и пари. Целта на хората, посегнали най-неприкосновеното е абсолютно извън радара на каквото и да е рационално обяснение. Б-р-р-р-р...

Киното на ужаса отдавна е уловило този базисен човешки страх (още през 70-те на миналия век) и го е претворило в поредица от плашещи филмови документи от типа "а-какво-би-станало-ако..." Зрителите най-добре знаят, че за да бъде хорър киното наистина плашещо, то трябва да отговаря на едно много важно условие- да бъде реалистично. Смята се, че в основата на субжанра Home Invasion стои прочутият американски страх от "семейството" на Чарлс Менсън. След трудно обяснимите трагични случаи със зловещия хипи култ, нападнал скъпите домове на уважавани и уж недосегаеми персони в Бевърли Хилс и отнел живота няколко семейства (в това число и бременната съпруга на Роман Полански), фобията от нарушаването на най-святата от всички частни собствености моментално се пренася на кино лента и остава там и до днес.

Днес, специално за вас, реших да направя преглед на някои от най-зловещите Home Invasion филми от зараждането на жанра до наши дни.

STRAW DOGS (1971)
Вероятно най-голямата класика от този тип. Предмет на разгорещени дебати още от премиерата си,  Straw Dogs е болезнено брутален и безгранично реалистичен разказ за това как един обикновен мухльо (Дъстин Хофман) може да се превърне в пълната си противоположност, когато трябва да защити дома си и изнасилената си съпруга. Сложната патопсихология на описаните във филма събития продължава да разделят мненията, както вече казах, най-вече заради противоречивите сцени на изнасилване, които на моменти оставят впечатление по-скоро за доброволен секс. Straw Dogs не е за всеки, но в него почти всеки може да намери нещо от себе си, колкото и да не му харесва това, което е намерил. Римейкът излезе преди месец, но още не съм го гледал, не вярвам да си заслужава повече от оригинала.

Ще накарам критиците да спорят с години...

FIGHT FOR YOUR LIFE (1977)
Блексплойтейшън траш, режисиран от Робърт Енделсън, в който трима рецидивисти, избягали от затвора, се укриват в къщата на афроамерикански свещенник и тероризират цялото му семейство до момента, в който стопанинът обръща играта в своя полза и зрителят получава оргазъм от раздаденото правосъдие. За разлика от Straw Dogs, тук действието те хваща за гърлото още от самото начало и хватката продължава до самия край. Липсва кой знае каква психология, но за сметка на това изобилства от расизъм и совободна реч. Днес такива филми няма, просто защото никой няма да се наеме да върви по тънкото въже на полтическата коректност. Чудя се как ли би изглеждал един български вариант на Fight For Your Life, но с обърната дискриминация. Реалността, в която живеем би била напълно достатъчно вдъхновение.

Казах ти да ми купиш билет за Slayer! Веднага!

HOUSE ON THE EDGE OF THE PARK (1980)
Няма да крия, италианските хоръри винаги са мибили слабост. А когато се намеси Дейвид Хес (Last House On The Left), това е гаранция за пълна извратения. House On The Edge Of The Park не чак толкова оригинален и непредсказуем, но напълно реалистичен Home Invasion, в който има лек намек за класово неравенство. Накратко, трима необразовани криминогени се самопоканват на снобско парти и го превръщат в кървава баня. Първо е удоволствие да наблюдаваш как страдат горките еснафи, а после как престъпниците си получават заслуженото. Какво по-яко от това?

ILS/THEM (2006)
Френско-румънската продукция разчита на минималистичен сюжет. Това само 77 минути, но те ти се струват доста повече, защото реализмът на ситуацията идва в повече. Европейците стават все по-добри и по-добри в този тип филми, въпреки че приликите между този филм и следващия в списъка са малко повече от необходимото.

