МОРЕ ЗА СКИТНИЦИ

Тази история се случи през лятото на 1997. Имаше едно особено усещане във въздуха тогава. Казват, че винаги в края на нещо е най-яко- последната година в училище, в университета, последните дни на една компания. Има нещо вярно сигурно. По онова време компанията, в която бяха и всички от групата, сигурно наброяваше 20-30 души. Партитата бяха колосални. С много жертви и щети. През въпросното лято една вечер партито се пренесе вкъщи. На другия ден хващахме пътя за морето. Имаше припаднали до тоалетната чиния, трупове в коридора, двойки, който решиха да запречват вратата на една от стаите с огромния руски телевизор Темп 747, за да вършат необезпокоявани каквото имаше там да се върши. Имаше от всичко по много. Дори непредумишлен опит за убийство, когато съседката от долния етаж неблагоразумно погледна нагоре и стартира тирада за морала, съвестта и невъзможността да спи, а една полупълна бутилка с водка се размина на няколко сантиметра от лицето й.

Сутринта поехме към Бургас. Все още в кондиция, така да се каже.  Сума ти народ с една палатка, която Радо предвидливо беше уредил. Огро-о-о-о-мна палатка с един наръч железа за сглобяване, които впоследствие бяха наречени недвусмислено "метълите". Все още не знаем къде ще "отседнем", ако мога така да се изразя. Това е подробност. Друга "подробност" е, че нямаме почти никакви пари. Това не ни пречи да пердашим пеша към Градина и да крещим с пълен глас наскоро преведения специално за целта текст на Venom,  "А-а-а-аз съм в лига със Сатаната-а-а-а-а". Не знам, днес ми е трудно да разбера всичко, което сме правили тогава, но не съм озадачен, че ни е харесвало. Стигаме ние до Градина, но решаваме, че таксата на къмпинга и разни други разходи ще са ни в повече, затова... не знам как да го кажа, намираме едно място наблизо в гората, по пътя към Златната рибка и започваме да монтираме палатката. 

Аз, Ицо, Поля, Радо и Милен по пътя към Созопол

Това интересно решение ни оставя без чиста вода, нормална тоалетна и електричество. На практика живеем в гората. Една дузина хора, натъпкани в палатка за 8 души. Някои като Веньо Гущера и Гарвана имат едни навици (Гущера е фен на Running Wild, така че от време на време, когато достигне нужната доза алкохол, започва да крещи "на абордаж" и "ляво на борд"), някои други индивиди имат съвсем различни. Сега не мога да си представя, но някак сме живяли заедно. Усещането беше малко като да си Робинзон Крузо. Ако питаш дали сме се прали, нямам спомени за такова нещо. От палатката имаше двайсет метра до плажа. Излизахме от гората и си постилахме на пясъка пред шашардисаните погледи на всички други. Някакви космати излизат от гората. Мога да си представя какво са си мислели. Май всички си представяхме, защото един ден решихме да си направим още по-голям майтап. Намазахме се с крем и лютеница и набихме пера и треви в косите си, след които с бойни викове излязохме от гората и се втурнахме към морето. Имаше хора, които почти се разбягаха. Малко по-късно разбрахме, че лютеницата и крема против изгаряне е комбинация, която се мие доста трудно, особено с морска вода.

Трябва да са минали два дни от нашия престой в гората. Вечер електричеството не ни липсваше. Имахме обособено място за ходене по голяма и малка нужда. Май че имахме и индиански имена даже. Моето беше Серящият със змии. Мисля, че в следствие на алкохола, изолацията и джойнта, бяхме започнали да дегенерираме по един много специфичен начин. На следващата вечер решихме да отидем до Созопол, за да разнообразим. Назначихме Милен /добрия верен барабанист на insmouth) за дежурен по палатка и поехме на стоп. 

