RECORD STORE DAY

Има хора, за които слушането на музика не се изчерпва само със самото слушане. За тях преживяването е пълно едва когато са търсили, купили, държали в ръце корицата, винила или книжката на диска. Когато са оценили всеки един артистичен аспект на музикалния продукт или произведение, както искаш го наречи. Днес най-много музика се купува онлайн. Имам предвид не само дигитална, но и на физически формати. През последните 10 и може би малко повече години интернет, с всичките му положителни страни и безспорни удобства бавно, но сигурно убиваше независимите музикални магазини по света.

Миналата събота мина поредния Record Store Day- ежегодна инициатива, започнала в САЩ през 2007, която тогава обедини близо 700 независими музикални магазина. Година по-късно събитието се пренесе и във Великобритания. Какво представлява Record Store Day? Това е нещо като празник на уникалната култура на малките музикални магазини, ден на всички с по-специално отношение към музиката. В него взимат участие собственици, колекционери, меломани и много артисти. Организират се концерти, издават се специални за случая ограничени като бройка дискове и винили, които могат да се купят само на място, в музикалния магазин. Дори много големи имена като METALLICA, DAVID BOWIE, MASTODON и PIL подкрепят усилията по запазването на независимите музикални магазини и причината е проста- повечето от любимите ти групи са израснали с тази култура, срещали са се там, обсъждали са този или онзи албум, купували са първите си плочи с първите си спестени пари, много пъти съдейки единствено по обложката, а после са бягали към дома, за да чуят как звучи нещо, на чиято корица има озъбено мумифицирано зомби с брадва в ръката или четирима подобни на комикс герои, гримирани същества от космоса. Нещо повече, в музикалните магазини са се случвали социалните контакти между себеподобните, раждали са се идеи за групи, много от тях са се осъществявали, а някои вече са станали световно известни. Честно казано, съмнявам се, че бездушното споделяне и слушане на тонове mp3-та може изобщо да създаде някаква сцена.

Тази година в чест на Record Store Day бяха пуснати в продажба над 400 ексклузивни заглавия, от които 392 на винил. Миналата година бяха само 250, а по-миналата едва надхвърляха 150. "Много от хората предпочитат звука на винилите пред този на CD или mp3- споделя един от водещите специалисти в индустрията, Пол Куърк- Други изобщо нямат грамофони, но ги купуват заради визията и красотата на винила". Днес благодарение на на Record Store Day, малките и независими музикални магазини постепенно се увеличават, но разбира се, дълго време няма да могат да достигнат броя отпреди, да кажем, 15 години. Има даже филм за тези малки и уютни магазинчета, Last Shop Standing.

Това е по света. У нас ситуацията едва ли се нуждае от коментар, но все пак държа да отбележа, че тя не винаги е била такава. Имаше време, когато в нашите родни малки музикални магазини, въпреки че бяха предимно средища за записване на касетки, нещата се случваха. Тези които са по-големи сигурно си спомнят Лазаров Рекърдс, където човек можеше да си купи винили и дискове на по-малко известни групи. Може би една трета от моята NWOBHM колекция е купувана именно от там. Медуза Горгона на Джони в Търново, Ниверо във Варна, Коцето в Пловдив, ОЧЗ в София- някои още функционират и си заслужава да ги подкрепим. Когато преди две години си взех едноименната плоча на TOKYO BLADE от метъл маркета на GMM, се сетих как с двамата ми верни приятели от ученическите години- Добрича и Илианския ходихме на море във Варна с подсъзнателната идея да отскочим до Ниверо и да купуваме винили. Буквално се състезавахме по пътя и фантазирахме дали има плочата на тази или онази група, за да похарчим честно спечелените ни с хамалски труд кинти. По време на едно такова състезание ми отмъкнаха въпросната плоча на TOKYO BLADE буквално под носа. Е, най-накрая си я набавих.

И така, ако колекционирането на дискове, плочи и касети не е болест за всеки, то отношението към любимата ти музика би трябвало да си е там, в лявата страна на гърдите ти, туптящо и живо, независимо от превратностите на времето, защото страстта към онова, което обичаш не бива да угасва. Ако угасне, значи не си го обичал истински. Record Store Day е празник на истинските меломани, не онези, на които цялата музика им изчезва, когато им гръмне харда. Лошото е, че този празник у нас го няма, а хубавото е, че хората с отношение са си тук. Наздраве за тях!