THE STRANGERS (2008)
Трима маскирани тероризират и накрая брутално убиват Джеймс Хойт (Скот Спийдмън) и Кристен Маккей (Лив Тайлър) в отдалечена от цивилизацията къща през нощта. Филмът на Брайън Бертино не пропуска да ни въвлече в проблемните отношения на двойката, след което прави рязък завой в сюжета и фокусира целия филм върху едно непрекъснато гонене и бягане в радиус от максимум 200 кв. м. Аз лично не си падам особено по този похват, защото обикновено той се използва, когато сценарият страда от липса на въображение. Тъй като жанрът е доста рестриктивен (обикновено цялото действие се развива на едно място и между няколко души), поне според мен, режисьорът и сценаристът трябва непрекъснато да измислят нови обрати, за да задържат вниманието на зрителя. Тук единственото, което те държи до края е мотивацията на нападателите и лицата им. Зловещо, но тегаво.

Мамо, пак се е нацапал с ягодов чийзкейк. Какво да го направя този път?

MOTHER'S DAY (2010)
Две имена- Ребека Де Морни и Дарън Лин Баусмън. Ребека винаги е била перфектна, когато трябва да изиграе повреден психопат  (спомни си "Ръката, която люлее люлката"), а Дарън все още не може да получи опрощението на милионите фенове заради тъпичките продължения на поредицата Saw. Mothers' Day обаче си заслужава гледането, най-малкото защото действието излиза извън границите на жанра. Това смело решение по никакъв начин не наранява напрегнатия сюжет, а само му дава свобода да "подиша".

SECUESTRADOS/KIDNAPPED (2010)
Трима (не знам защо, но винаги трябва да се трима) източно европейци нахлуват в дома на средностатистическо семейство в предградие на Мадрид и отприщват шибания ад върху главите на невинните хорица. Според някои актьорската игра не е съвсем на ниво, но крайният резултат е доста добър натурализъм, поне аз така мисля. Тук няма никаква психология, даже и разказ няма, реално погледнато, просто пресъздаване на един драматичен момент без опити за анализ.

Това са само някои заглавия, достойни за вниманието на всеки Home Invasion маниак, но има и много други, не по-малко стресиращи, като например споменатия от мен в една друга кино секунда Inside или Wait Until Dark. Да не забравяме и заглавия като Of Unknown Origin, Angst и Desperate Hours. Ето, че стига да имаш желание, можеш да си спретнеш чудесен видео уикенд с гости. За предпочитане е да са канени.

I'M AS MAD AS HELL, AND I'M NOT GOING TO TAKE THIS ANYMORE!

Думите на Хауърд Бийл в култовия Network (1976) са написани като за днешния ден. Ден, в който си важен, защото трябва да гласуваш. После можеш да се гътнеш и да пукнеш, ако искаш, само не днес, не и до края на изборния ден. Сега им трябваш жив и по възможност здрав. Но и да не си, никакъв проблем, те ще ти дойдат на крака и ще ти осигурят възможност да упражниш правото си на глас. Ако си сляп, пак можеш. Придружителят ти ще го направи както го инструктираш. Никой няма да ти откаже да гласуваш. Това е важно. Казват, че е важно за теб, но всъщност е важно за тях. Адски им е важно, разбери ги пичовете...

Ако не гласуваш, казват ти по телевизора, сърди се на себе си. Ти не участваш в съдбата на държавата. И понеже не гласуваш, по тази изкривена логика, не трябва да имаш претенции към нищо. Тук ми се губи нещо. Цялата тази жега всички да гласуват започна преди няколко години. "Хайде, хайде, гласувайте всички! Защо не гласувате? Как може!" Преди това никой не ни подканяше. Защо? Защото всички гласуваха. И вярваха. После спряха. Просто е. Спряха да вярват. Това са 20 шибани години, качени на една въртележка- комунисти, демократи, царедворци, комунисти, турци и т.н.

