СЕКУНДА ПРЕДИ КРАЯ

Представи си, че ти остава съвсем малко. Обръщаш се назад и виждаш живота си. Доволен ли си от него? Направи ли нещо за себе си или беше зает единствено и само да угаждаш на другите? Виждаш ли усмивка на лицето си? Можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че си живял живота, който си искал? Че не съжаляваш за нищо? Или като се обърнеш, виждаш единствено нещата, които си правил за другите.

Преди време попаднах на блога на една милосърдна сестра, която се грижи за хора на смъртно легло. Тя беше написала, че в последните си мигове хората имат три основни неща, за които съжаляват:

• Трябваше да работя по-малко.
• Трябваше да живея така както искам, а не така, както хората очакваха от мен.
• Трябваше да се грижа повече за себе си и по-малко за другите.

Това са важни констатации и е по-добре да си дадем сметка за тях приживе, докато все още живеем активно, а не когато сме в зенита на пътя си.

Сещам се и още нещо. Когато е само на 13, Клиф Бъртън става свидетел на кончината на по-големия си брат, който умира от аневризъм. След това той коренно променя виждането си да живота. Започва да гледа на него като подарък, който трябва да се използва, а не обезателно да се жертва в името на другите. Така поне казват приятелите му.

Не знам защо реших да пиша за това днес, но намирам смисъл в идеята, че трябва да мислим по-често за края, защото той е единственото неминуемо нещо в живота ни.

RUNNING FREE ИЛИ FEAR OF THE DARK?

Отивам на концерта на Пол Ди'Ано в RBF, обявен като част от прощалното му турне. Човекът е развалина, вижда се от пръв поглед, вече в напреднала фаза, но аз винаги ще предпочета първите на албуми на MAIDEN да ми ги пее Пол. Имам предвид, винаги. Моите извинения, но Брус никога не може да придаде този уличен нюанс, така характерен за ранните дни на бандата.

Както и да е, след първите няколко парчета някакъв олигофрен започва да крещи Fear Of The Dark. Колко тъп трябва да си, за да правиш това? Пол естествено избухна яко. Каза му да си ебе майката, че ще му нарита гъза, че може да лапа и т.н. характерни за Пол неща, след което добави, че не е Брус Дикинсън (съвсем очевидно) и че има топки.

Пол е от онази порода симпатични гадове, които никога не трябва да приемаш прекалено сериозно. Когато си говориш с него за семейството, за времето, за полетите, за пътуванията и разни други човешки неща, той е най-готиният събеседник, когото можеш да си представиш. Карал съм го в колата си към летището, убеждавал съм го, че първият му солов албум наистина си заслужава (въпреки че той си го знае, но се прави на разсеян), черпил съм го с цигари, имам му мобилния от онази паметна вечер, когато той и бандата му направиха концерт за годишнината на Про-рок, поздравявал ме е от сцената и даже ме е канил да пеем заедно Killers в Белград- нещо, което аз не приех сериозно... изобщо, знам какво говоря. Може би послъгва, халосва се, гевези се, позьорства, но това не го прави лош човек. Пол е агент. Просто когато такива глупости ти се случват през вечер, няма как да не ти кипнат говната.

Въпросът ми е какъв трябва да си, за да отидеш на концерт, за който си дал кинти и да се държиш без капка уважение към човека на сцената? Не си агент. Със сигурност. Ако смяташ Пол за боклук (какъвто той не е), имай предвид, че ти си 100 пъти по-голям боклук (наистина) и измет.

Защо го казвам? Защото по време на Genghis Khan излязох да пафна една цигара отвън (нямам афинитет към дървени кавъри на MAIDEN), където виждам въпросния тип, обграден от още двама или трима да се обясняват на висок глас как били обичали Пол, но го били направили да го подразнят. После размятаха един телефон със снимка на някой от тия с Брус Дикинсън и дискутираха възможността да метнат телефона на сцената. Жалка история, помислих си аз, загасих фаса и влязох вътре, адски жалка картинка.

Пол не е светец. Може би трудно си стои на краката, може би пее съмнително, може би дори прекалява с репертоара на групата, която принципно обича да понаплюе, но за разлика от изметта отвън е изпял два от най-великите албуми в метъла. Направил е нещо. След 20 години хората пак ще знаят кой е Пол и пак няма да знаят зъбатите очилатковци и пръдливи келеши, които се опитваха да го дразнят тази вечер.

Но някои хора не изпитват респект, може би просто защото нямат реална саомооценка.

ПУЛОВЕРЪТ НА ФРЕДИ КРЮГЪР

Сигурно никога няма да забравя онзи наистина трудно забравим момент, когато в магазина на Джони в Търново влезе една компанийка от новоизлюпени метълчета, начело с някакво същество, което несъзнателно търсеше идентичността си някъде между единия и другия пол. Здрасти, каза съществото в тясната стаичка на ул. Зеленка, затрупана от тениски, касети, дискове, мешки, медальони и всякакаква друга метълска орнаментика. Аз просто висях там и убивах времето в разговори с други хора, оставях по някоя касета за запис или си поръчвах някоя тениска от Унгария, такива, изключително съществени за бита ми по онова време неща. Без да искам виждах цялата пасмина на града, която се изриваше в магазинчето Medusa-Gorgona.

Беше началото на 90-те. Поколенията се сменяха и аз за първи път се почувствах от предното поколение, ако разбираш какво искам да кажа. Занапред щях да чувствам това изненадващо и все пак логично обръщане на времето още няколко пъти, но в този ден го усетих най-силно и ясно. Вече не живеех в 80-те и не бях хлапе.

Не знам дали си дадох сметка за това докато гледах съществото и неговите другарчета или по-късно същия ден, но помня ясно, че то носеше чорлава боядисана коса, мръсни, намазани с някаква блажна боя обувки и огромен, дълъг до коленете пуловер на червени и зелени ивици. Както и мешка, разбира се. На прегракналия поздрав Джони отговори духовито: Ей-й-й-й, тоя пуловер да не е на Фреди Крюгър? Съществото явно се стъписа в първия момент, след което отговори: А, не, плетен е. Очевидно си беше помислило, че Фреди Крюгър е марка дрехи. Едвам се сдържах да не се завъргалям по пода от смях. То си беше смешно, ебати. Да не знаеш кой е Фреди е все едно да напишеш на челото си идиот.

Така беше в нашите глави, в главите на хлапетата от 80-те, които вече не бяха хлапета. Следващите обаче явно не знаеха кой е Фреди Крюгър и въобще не им пукаше за него. Само след година щях да разбера, че NIRVANA и техните фенове бяха издухали от вселената всички неща, които значеха нещо за мен и за първи път през краткия си живот евентуално щях да схвана, че няма начин да спра онова, което се случваше. 

Не знам дали ми е било тъжно или не, но по-вероятно е просто да съм го отчел без каквито и да е емоции. Както е да е, тези размишления бяха нещо като добавена стойност към днешната ти секунда. Основото беше да ти разкажа за хлапето, което твърдеше, че пуловерът му е плетен, а не е на Фреди Крюгър.