СЕРИАЛ НЕ Е МРЪСНА ДУМА

Сериалите, приятели, също като цялата телевизия, не са това, което бяха някога. Поне в моето объркано съзнание, формирано в годините, когато телевизията започваше по обяд с народни песни и танци думата сериал винаги е извиквала отвращение и погнуса, особено когато на един по-късен етап средностатистическата българска домакиня се пипаше само при споменаването на Освалдо Риос. За мен сериал значеше Робинята Изаура, Дързост и красота, Пътеводна светлина, а по-късно и цялата латиноамериканска бълвоч, наследена днес много успешно от примитивните турски ТВ бози.

Тази моя (и не само) обърканост отдавам на факта, че с изключение на Twin Peaks, един-два сезона на Twilight Zone, почти половината от оригиналния The Fugitive и култовия The Invaders, ние тук не сме гледали нищо от наистина важните сериали. Расли сме без Star Trek и оригиналния Dr. Who, без британския шпионски шедьовър The Prisoner и без американския хорър The Misfits. За добро или лошо, ние бяхме децата на Мястото на срещата не се променя, На всеки километър и Октопод (който няма как да не призная, в началото беше мно-о-о-го як).

Днес нещата са много различни-както вкъщи, така и по света. Първо, имаш 150 телевизии, имаш интернет и всичко останало. Имаш информация за сериалите, които вървят в момента. Второ, самата индустрия е дръпнала здраво напред. Ако преди десетина години на ТВ продукциите се гледаше от високо и актьорите в тях бяха такива, които не успяват да пробият в киното, днес в сериалите се влагат купища пари и те се превръщат в суперпродукции. Нещо повече, много кино актьори се ориентираха към телевизията. Чарли Шийн беше един от първите и а не ти казвам колко печелеше на серия от Двама мъже и половина. Онзи Хю Незнамсикойси, по-известен като д-р Хаус също прави повече кинти от обикновената кино звезда. Та така се променят нещата.

Отдавна ми се искаше, но чак сега намерих време и нерви да напиша по няколко думи за сериалите, които са ми направили впечатление през последните години. Ето ги:

CARNIVALE (2003-2005)
HBO го спряха, защото не беше достатъчно мейнстрийм, за да запази висок рейтинг, а както знаеш, комбинацията от масонство, тамплиерство, християнска теология, магия, карти таро и пътуващ карнавал сред пустошта на Южна Калифорния в средата на 30-те години на миналия век едва ли е сред любимите на масовия зрител, особено след определението на някои критици, според което Carnivale e "Twin Peaks, който не се стреми към приемливост". И така, в центъра на поредицата от мистични събития и герои стоят проповедник и бедно момче от Оклахома. Брат Джъстин (в ролята Кланси Браун)и Бен Хпукинс (Ник Стал, който никога не е бил сред най-приятните ми актьори). Злото срещу доброто, но като много размити и почти абстрактни категории. Толкова. Останалото не става за разказване, трябва да се види.

INVASION (2005-2006)
Не е нищо оригинално като сюжет, но пък история с ураган, след който странни извънземни форми започват да отвличат човешки същества във водата и да крадат телата им нямаше как да не ме закове от самото начало. Плюс това, краят (почти винаги преебават нещата точно там) беше много силен.

MASTERS OF HORROR (2005-2007)
Два сезона с по 13 едночасови епизода, всеки на различен, но задължително известен режисьор в хорър жанра. Сериите варират от посредствени до много силни, като поне в този случай не трябва да се водиш по името на режисьора. Така например Homecoming на Ромеро, Deer Woman на Джон Ландис и дори Cigarette Burns на Карпентър не са нищо особено за сметка на Incident on and off a Mountain Road на по-непопулярния Дон Коскарели. Изненадващо, след поредица от посредствени филми през последните две десетилетия, Дарио Ардженто е просто неотразим в Jenifer (личният ми фаворит) и Pelts (много добра идея и изпълнение). Аз не съм от най-големите почитатели на азиатския хорър, но Imprint на Такаши Миике също е сред най-добрите, дори и само заради степента на шока, който изпитва зрителя. Valerie on the Stairs е история, плашеща по друг начин, защото принадлежи на Клайв Баркър и е пресъздадена от Мик Гарис. Ако трябва да сравнявам първия и втория сезон, по-добрите неща със сигурност са в първия.