I'M AS MAD AS HELL, AND I'M NOT GOING TO TAKE THIS ANYMORE!- крещи Бийл от екрана и призовава всички да отворят прозорците и да крещят с него. Противно на всички, които ви карат да гласувате, бих ви казал: НЕ ГО ПРАВЕТЕ! Останете вкъщи, отворете прозореца и изкрещете как мамка му, ви е писнало от всички тези нагли копелета и няма да търпите това повече. Крещете колкото ви глас държи. Крещете! Не гласувайте! Крещете заради вас, заради родителите ви и заради децата ви. Изкрещете всичко, което имате за крещене. Не гласувайте!

И като за край, искам да ви кажа едно: Когато човек няма избор, той не може да направи избор. Може единствено да крещи. А колкото повече са тези, които крещят, толкова по-голям е шансът някой да се уплаши от разярените ни крясъци.

НА КИНО

В един момент просто спрях да ходя на кино. Първо, защото стана ебаси скъпото и второ, защото кината заприличаха на нещо средно между закусвални и чакални. Хората се тъпчат, пърдят и дрънкат непрекъснато. Даваш 9 кинта, за да си говориш с някого до теб час и половина? Не мога да го разбера, наистина. Защо просто не седнете някъде в парка и не се наговорите бе? Даже ще излезе безплатно. Другото "хубаво" нещо на кината са разговорите по мобилните телефони. Както и непрекъснатото цъкане по тях. Има-няма две минути и някъде ще блесне дисплей, няма начин.

Супер дразнещо е, че нормални кина вече няма. Добре де, има две-три, но те са в окаяно състояние- програмата им се състои от едни и същи заглавия, малко по-различни от стандартните, но за сметка на това пък въпросните заглавия са в ротация от десет години. В Евро-български културен център дават "Четири стаи" откак се запознахме с тогава бъдещата ми жена, това са вече 10 години, ебаси. Останалите кина са по моловете. Много яко! Там дават само детски филмчета, щото родителите са най-лесните жертви и трябва да излизат от кинти непрекъснато. Когато не дават детски филмчета или някакви 3D простотии,  дават само и единствено касови бози, които носят безусловна печалба. Този стереотип се разчупва много рядко или почти никога.

Звукът... Задължително трябва да излезеш глух от киносалона. По принцип нямам нищо против да се стряскам в определени моменти и на определени филми, но честно казано, бих заменил всичките тия шумотевици за един хубав сценарий- нещо, което напоследък не се случва много често. Изобщо, киното все повече се отдалечава от разказването на истории и все повече се приближава до видеоклиповете, но това е отделна тема.

Та, както казах, бях спрял да ходя на кино от много дълго време. Някъде от около година насам пак започнах да намирам частично удоволствие в това занимание. Казвам частично, защото всеки път трябва да правя забележки на разни бесни тийнейджъри или невероятни нахали на различна възраст да млъкнат, мамка му. От друга страна, киното е незаменимо. Филм, който дори няма да догледаш у дома, дори може да ти хареса на кино. За нещастие, кината в България са еднотипни и обслужват само масовия зрител. Предполагам, че никога няма да имаме независим киносалон, където показват грайндхаус, експлойтейшън и хорър в класическите им форми. Няма да дочакаме кино с класики (В "Одеон" дават 15 класически филма на кръст, да ме прощават). Нищо по-различно, нищо по-шарено, нищо по-алтернативно... По едно време през 90-те някои кина (в Пловдив имаше едно такова) тихомълком се специализираха в порно, но тези тенденции бързо умряха с пазарната икономика.

Мисълта ми е, че няма нищо по-тъжно от еднообразието. По-рано навсякъде гледахме съветски филми и тук-там някой американски хит, а сега ходим по моловете да гледаме предимно глупости от типа на Спайдърмен. Добре, че можем да наваксваме вкъщи.

К(Р)АТУНИЦА

Аз разбирам от музика, от политика не разбирам, но понеже през последните седмици по проблема в Катуница се изказаха всички без мен и галошите на магазинерката в бакалията отсреща, реших да поразсъждавам малко. Без да гарантирам, че мнението ми е правилно или (опазил ме Рогатият) политически коректно.

