СМЪРТТА НА ХАРТИЯТА

...е силно преувеличена, както стана с винилите преди десетина години. И все пак. Появата на ново музикално списание на нашия пазар след по-малко от месец и най-вече честите коментари, които чувам по адрес на списанията като цяло ме провокираха да напиша тези редове. Държа да отбележа още отначало, че няма да намесвам българския пазар, на който се раждат и умират списания почти всяка година, а ще погледна на нещата от по-глобален ъгъл, най-вече, защото чувам как уж смислени хора говорят пълни глупотевини.


Ще умрат ли хартиените книги и списания? Не знам, честно. Може би, но едва ли ще е така скоро, както тръбят с кеф някои. Като оставим настрана факта, че самият аз пиша в списание и гледната ми точка е силно субективна, дори даже да пренебрегнем цялата култура около четенето на хартиен носител (което е ужасно голямо нещо, че да го пренебрегнеш ей така), пак се съмнявам, че книгите и списанията ще се озоват в музея след броени години. Ясно е, че книгите ще отидат там след списанията, затова мисля да се концентрирам над периодичната преса, особено специализираната, по-специално развлекателната и най-вече музикалната. Ей така, за да стесня кръга, да не говоря общи приказки и да пиша за нещата, които познавам.

Съществуват два много големи мита, свързани с музикалните списания:

МИТ ПЪРВИ: НЯМА НУЖДА ОТ СПИСАНИЯ, В ИНТЕРНЕТ ИМА ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ БЕЗПЛАТНО

В интернет има много неща, вярно е. Там наистина е цялата информация. Само че цялата не означава вярната, въпреки че много хора не могат да направят тази сериозна разлика. В общия случай в мрежата можеш да намериш интервюта, ревюта, истории, дискографии и какво ли още не. Твоето пътешествие обикновено започва с търсачката. После ще цъкнеш върху някой от първите резултати и воала, ще приемеш, че написаното е меродавно, особено ако това е първото нещо, което научаваш за даден артист или група. Може да е, но може и да не е. Това е причината бандите често да се смеят на въпроси, базирани на факти от интернет. Проблемът е, че в интернет всеки може да напише каквото си поиска. Ако нямаш предварителна подготовка, си загубен. Безплатно? Мога да поспоря. Да, ще намериш тонове безплатна информация- понякога качествена, когато е в специализирани сайтове, но в повечето случаи непрофесионално взети интервюта с разхвърляни и неадекватни въпроси и ревюта, написани от второкласници или болезнено патетични домашни поети. Пробвай се да потърсиш материали на журналисти от водещите списания и ще удариш на камък, освен ако не пипнеш някой скан или самото списание ( журналистически блог) не е решило да постне определен материал онлайн. Опитай се да намериш пълната история около някой албум, турне или събитие, разказана от очевидци в групата примерно. Тц. Това няма да го намериш с малки изключения. Списанията все още имат значителна преднина що се отнася до ексклузивност и интересна информация. Хората, които работят там знаят какво да питат и кога да питат. Това им е шибаната работа, ако ме разбираш. За интернет в общия случай важи правилото от великия български филм Двойникът, "Това е мой братовчед, магазинер, нАуката му е хоби". Безплатни обяди, както сигурен съм знаеш, не съществуват и затова, добрата информация е платена. Такава ще си остане, повярвай ми, независимо дали е на хартия или онлайн.

Моите абонаменти например преминаха в електронни още миналата година. Хартията ми липсва, но мястото вкъщи ми липсва още повече. Сега получавам любимите си списания директно на айпада, където ги чета прилежно и си ги складирам. Още не съм видял никъде в интернет нещата, които съм прочел там и едва ли ще ги видя. Както казах, ако не намериш сканове, няма как да докопаш тези неща.

Друга важна подробност е, че информацията в нета има неприятния навик да изчезва понякога, докато броят на METAL HAMMER от 1986 продължава да си стои вкъщи на рафта. Много добре знам къде е ако ми потрябва.