FALLING SKIES (2011-)
Дай ми извънземни, които са завладели планетата ни, малък отряд бунтовници и ме пиши в играта. Колкото повече серии, толкова по-добре. Мога да преглътна дори участието на Ноа Уайли от Спешно тоделение, честно си казвам, но ми е трудно. Продукцията е пипната, сюжетът е изтъркан, точно за мене. Никога не може да ми писне, сериозно, нищо че историята пращи от бъгове, които се забелязват даже при най-първо гледане, което означава, че са сериозни бъгове все пак.

AMERICAN HORROR STORY (2011)
American Horror Story едва ли ще продължи повече, то няма как да продължи всъщност. Ето този начин на действие оценявам. Правиш нещо, завършваш го и край. Без въпросителни. Като един голям филм. Съгласи се, че 90% от сериалите не завършват никак, защото създателите им очакват да им подновят договора и да цедят още и още. Накрая идва един момент, когато не им подновяват договора и ти оставаш едновременно преебан, разочарован и уморен от глупостта, в която се е превърнало любимото ти нещо за гледане по телевизията.

THE WALKING DEAD (2010-)
Сериалът, който (неизвестно за мен) защо беше номиниран за Златен глобус. Отчасти базиран на едноименния комикс. Много отчасти, да знаеш. Не ме разбирай погрешно, гледам го, само че мелодрамата ми идва в повече. Както и локумите. На моменти действието направо умира или се разбива на части, всяка от която заема по два-три епизода /като търсенето на София/ и забравяш тоя филм всъщност за какво е. И докато сме на темата, The Walking Dead е сериал за зомбита, в който има много малко зомбита, това е другото ми оплакване. Във втория сезон екшънът и кръвта станаха малко повече, но и мелодрамата се засили правопропорционално. Актьорите? Направо не знам откъде да започна... Този Андрю Линкълн е ебати дървото, а има да носи водеща роля. Малкия пуфляк Карл е супер дразнещ, Джон Бернтал (лошият Шейн) има две физиономии и половина и всичките с тъп поглед и леко отворена уста, другите също са страшни злета с едно голямо, много голямо изключение, което се нарича Норман Рийдъс. Само заради него си струва да гледаш, нищо че не го дават много. Норман Рийдъс е ебаси якия пич!

Умишлено изпускам няколко сериала като V's, Heroes и тоя, как му беше името, на Стивън Кинг, за болницата, зъщото ще трябва да пиша до утре, а си имам и друга работа. Аре!

ПРАВО НА ИЗБОР

Навън е онзи празник. Лудница. Всичко живо пасе зелени салати, яде агнета и пие като за последно, понеже следващото последно ще е чак на Коледа, т. е. другия най-светъл празник. Тълпи пролетно препотени говеда се набутват в колите си и задължително тръгват към противоположния край на страната ни, за да може да мучат на масата със себеподобните си роднини. 


Мене ако питаш, това е пълна отврат. През тези дни е мега хипер гига яко да стоиш в София, защото тя е сравнително празна и сравнително добре почива от зверската напаст, която залива улиците й през останалото време. София изведнъж става относително красив и даже относително широк град. С относително приятен въздух, понеже говедата през това време са заети да дишат и издишват въздуха на другите градове.

Но да не се отклоняваме от темата. Докато преялите и препилите си честитят някакво измислено събитие, за което повече от половината изобщо не си дават сметка, всяка година по това време аз се събуждам с едно глупаво настроение, понеже знам, че цял ден разни радостни идиоти ще ме поздравяват с Христос Воскресе, а аз няма да им отговарям и те, милите, ще се чудят какво, мамка му, не е наред с мен. Какво, мамка му, не е наред с вас? Аз съм атеист. Проблем?