И така, някои хора смятат, че проблемът е етнически, други много се страхуват от това определение и го наричат криминален. Истината, поне според мен, естествено е някъде по средата. Проблемът е чисто социален. И политически. Без това няма как да минем.

Хайде сега да хвърлим по един поглед на участниците в него:

Пешо. Пешо е българин. Той живее в панелка, изнемогва със сметките и се състарява преждевеременно. Пуснал е шкембе до кура и отдавна не вижда откъде пикае. Парите не стигат за нищо. Пешо, както повечето хора, обича да генерализира- "педерастите са изроди", "циганите са боклуци", "сърбите са лайнари", "турците са езедници" и т.н. Той не се кефи на циганите, защото те не си плащат тока, водата и данъците. Не се кефи, защото те не са здравно осигурени, но получават същата (некачествена) здравна помощ като него. Не се кефи изобщо и си има причина. Глупости, има си 101 причини. Освен този Пешо обаче, в България съществуват и други Пешовци. Те също са българи- Пешо, който изкарва кинти и му дреме на кура, Пешо селтака, Пешо простака, Пешо от измислената фондация, която ежегодишно прибира два камиона кинти, защото уж социализира и адаптира циганите и Пешо депутата. На тия двамата ще се върнем по-късно. Ние с вас също сме някакви Пешовци- ето това е лошото на генерализирането. Колкото и да се взираме, няма да се открием в горните категории. Там просто ни няма, защото сме толкова малко, че и ние не знам колко сме малко.

Мехмед. Мехмед е циганин или още ром. Кое от двете е и той не знае вече. В общия случай той живее в лайна и се храни с разни неща от контейнерите. Това напълно го устройва, защото така са живели всичките му сестри, братя, майки, бащи, лели и всякакви други. Жена му ражда по две на година, фигуративно казано. Понякога вземат, че продадат едното. Или двете. Що не? Много са им. Още по-понякога жена му пие разни гадости, за да ражда деца с увреждания и да им дават помощи. Когато роди, случва се Мехмед и жена му да дават децата си в институции за деца, че да им ги гледа държавата. Само да кажа, че той и жена му не се отказват от децата си, а само ги дават да им ги погледат малко, нали разбираш, т.е. да ги гледат с парите от данъците на Пешо. Не си плаща водата и тока, както казахме. Не се кефи на българите, но българите му дават помощи и той никога няма да работи за тях. Няма да работи за никого. Мехмед е неграмотен и опасен.

Какво се получава в крайна сметка? Ами получава се Кр(а)туница, ето това се получава. Години наред Пешо царедвореца, Пешо комуниста, Пешо демократа и Пешо милиционера (ще ме извиниш, но тия сегашните само така мога да ги нарека) ходят при Мехмед и му наливат гювеч, за да урежда други Мехмедовци да гласуват за тях. Опрощават му данъците, тока, водата, даже и престъпленията, които извършва му опрощават. Защо? Защото им трябва. Мехмед е най-добрият и лесно подкупен електорат на партийните Пешовци. И покрай тях Мехмед започва да си вярва. Да си мисли, че е велик и недосегаем. Че е повече от всички и всичко. Че може да прави каквото си иска. Кой е виновен за това, искам да те попитам сега- Пешо или Мехмед?

И преди да започнеш да хвърляш камъни, ще ти кажа, че ако не беше партийният Пешо и неговата гъзолизаческа натура, това лицемерие никога нямаше да стигне дотук. А когато се стигна, същият този лицемер и интригант се покри в такава тишина, че човек можеше да чуе как плъховете във Факултето си блъскат чекии. Искам да попитам политически коректния Пешо дали когато един циганин му блъсне колата той си казва "този мръсен ром ме блъсна" или си казва "тоя мръсен циганин ме блъсна"? Когато си отговори на този простичък въпрос, може би ще разбере, че както и да наричаш едно нещо, то си остава същото. Не е въпросът да променяме заглавията си, а да се опитаме да оцелеем. Но този Пешо, за когото говоря, никога няма да признае и да спре. Той е мазен като кърлеж и се е научил да смуче всички други Пешовци и Мехмедовци. Защото, казвам ти честно, понякога Мехмед може да бъде разбран човек, а Пешо- абсолютен бял боклук.

