Хубавото писане, както съм казвал и преди, е като хубавото чукане (ще ме извиниш за френския)- едното желание не е достатъчно, трябва ти опит и практика. И понеже аз не пиша много често напоследък, практиката ми убягва, така че първият ми текст тук от много време може да не е достатъчно
дебел и
голям, може и да е
по-къс от очакваното, ако разбираш какво имам предвид, обаче нали е един вид дебют, ще го преживеем.
И така, какво върна добре познатият ми сърбеж към клавиатурата, ще попиташ. Благодаря за въпроса. Прекарах цели четири незабравими дни с приятелите ми от ODD CREW, Шута, Нуфри, Насо Русков, Даката и Васил Върбанов на турнето на TANGRA MEGA MULLETS и с всеки един си говорихме за сцената в България, за състоянието й и за отношението. И точно отношението е нещото, което ме сложи на стола срещу монитора.
Случи се така, че в рамките на няколко месеца гледах на живо доста сравнително нови български групи, че даже бях и жури на конкурс, въпреки че се отнасям с известна доза съмнение към ролята си на капацитет. Видях банди като DREG STARZ, DUMBFOUND и BADCAST, които са на светлинни години напред от повечето групи, съществували в ъндърграунда по времето, когато се занимавах активно с музика. Един невъзможен ентусиазъм ме налази да стана пак на 25 и хормоните ми затанцуваха като миньони на кокаин, обаче тези развинтени емоции се сблъскаха челно с останалите 2/3 от нещата, които ми се наложи да изгледам и изслушам.
Излизат на сцената едни бледи младежи с вид на отличници, които обикалят хола и си разказват на глас урока по география, мрънкат си под носа, гледат се един друг, за да се нацелят, а свирят на инструменти, които струват колкото лека кола на старо. Или още по-секси вариант- излизат със замах на сцената и вокалистът се побърква на секундата- "аааррргггххх", ааааррррггггхххх", "АААААРРРРРГГГГГХХХХХ", след което песента свършва, човекът внезапно придобива вид от типа "това току що не бях аз" и започва "Ъ-ъ-ъ... ъ-ъ-ъ... това парче го писа Геша, който не е с нас от три години, ама много добре го написа и-и-и-и... ние малко го променихме тук-там в аранжимента и ъ-ъ-ъ-ъ... докъде бях стигнал? А-а-а, да-а-а-а... и-и-и-и-и-ъ-ъ-ъ... Сега значи ще ви изсвирим дванайсет песни тази вечер (обръща се към барабаниста), 12 или 13 бяха, Митак? Ъ-ъ-ъ, някои от тях са от демото ни, което излезе през 2012, но те също са малко променени де и ъ-ъ-ъ-и-и-и малко в по-различен стил свирим тука от две години, защото скоро открихме как ъ-ъ-ъ точно искаме да звучим, хъх, хих (срамежлив носов смях), и-и-и, така де-е-е, следващата композиция се нарича (тук следва километрично заглавие на английски с помпозни думички, нещо като Fundamental Expressions of a Blotted Mind in Times of Grace and Solitude). Веднага след това отново АААААААААРРРРРРРРРГГГГГГГХХХХХ, което може да бъде гарнирано с допълнителни женски вокали (задължително фалшивички, за да е по-интересничко) и умопомрачаваща неритмичност.
Схващаш ли ме? Това хронично заболяване го гледам вече повече от 20 години и все си мисля, че е крайно време пациентът да умре най-после. Даже бих помогнал, мамка му, честна дума, с каквото мога. Омръзна ми да гледам примерни ученички, които след концерт се прибират вкъщи да си обуят терлиците и да пият чай с мама. Стойте си пред телевизорите, пичове, колекционирайте пощенски марки и салфетки, събирайте си се с разни други скучни философи като вас и обсъждайте любимите си фентъзи романи, станете счетоводители, ебаси, правете каквото там искате да правите, просто стойте настрани от рокендрола. Не съм израстнал с тази музика, за да гледам как импотентно я праскате отзад с елфическите си пишлета.