МИТ ВТОРИ: НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ ЧЕТЕ СПИСАНИЯ
Глупости! Добрите издания по света поддържат огромен (говорим за десетки хиляди) брой абонати, които непрекъснато се увеличават. Естествено, налага се да се съобразяват със съвременния свят и да правят нещата по-интерактивни и да добавят допълнителни екстри (дискове, тениски, шапки, календари и прочие)- нещо, което едно българско издание като Про-рок за момента не може да си позволи, защото няма десетки хиляди абонати все пак. Четенето на списания е като слушането на музика. Въпрос на култура. Почти всеки артист (и това се доказа от анкетата сред бандите, които интервюирахме за последния брой) ще ти каже, че музикалната преса е важна и нужна. Тя е неразделна част от сцената, защото промотира музиката. Нещата вървят ръка за ръка.

Музикалната индустрия се променя непрекъснато. Това е неоспорим факт. Списанията отдавна изгубиха възможността да ти дават актуални новини, понеже ти ги научаваш директно от специализираните сайтове, нещо повече, можеш даже да се абонираш за тях. Голяма част от фензините се преместиха в мрежата. Има огромен брой сайтове за ревюта. Всичко това прави музиката, която харесваш още по-вълнуваща (въпреки че бих могъл да поспоря за някои аспекти на това информационно наводнение), а ролята на списанията става все по-аналитична и ексклузивна. Така че не знам за хартията, но пресата си е все още тук и няма намерение да си ходи. В това съм сигурен.

RE-UNION

Адски съм изморен. Спал съм само 3 часа и ми е пределно ясно, че не бива да шофирам в такова състояние и такъв вид. Не бе, видът ми сигурно е ок, научил съм се да изглеждам нормално дори и да не съм спал едно-две денонощия, казармата май ме научи на това, обаче фактът, че се чувствам като парцал не се променя много. Някъде на средата на разстоянието между Търново и София телефонът ми започва бясно да вибрира. То сигурно не е бясно, ама като ти се е стеснило периферното зрение до едно петно отпред и чуваш монотонно бучене в мозъка, всичко ти се струва толкова силно, че почти те стряска.

"Айде бе, хората си чакат секундата!"-чувам гласа на главния редактор на Про-рок в ухото си. Секундата! Бях забравил тотално за нея. Последните дни са някакъв миш-маш от емоции и недоспиване, изобщо съм забравил, че е неделя. Сега, независимо дали хората, които четат ме мразят в червата или ми се кефят, предполагам, че най-важното в писането, поне за мен, е да предизвикаш някаква реакция. Това винаги е било най-важното всъщност. Затова отбивам на първото OMV, купувам си кафе и започвам да преглъщам вината си с него. Не се ебавам, наистина се издъних. Поствам вечер, най-късно сутрин и си представям колко е гадно да не получиш това, което чакаш, когато го чакаш. Сещам се как всяка сряда дебнех вестник Ритъм, или как чаках разни предавания по радиото. Вадя айпада (мир на праха му, Стийв Джобс наистина беше голям човек) и извършвам цифра действия, които изпращат поредната секунда онлайн. Пфиууу!

Приключвам и отпивам пак от кафето. Не мога да повярвам, че си забравих секундата заради някаква сбирка на класа. Вярно, първата от 20 години насам, първата от завършването на гимназията, ама както казва един мой приятел (здрасти, братиньо!), "ние не сме от тия, дето ходят по сбирки на класа и други такива неща". Абсолютно и безпрецедентно вярно. Още повече нашия клас беше смотан, неорганизиран и генерално залюхан. Четири момчета и сто и петдесет групировки от по три-четири момичета. Яко, ще кажеш, но аз нямам някакви кой знае какви вълшебни спомени. Затова реших да отида. Една среща на 20 години означава, че друга едва ли ще има някога. Беше просто любопитство, да не кажа, че смесените ми чувства буквално надделяваха. 20 години, пич, казвах си успокоително, това са съвсем други хора с други проблеми, вече нищо няма никакво значение, просто отиди и се виж с тях, какво ти пука толкова.