Затова не ни трябва повече простотия. Не ни трябва втора К(р)атуница. Не ни трябват партийни Пешовци, а нова конституция, полиция и правна система. Трябва ни социален ред с права и задължения. На всяка цена. Разбирай ме както искаш.

ДРЕСКОД

Имаш желание да изглеждаш различно, но нямаш възможност. Имаш възможност да си намериш нормална работа, но нямаш желание. Звучи ти познато? Нека да видим. Рано или късно всеки от нас  се сблъсква с конфликта, който причиняват желанията и възможностите. Реализирането на едното почти винаги реже големи парчета от другото. Особено ако държиш външния ти вид да изразява вътрешните ти убеждения.

Има много хора, които слушат екстремна музика и се причисляват към определена субкултура без да изглеждат по характерния за тази музика и култура начин. През 80-те години на миналия век това беше абсолютно невъзможно. Ако нямаш прорасла коса, нашивки, значки и накитници, значи не слушаш метъл. Ако прическата ти не е характерната за стила, ти не си ню-уейв. Външният вид определяше всичко. Да не спадаш към определена категория с характерните й външни белези  беше равносилно на това да напишеш на челото си "кретен". В началото на 90-те всичко това се промени коренно. Днес няма начин да разбереш каква музика слуша личния ти лекар. Прилежни банкови чиновници си падат по траш метъл. Научни работници, социолози, политолози и всякакви други "лози" тичат по пънк концерти. Примерно. Тези хора се чувстват удобно в кожата си без да демонстрират личния си живот.

Хубаво, обаче ти не си от тях. Искаш да изразяваш себе си. Добре дошъл в реалния свят, пич, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но имаш проблем. Много голям проблем. И той започва още в училище. Огромните деколтета на чалга съученичките ти, пуделските им прически, официалните анцузи на селянчетата около теб- с тях никой няма грижи. Но ти ще имаш. Никой от онези, от които зависиш /с малки и незначителни изключения/ не се кефи на черепи, вериги, трупове, пентаграми, пиърсинг и всякакви други атрибути, често смятани за първи признаци на неприятности в семейството, депресия, изолация и какво ли още не. Понякога, колкото и да е странно, психолозите не грешат. Част от децата, които си падат по различната музика и външен вид, действително имат проблеми- всякакви видове тийн комплекси и трудности на растежа, но... Но, това може да важи и за останалите, които се изразяват по друг начин- нищо, че не носят тениски с черепи и неразбираеми лога. Бих казал, че да слагаш етикет на някого заради музикалните му предпочитания и начина на обличане е доста повърхностно, даже примитивно.

Нещата стават още по-сложни, ако след училище има желание да продължиш да изглеждаш по различен начин, но също така и да се издържаш. Скоро ще откриеш, че това е почти невъзможна мисия. В цивилизования свят винаги ще се намери работа за теб, нищо, че ръцете ти са покрити с татуировки. Клубове, музикални магазини, магазини за дрехи, кафета, дискотеки, вериги за бързо хранене- нямаш проблем с външния си вид. Е, едва ли можеш да станеш шеф на застрахователна компания, но в края на краищата ти едва ли си го искал някога, нали така? В онзи свят все по-често наемат такъв тип хора и на ръководни позиции, които изискват образование. Някъде са разбрали, че татуировките не означават, че си тъп примат, лежал в пандиза. Някъде, казвам, не тук. Тук ще те посрещнат по външния вид и ще те изпратят пак по него. Може да знаеш три езика, да имаш три висши и уменията на цяла армия мениджъри, но никой даже няма да си направи труда да те изслуша. Предразсъдъците са силни. Ушите спират да чуват, ако очите чуят вместо тях.