Колкото и да ви е странно, има хора като мен, които практикуват това, което проповядват. Не празнуват неща, които не разбират. Не търсят поводи да се натаралянкат до безпаметност. Не ходят на църква. Не боядисват яйца. Не си слагат иконки в колите и не провесват дървени кръстчета от огледалото за задно виждане. Не вярват в уроки, врачки, магии и лоши очи. И най-важното, никога не поздравяват с Христос Воскресе други случайни и непознати хора.

 Всеки има право на избор... нали?

Къде бяхте преди 20 години, когато комунягите ви бяха забранили да припарвате до църквите? Да не би да сте празнували? Да не би сте били толкова религиозни всички? Нееее. Всичките бяхте като спечени лайна и се натискахте да станете партийни членове, че да ви пуснат на екскурзийка в Унгария или да ви дадат апартамент. Днес обаче сме религиозни. Не само сме много набожни, ами постим даже, ходим на черква, представи си, и си позволяваме да гледаме с отвращение, неприязън и неразбиране малкото останали, които не са като нас. 

Даже и през ум не им минава, че може да си атеист. Сигурно е сектант, мислят си, може да е мюсюлманин пък... После най-вероятно ти теглят една майна наум и продължават говеждия си светъл празник. "Е, нали сме християни, то така се казва!" Ако на света има аргументи, които органично не мога да понасям, това са "то така се прави" и "то така се казва". 

Горчивата истина е, че преди 1989 беше задължително да си атеист в България, а днес е почти задължително да не си. Вече няколко пъти забелязвам в различни ресторанти как точно в този период се появяват цели отделни постни менюта и след въпросния ден изчезват, все едно само тези, които постят имат право да бъдат вегетарианци. Останалите вегетарианци не съществуват. Даже във формуляра за преброяване при изброените възможности за религиозна принадлежност не ти дават избор да бъдеш атеист. Накрая има друго. Някак си е странно, че даже управляващите не ти дават възможност да нямаш вероизповедание. А ние имаме право да имаме и да нямаме такова и това не е друго. Това е липса на каквото и да било такова.

Като стана въпрос за права, поповете отдавна искат да унищожат още едно такова- да направят часовете по вероизповедание в училище задължителни, т.е. да отнемат правото на един незрял индивид да направи правото си на избор, когато вече е зрял. Единственото, което ги спира за момента, е това, че в българските училища има еврейчета, циганета, турчета и всякакви други, които може да се окаже имат нужда от обучение по тяхната си религия. Така преподавателите ще излязат много скъпи и дотук с въжделенията на родната църква. Но опасността не е преминала. Нужен е само министър-идиот (а както знаем нашите доста често са такива) и готово... 

Защо толкова се притеснявам. Не бе, не се притеснявам. На първо време би било добре даже хората да станат по-учтиви и да не ме христосвоксресват на всяка крачка. Просто искам да спрат да навлизат в периметъра ми и да се правят на обидени, когато не случи нещото, което очакват. Ако смятат, че ги обиждам като не им отговарям, нека се замислят дали те не ме обиждат, когато ме поздравяват по този начин. Не налагам на никого убежденията си и не искам никой да ми налага своите.

МУЗИКАТА, КОЯТО МРАЗИШ ДА ОБИЧАШ

Като ученик най-големият ми музикален кошмар беше, когато по телевизора даваха някой от безбройните концерти на Брус Спрингстийн или Ерик Клептън. Баси ужаса, честно ти казвам, сигурно имаха 150 концерта на тия двамата, все едно им ги подаряваха от международния безплатен видеообмен. Не можех да понасям Фил Колинс. Не го дишах тоя пич. Беше навсякъде.

През годините и аз, а и приятелите ми често сме стигали до извода, че понякога музиката, срещу която най-много риташ, всъщност ти харесва на някакво неосъзнато ниво. Когато го осъзнаеш, всичко си идва на мястото и си в мир със себе си. Сигурно звучи идиотски и едва ли важи за всички, но много добре си спомням, че в началото никак не харесвах RAGE AGAINST THE MACHINE, докато един ден просто станах сутринта, отидох и си купих проклетия албум. По същия начин се случи с KOЯN.