Не знам дали и ти мислиш като мен, но когато нямаш очаквания, ама никакви очаквания, обикновено партито става яко. Това е някакво златно правило в живота ми, ебати. Очаквах да видя 20 дърти кюфтета, които цяла вечер ще говорят за шибаната си кариера, шибаните си деца и шибаните си проблеми, обаче се оказа нещо съвсем различно. След като привършихме с масите и приказките, се преместихме в Спайдър, където се засякохме с другия клас (вече порядъчно нафиркани) и го ударихме на танци-манци до сутринта. После ходихме да си правим снимки на конниците, както когато завършвахме и накрая с последните 7 човека се озовахме на някакво място, където ги гледах как набиват шкембе докато навън съмването се сменяше с настъпващата дневна жега.

Не са мръднали, мислех си, въпреки че според спомените ми, би трябвало да са мръднали, само че в положителна посока. И така, въпреки че не го вярвах, смотания ми хралупарски клас осъществи брутално добър реюниън с 19 човека от 24 възможни. Останалите просто бяха в чужбина.

И така, въобще нямах намерение да пиша за това, само че изведнъж реших, че щом заради него съм си забравил секундата, ще е честно да му посветя една.

СВЕТОВНОТО ПО КЮЧЕК

Преди няколко месеца Радо, един стар другар от Търново, в момента във Варна, ме подсети за тази дебилна история и горе-долу от този момент съм я наредил на опашката, но сега май взе, че й дойде реда най-сетне, още повече скоро не съм разказвал дебилни истории.

Не си спомням коя година беше, сигурно малко след средата на 90-те, турбо чалгата още не беше осъществила плавния си преход в националната ни поп музика (като се замисля за 20 и отгоре години демокрация, това беше най-бързо развиващо се нещо), а мутрите все още ги имаше в оня вид- с глупавите кожени якета, ланците и всичко останало. Сега, ще те излъжа, ако кажа, че все още са карали "Ниви", но за да е по-цветна картинката на бекграунда (сигурно така биха се изразили тия, които използват готината думичка "хейтър"), представи си, че така е било.

И така, прибираме се ние с Радо на стоп от Пловдив към Търново. Доколкото си спомням зле беше работата и не се движехме достатъчно бързо, а дългото висене около някое село в чакане обикновено води до измислянето на всевъзможни простотии. Минахме Шипка доста късно и стигнахме до Царева Ливада от Габрово с влака. Защо и как не си спомням. Спомням си, че решихме оттам да хващаме пътническия до Търново, че ни беше писнало. Съвсем между другото, ЖП гарите в онзи раойон са еднакви като капки вода и ако пътуваш нощем в задните вагони, нищо чудно да слезеш не там, където трябва. Веднъж бях заспал и като се събудих, от зор скочих в движение от влака, а се оказа, че съм скочил на коловозите в Дряново. Сори за отклонението.

Беше топло, спомням си, сигурно пролет е било. Стигаме на гарата в Царева Ливада ние и си купуваме билети за след час, примерно, след което се паркираме в заведението на гарата-нещо средно между пивница, скара-бира и вмирисан вертеп. Гладни сме и поръчваме боб чорба. Сипват ни по една купа и ни взимат някви стотинки- това му беше готиното на онова време. Неготиното ей сега ще ти го кажа, така че ако си гнуслив и хапваш в момента да не вемеш да върнеш...

Къде бяхме? А, да, сядаме ние във въпросното РСВ, не знам дали така се казваха тия бордеи на ЖП-то с по една кофа боб, както вече казах и се оглеждаме в обстановката. Вътре са няколко души, вероятно постоянното присъствие, защото когато влизаме още, забелязвам погледи от типа "такива-като-вас-тук-не-ни-трябват". Логично, дълги коси, мешки, тениски с черепи и зомбита- не сме им от най-любимите. Не си спомням подробности, но сигурно се е възцарила тишина, за която в Криминале някой поиска да знае "Това ли наричат неловко мълчание?"

Местните отрепки седят около една маса, пуфтят евтини миризливи фасове, пият наливна бира (вероятно, откъде да помня чак толкова) и зяпат нещо на видеото докато фамилиарничат с кръчмарката. Не знам защо, но в спомените ми това е Рамбо с онзи характения за видео касетките тогава дублаж, дето един човек казва всичките реплики и то с ануса си, и ако е на кеф. Посетителите са ултра грозни и нечистоплътни индивиди, които както Джон Ленън казва в една от книгите си " са от най-долна пломба".