Няма смисъл да наричаме това дискриминация /въпреки очевидното/, защото обществото в тази страна е закостеняло, криворазбрано и напълно нетолерантно към онези, които смеят да излязат извън балканската формула на живот- училище-бачкане-жена-деца-посивяване-скапване-мизерна пенсия-лоши зъби-инфаркт на 50.


Не искам да те разтройвам, има начини да избегнеш уловките на системата. Никоя система не е перфектна. Познавам и други хора, които са успели. Естествено, винаги има компромис. Винаги плащаш някаква цена. Това е положението. Имаш възможност, но нямаш желание. Имаш желание, но нямаш възможност. Както се казва в един грузински тост, нека да пием за това желанията да съвпадат с възможностите.

МОРЕ ЗА СКИТНИЦИ

Тази история се случи през лятото на 1997. Имаше едно особено усещане във въздуха тогава. Казват, че винаги в края на нещо е най-яко- последната година в училище, в университета, последните дни на една компания. Има нещо вярно сигурно. По онова време компанията, в която бяха и всички от групата, сигурно наброяваше 20-30 души. Партитата бяха колосални. С много жертви и щети. През въпросното лято една вечер партито се пренесе вкъщи. На другия ден хващахме пътя за морето. Имаше припаднали до тоалетната чиния, трупове в коридора, двойки, който решиха да запречват вратата на една от стаите с огромния руски телевизор Темп 747, за да вършат необезпокоявани каквото имаше там да се върши. Имаше от всичко по много. Дори непредумишлен опит за убийство, когато съседката от долния етаж неблагоразумно погледна нагоре и стартира тирада за морала, съвестта и невъзможността да спи, а една полупълна бутилка с водка се размина на няколко сантиметра от лицето й.

Сутринта поехме към Бургас. Все още в кондиция, така да се каже.  Сума ти народ с една палатка, която Радо предвидливо беше уредил. Огро-о-о-о-мна палатка с един наръч железа за сглобяване, които впоследствие бяха наречени недвусмислено "метълите". Все още не знаем къде ще "отседнем", ако мога така да се изразя. Това е подробност. Друга "подробност" е, че нямаме почти никакви пари. Това не ни пречи да пердашим пеша към Градина и да крещим с пълен глас наскоро преведения специално за целта текст на Venom,  "А-а-а-аз съм в лига със Сатаната-а-а-а-а". Не знам, днес ми е трудно да разбера всичко, което сме правили тогава, но не съм озадачен, че ни е харесвало. Стигаме ние до Градина, но решаваме, че таксата на къмпинга и разни други разходи ще са ни в повече, затова... не знам как да го кажа, намираме едно място наблизо в гората, по пътя към Златната рибка и започваме да монтираме палатката. 

Аз, Ицо, Поля, Радо и Милен по пътя към Созопол

Това интересно решение ни оставя без чиста вода, нормална тоалетна и електричество. На практика живеем в гората. Една дузина хора, натъпкани в палатка за 8 души. Някои като Веньо Гущера и Гарвана имат едни навици (Гущера е фен на Running Wild, така че от време на време, когато достигне нужната доза алкохол, започва да крещи "на абордаж" и "ляво на борд"), някои други индивиди имат съвсем различни. Сега не мога да си представя, но някак сме живяли заедно. Усещането беше малко като да си Робинзон Крузо. Ако питаш дали сме се прали, нямам спомени за такова нещо. От палатката имаше двайсет метра до плажа. Излизахме от гората и си постилахме на пясъка пред шашардисаните погледи на всички други. Някакви космати излизат от гората. Мога да си представя какво са си мислели. Май всички си представяхме, защото един ден решихме да си направим още по-голям майтап. Намазахме се с крем и лютеница и набихме пера и треви в косите си, след които с бойни викове излязохме от гората и се втурнахме към морето. Имаше хора, които почти се разбягаха. Малко по-късно разбрахме, че лютеницата и крема против изгаряне е комбинация, която се мие доста трудно, особено с морска вода.