През 90-те електронната музика беше широко прокламирана като "музиката на бъдещето". Орди от напафкани шарени индивиди ходеха по разни партита в горички, по поляни и т.н. да танцуват и друсат до сутринта. В началото направо не понасях това, но с времето дори започнах да си купувам неща на СВЕН ВЕТ. Да, да, знам, че е тъпо, но ми отвори очите за някои различни начини за изразяване в музиката.

Когато си млад (или малък) лесно се затваряш в стереотипи. Смяташ, че ако си фен на CANNIBAL CORPSE примерно, не ти подхожда дори да чуеш и една нота от песен на WHITESNAKE. Би било, как да кажа, уронващо авторитета. Затова се въздържаш от такива изяви. Пак казвам, това едва ли важи за всички, говоря за себе си. С времето музиката се променя и няма как да стоиш в собствените си рамки. Ако си фен на MAIDEN, някаква болна и тийнейджърска философия ти заповядва да мразиш NIRVANA. Но истината е, че всъщност това е просто музика и въпреки външните ти прояви, тя все пак може би ти харесва, даже и а не искаш да го признаеш.

Най-силно беше това през 80-те. Хората стигаха дотам, че се деляха по подстилове и сами се ограничаваха- трашърите не слушаха хеви, а някои слушаха само немски траш примерно. Хевитата не слушаха траш, уейвовете се деляха на такива, които слушат DEPECHE MODE и дарк уейвове, които пък изобщо не се кефеха на DEPECHE. Принципно 90-те бяха страшен миш-маш, но имаха голям принос за това хората да започнат да гледат на музиката като на музика и после като на стил. Днес често се говори как метълът бил западнал в края на 80-те, стадионният рок бил умрял и на негово място дошъл грънджът. Самият аз често съм използвал тази историческа заблуда в писанките си. Неумишлено, естествено. Истината изобщо не е толкова рязка. През 1991 излязоха илюзиите на GUNS'N'ROSES, Nevermind на NIRVANA и черния на METALLICA- три грамадни албума с огромен отзвук. Днес ни е удобно да делим на периоди, но в реалността всичко е някак доста по-смесено и размито.

Едно от най-любимите ми занимания днес е да запаля колата и да си пусна ...But Seriously на Фил Колинс или някой от многото велики албуми Брус Спрингстийн. Никога няма да забравя как мразих тази музика, но не мога да се сетя кога точно я обикнах. Добре, че го направих. Без значение какво си мислят коравите метъли.

ЧАСЪТ НА ЛИЦЕМЕРИЕТО

Снощи в 20.30 трябваше да изгасиш осветлението си за един час. През това време в центъра на София премина светлинно шествие. Всичко това в името на нашата планета, разбираш ли. Тази глупост започна преди 5 години в Австралия и с всяка година държавите и градовете, които взимат участие стават все повече. И подобно на всяка друга проява на еко фашизма, всичко в идеята звучи красиво, хубаво и напълно лишено от какъвто и да било смисъл.

Аз от малък (т.е. от времето на соца) имам алергия към масовки от типа "хайде всички". Хайде всички да изпратим дрехи на полските деца. Хайде всички да съберем по 5 кила хартия и да я предадем в пункта за вторични суровини под формата на пионерско поръчение. Хайде всички да викаме "ура". Хайде всички да изчистим боклуците, примерно или детската площадка пред блока. Защо? За да може след това турбо селяните да минат и да охвърлят пак с опаковки от вафли, семки и кроасани? За да може кучкарите пак да изведат псетата си, да минират поляната и да окензат пясъчника, където си играят дечурлигата, без никой да дойде и да ги глоби за това. Ще си плащаме данъците и сами ще чистим, че така е по-яко. Няма да стане, пичове. Направете регулации, направете механизми, искам да видя наказани, тогава може би, казвам може би, ще си помисля дали да направя нещо за мамицата държава.

Днес думата ми е за гладките мозъци, които вярват в 60-те минути без светлина в къщите си. Какво е това? Грижа за земята? Глупости. Почти съм сигурен, че спестената електроенергия от нашите енергоспетяващи крушки през този час е по-малка или равна на тази, похабена за рекламната кампания, промотирането и маркетинга на това световно събитие (може би трябва да кажа ивент, извинете). Ако е така, къде е смисълът? И да не е така, пак не виждам такъв.