Как и какво сме правили в Созопол нямам много спомени, с изключение на това, че малко след 2 през нощта са започнали да ме издирват и са ме открили в една лодка на пристанището. Било време да си ходим. Нямашe един трезвен. Как точно ще си ходим? На стоп, естествено. Разделяме се на групи, крием се в храстите и иставяме момичетата да спират коли. О, чудо! Взимат ни. Взимат момичетата, де. Ние изкачаме от храстите и се намърдваме на задната седалка. Пичът не е много щастлив, но това е положението. "За къде сте"-пита той. "За Градина"- отговаряме ние. Малко преди да стигнем до къмпинга, някой казва: "Ей тука ни оставете". "Къде тук? В гората?"-смаяно пита шофьорът. "Аха"- отговаряме. Перфектно знаехме къде точно се намира палатката ни, така че разпознахме мястото даже и в пълната тъмница. Запрепъваме се между клонаците. Останалите също са имали късмет със стопа и се задават зад нас. Милен спи. Пред палатката има купчина запалки. Човекът е чел книга. Представяш ли си? На запалки.

Някъде по пътя. Изглеждаме учудващо чисти.

На другия ден установяваме, че цялата ни храна, която виси в найлонови торби по дърветата наколо вече не става за нищо. Отиваме в къмпинга и се изкъпваме в нещо различно от солена вода. Връщаме се в гората и продължаваме по старому. Не знам колко още щяхме да "летуваме" по този начин, ако само след два дни не се беше случило нещо много важно. Събуждаме се, търкаляме се един през друг, говорим на език, който разбираме само помежду си  (нали знаеш, затворените общества развиват свои собствени средства на комуникация) и продължаваме да стряскаме хората по плажа. По едно време Гущера вика от палатката. Някак обезпокоено вика. Отиваме двама-трима да видим какво става. Гущера е притеснен сериозно. Както си е спал на широко пред палатката, изведнъж отнякъде се появил някакъв тип с униформа и   взел да го разпитва какво правим там. "Нищо- излъгал Гущера- разпънахме си палатката тук за един ден и продължаваме на юг после."Оказало се, че онзи бил цивилно ченге. "За един ден, а?- попитал реторично онзи- Наблюдаваме ви тук поне от от 4 дни. Ако не изчезнете до обяд, ще ви арестуваме всички за скитничество." 

Да ме арестуват за скитничество? Това е като в книгите на Керуак, ебати... Все едно сме в Америка, ха-ха. Както и да е, събираме палатката бързо, нарамваме багажа и си тръгваме. Оставаме една вечер в Бургас, вдигаме парти в култовия клуб Сатан и накрая спим в една приятелка на групата. Срещаме се с други търновци, които са решили да отидат на нормално море и сега се връщат. На другата сутрин поемаме обратно към Търново.

Бургас. На гарата. Пътят обратно.

Скитничеството, за моя изненада, се оказа престъпление в нашата мила, родна страна. Не че съм се замислял много. В средата на 90-те с групата ходихме да свирим във всяко читалище и сладкарница, където успеем. Спали сме по невероятни места. Само година след нашето море за скитници, компанията започна да се разпада, а ние дадохме последен шанс на insmouth и вкарахме всичките си пари в записите на истински албум. Бяхме решили, че ако никой не иска да го издаде, ще сложим край на групата. 

НЕВЕДОМИТЕ ПЪТИЩА НА БЪЛГАРСКАТА МУЗИКАЛНА ИНДУСТРИЯ

Неведоми са пътищата на българската музикална индустрия, или това, което наричаме българска музикална индустрия. Не че преди беше много активна /понякога повече пречеше даже/, но през последните години тя напълно се отказа да забелязва това, което се случва на нашата сцена. Това е една от многото причини да ни е такава сцената, ако въобще можем да наречем това сцена. Тук дори киселото мляко и хлябът трудно могат да се нарекат такива, ако нямат етикет БДС.
Жестоката истина е, че бандите все още имат нужда от звукозаписните компании, за да стигнат до следващото ниво- сериозна реклама, дистрибуция и покани за турнета навън. В момента не се сещам за някой от големите лейбъли в България, който е подписал с българска пънк, хардкор или метъл банда. Това е тъжно и показателно. Хората се оправят сами. Някои от по-оправните успяват да подпишат с чужд лейбъл, което им осигурява дистрибуция и концерти. Естествено, договорите могат да бъдат различни. Някои от тях- доста гадни. Виждал съм всякакви. Преди години в Германия ни предложиха нещо подобно, но искаха да взимат огромен процент /да не кажа всичко/ от мърча и хонорарите. Препоръчвам този тип договори на онези, които харесват двойното проникване, ако разбираш какво искам да кажа.