Трябва да са минали два дни от нашия престой в гората. Вечер електричеството не ни липсваше. Имахме обособено място за ходене по голяма и малка нужда. Май че имахме и индиански имена даже. Моето беше Серящият със змии. Мисля, че в следствие на алкохола, изолацията и джойнта, бяхме започнали да дегенерираме по един много специфичен начин. На следващата вечер решихме да отидем до Созопол, за да разнообразим. Назначихме Милен /добрия верен барабанист на insmouth) за дежурен по палатка и поехме на стоп. 

Как и какво сме правили в Созопол нямам много спомени, с изключение на това, че малко след 2 през нощта са започнали да ме издирват и са ме открили в една лодка на пристанището. Било време да си ходим. Нямашe един трезвен. Как точно ще си ходим? На стоп, естествено. Разделяме се на групи, крием се в храстите и иставяме момичетата да спират коли. О, чудо! Взимат ни. Взимат момичетата, де. Ние изкачаме от храстите и се намърдваме на задната седалка. Пичът не е много щастлив, но това е положението. "За къде сте"-пита той. "За Градина"- отговаряме ние. Малко преди да стигнем до къмпинга, някой казва: "Ей тука ни оставете". "Къде тук? В гората?"-смаяно пита шофьорът. "Аха"- отговаряме. Перфектно знаехме къде точно се намира палатката ни, така че разпознахме мястото даже и в пълната тъмница. Запрепъваме се между клонаците. Останалите също са имали късмет със стопа и се задават зад нас. Милен спи. Пред палатката има купчина запалки. Човекът е чел книга. Представяш ли си? На запалки.

Някъде по пътя. Изглеждаме учудващо чисти.

На другия ден установяваме, че цялата ни храна, която виси в найлонови торби по дърветата наколо вече не става за нищо. Отиваме в къмпинга и се изкъпваме в нещо различно от солена вода. Връщаме се в гората и продължаваме по старому. Не знам колко още щяхме да "летуваме" по този начин, ако само след два дни не се беше случило нещо много важно. Събуждаме се, търкаляме се един през друг, говорим на език, който разбираме само помежду си  (нали знаеш, затворените общества развиват свои собствени средства на комуникация) и продължаваме да стряскаме хората по плажа. По едно време Гущера вика от палатката. Някак обезпокоено вика. Отиваме двама-трима да видим какво става. Гущера е притеснен сериозно. Както си е спал на широко пред палатката, изведнъж отнякъде се появил някакъв тип с униформа и   взел да го разпитва какво правим там. "Нищо- излъгал Гущера- разпънахме си палатката тук за един ден и продължаваме на юг после."Оказало се, че онзи бил цивилно ченге. "За един ден, а?- попитал реторично онзи- Наблюдаваме ви тук поне от от 4 дни. Ако не изчезнете до обяд, ще ви арестуваме всички за скитничество." 

Да ме арестуват за скитничество? Това е като в книгите на Керуак, ебати... Все едно сме в Америка, ха-ха. Както и да е, събираме палатката бързо, нарамваме багажа и си тръгваме. Оставаме една вечер в Бургас, вдигаме парти в култовия клуб Сатан и накрая спим в една приятелка на групата. Срещаме се с други търновци, които са решили да отидат на нормално море и сега се връщат. На другата сутрин поемаме обратно към Търново.

Бургас. На гарата. Пътят обратно.

Скитничеството, за моя изненада, се оказа престъпление в нашата мила, родна страна. Не че съм се замислял много. В средата на 90-те с групата ходихме да свирим във всяко читалище и сладкарница, където успеем. Спали сме по невероятни места. Само година след нашето море за скитници, компанията започна да се разпада, а ние дадохме последен шанс на insmouth и вкарахме всичките си пари в записите на истински албум. Бяхме решили, че ако никой не иска да го издаде, ще сложим край на групата.