Защо трябва да стоим на тъмно? Защото протестираме, казват те, срещу промените в климата. Чудесно. При положение, че промяната в климата се дължи на толкова много фактори, да кажеш, че точно човешкият е определящ е все едно да обявиш, че всички които пушат, ще се разболеят от рак. Но те не се притесняват от радикални изказвания -теории, които пробутват за аксиоми. Защо да изключа лампата в стаята, питам пак аз. Защото, казват те, така отправяме послание, че ни е грижа за Земята. Послание към кого? Към Земята?

Но най-лошото в цялата тази история е фанатичната мантра как трябва да спрем намесата си в природата, сякаш човешката дейност не е естествен резултат от нашето биологично развитие и нашите естествени потребности. Защо спираме осветлението само за един час? Хайде да го спрем за седмица, две, за месец или година. Да разрушим фабриките си, да сринем градовете, да се откажем от колите си и да отидем в гората да ловуваме? А, не, извинете, ще трябва да убиваме животни. Ще трябва да се разболяваме и мрем като мухи, защото вече няма да има болници, антибиотици, лекари, хигиена и електричество. Това явно им звучи по-добре на господата зелени фашисти от идеята, че през следващите 75 години температурата на Земята щяла да се повиши средно с 0,2 градуса. Евентуално.

Човечеството никога няма да се върне там, където са били навиците му преди 20-30-50 или 100 години. Не знам колко тъп трябва да си, за да не проумееш, че именно това малко нещо, наречено прогрес, ни е позволило да оцелеем като вид и ще продължи да ни тласка напред, дори да означава пълното ни унищожение. А Земята най-вероятно ще продължи още много дълго и без нас, така че т. нар. Час на Земята е убийствено лицемерие- маска на хуманност за оклепани политици, ПР за разни боноподобни знаменитости (в нашия случай калинвельовци, зуеци, рачковци и марииигнатови плюс прочие артистична пасмина) и харчене на едни средства от организации, чието име чуваш веднъж-дваж годишно по разни ей такива поводи като вчерашния.

Хайде сега да видим кой стои зад т. нар. Час на Земята. Не са тъпи, повярвай ми. Това е една от най-богатите природозащитни организации в света, WWF, точно така онези с пандата. Само преди 4 години докато твърдяха как от годишната дейност на всеки обикновен гражданин на света се оделят около 18-20 тона въглероден двуокис, същите тези природозащитници предлагаха частни екскурзии с Боинг 757 над най-интересните природни кътчета на земята за скромната сума от 65 000 $ на човек. Няма лошо. Който ги има, нека ги дава. За да измине обаче 36 000 мили (както пише в рекламата на екскурзията), този самолет трябва да изгори 100 000 галона гориво и да излъчи в атмосферата приблизително 1 200 тона въглероден двуокис. Те, виждаш ли, могат да ни дуднат да си гасим лампите, обаче това не важи за зелените фашисти и техните дебели политически и бизнес благодетели, които непрекъснато ни товарят с нови и нови такси заради проклетия въглероден двуокис. Така на практика ти, аз и онези тупани, които си гасят лампите спонсорираме WWF и ги храним.

В друга тяхна инициатива преди време WWF  ни каниха да посетим Берингово море "преди да е станало твърде късно", заради климатичните промени. Да сме опитали дива сьомга от Аляска. Е, за сьомгата явно вече е твърде късно. В убиването на видовете очевидно няма нищо лошо, докато в глобалното затопляне има. Съществуват журналистически проучвания, които доста добре показват, че с намаляването на въглеродните емисии в района на Амазония, организации като WWF ще спечелят милиарди долари. Зад либералните, човеколюбиви намерения на този тип неправителствени структури май се крият сериозни политически и икономически интереси. Когато едните кажат А, другите казват Б и ние започваме да плащаме по-големи такси, по-големи данъци, по-високи акцизи.

Иначе ти си гаси лампите, то не пречи. Слушай хипарски тиради пред Народния. Преди 25 години едни други хора ни ги изгасяха без да питат. Сега ще ни накарат сами да започнем да си ги гасим, че даже и да вярваме, че правим нещо смислено.