Ние надаваме ухо на разговора, но предимно ядем. Доста бързо, защото сме гладни. Чорбата не е лоша на вкус, но по-важното е, че е много. Почти стигам дъното. Казвам почти, защото лъжицата ми се натъква на нещо мекичко. Поглеждам аз. На дъното виждам един дебел слой трохи. Явно ядем недоизяденото от някой. Това в добрия случай. В лошия вероятно ядем недоизяденото от много хора, което е било връщано обратно в казана много пъти. И докато с Радо премисляме вероятностите да не мислим повече по този въпрос, откъм масата дочуваме култовата реплика, врязала се в съзнанието и на двамата ни до днес. Ако не беше тя, сигурно нямаше да запомним цялата тая свинщина, защото такива неща се случваха всеки ден. Както е и да е. Репликата, отправена от единия пиянка към кръчмарката гласеше: "Я пусни касетката със световното по кючек"!

Ние, представи си, не дочакахме да гледаме световното по кючек, но само можем да си представим за какво иде реч вътре. Световно по кючек...

Тръгнахме си, обогатени с познание, за което не бяхме плащали, както и с пръцкащи задници от боб чорбата, за която си платихме. Качихме в един вагон, в който привидно нямаше хора и по пътя към Търново се забавлявахме да си палим пръдните с възгласи от вида идва, давай и пали. На слизане минахме през вагона към изхода и видяхме, че изобщо не е бил празен- зад нас имаше поне една дузина хора, притихнали в шок от звуците, съпровождащи забавата ни.

Ей такива работи стават като си метъл с развинтена фантазия и ядеш вече ядена боб чорба под заплахата да ти пуснат световното по кючек.

КЛАЙВ БАРКЪР

Поводът да седна и да отдам почит на Клайв Баркър с няколко реда е внезапната поява на първия том от неговата поредица Books Of Blood на нашия роден книжен пазар. Това се случи преди има-няма два месеца благодарение на издателство Colibri, които поне по мои наблюдения си държат на качеството на превода и оформлението. Плюс това, техните книги с меки корици, за разлика от тези на Плеяда например, могат да се четат по няколко пъти без да се разпаднат на съставните си части.

Books Of Blood се появява у нас почти 30 години след като е издадена за първи път. Горе-долу с толкова изоставаме във всеки един аспект на културата. Перфектен пример просто. Докато разни чиклит простотии, наукообразни книжлета от типа Как да усъвършенстваме подсъзнанието си и откровени бози като Игри на глада (това умишлено ще го напиша на български) заливат т.нар. книжен пазар в България, най-известната книга наКлайв Баркър получава премиерата си след 30 години. Това естествено не е най-фрапиращия пример. Да не започвам със списъка на класиките, които все още са недостъпни. Имам предвид истински класики, но както и да е.

Books Of Blood e убийствена книга във всяко едно отношение. Най-сетне хората, които харесват филми като Hellraiser и The Midnight Meat Train ще видят откъде започва всичко. Онези които са фенове на не толкова известния Book Of Blood (2009) също ще разберат много. В същото време ще се оплетат още повече.

Това е най-възбуждащото нещо в прозата на Баркър. Той може да създава светове с много измерения и да променя границите им с лекотата на някой от онези приказни разказвачи, които те карат да си мечтаеш да имаш камина, люлеещ се стол и чаша горещ чай. Като всеобхватност и размах на мисълта неговата митология е сравнима с тази на Лъвкрафт. Клайв Баркър е повече от писател- той рисува картини, прави сторибордовете на собствените си комикси, режисира филми и още хиляда неща, които в очите на по-консервативните пък го правят по-малко писател. Спорът е за спорещите. За мен такъв не съществува.

Преди няколко години Инфодар издадоха друга класика на Клайв, Абарат- още една от безбройните паралелни вселени на неговия гений, само че онези които ще се докоснат до Books Of Blood с подготовката от Абарат, нека се чувстват предупредени- това е кошмарен нов свят, след който може да заспят трудно, особено ако са с нежна психика. Тук няма нищо наивно и детско, това е истинският класически ужас на Клайв Баркър в цялата му извратена прелест.

Приятно четене!