Както и да е, конкретната случка се разви на родна територия, преди, да речем, 8 години, не си спомням точно. Жена ми имаше контакти с една унгарска банда, Superbutt и благодарение на нея, се свързахме с тях и ги поканихме за два съвместни концерта тук. Superbutt записваха за унгарския клон на Warner, Megaton. Това им даваше възможност да използват определен бюджет за студио плюс различни други все хубави неща, на които в нашата мила родина и до ден днешен никой не може да разчита. Superbutt бяха наясно, че идването им в България ще е на загуба, но финансираха идването си от хонарарите си във Франция и Австрия. Хората искаха да свирят навсякъде, където биха могли да ги чуят. Освен това, техният лидер, Ондраш, искаше да се опитаме да уредим разпространението на албума им в България.

Първоначално бях доста скептичен. По онова време правехме всякакви лупинги и финтове, за да накараме издателите си да финансират втория ни албум /което в крайна сметка не се случи/ и донякъде заради това атмосферата в групата беше доста напрегната. Времето работеше в ущърб на материала, който имахме, а и паузата между сингъла и бъдещия албум се увеличаваше. Това също създаваше определени настроения. Хората започнаха да си мислят, че ги мотаме с глупости. Не можех да си представя, че в тази ситуация някой ще иска да се занимава с разпространението на някаква унграска банда, но все пак решихме да опитаме. Бях сигурен, че представителите на Warner в България, Орфей, няма да имат никакъв интерес към Superbutt, затова решихме да пробваме с ОЧЗ. Те се навиха почти веднага, това е плюсът на независимите играчи- казват ти как стоят нещата веднага и без да увъртат. Въпреки това, трябваше да поискаме разрешение от Орфей, нещо като писмено доказателство, че се отказват да разпространяват Superbutt на територията на България, за да може всичко да е законно и легално.

Въпросният албум

Започвам да звъня в Орфей. Както можеш да предположиш, отнема ми две седмици, два тона нахалство и четири тона нерви да стигна до шефа. А, да, забравих, станах много добър в преразказите, защото всеки път обяснявах какво, защо и как. И така, пристигат Superbutt в България и ние с Ондраш се запътваме към офиса на Орфей. Сипват ни вода и кафе и се настаняваме в един хубав офис. Предполагам, че на Балканите това е най-близкото изживяване до легендите как тоя и оня били подписали първия си договор. Шегувам се. Атмосферата е тегава. Обясняваме ние за какво сме там. Никакъв интерес отсреща. Накрая казваме, че понеже знаем, че няма да има интерес, искаме само документ, че такова нещо Орфей няма да правят и няма да преследват съдебно ОЧЗ, загдето пък те ще го направят.

"Чакай малко- оживява се шефчето- как така? Не можем да се откажем толкова бързо... Я да видим нещо." Чука там по клавиатурата, търси Superbutt в каталога на Warner, пуфти, прави физиономии. Накрая, след още десетина минути, казва: "Ние ще ги разпространим в България, сега ще говоря с еди-кой-си /не му помня името/ от унгарския офис, ние сме в много добри отношения." Ондраш е доволен, аз стоя и гледам невярващо. Честно казано, и до днес не вярвам, че само след няколко месеца Орфей наистина разпространиха албума на  Superbutt, "2 Minutes For Roughing".

  Superbutt днес

Както казах, неведоми са пътищата на българската музикална индустрия. Иска ми се някой от тези хора да се беше сетил през всичките тези години, че може да отиде на един-два концерта на български банди и да даде едно рамо към международната сцена. Друго си е с подкрепата на голяма звукозаписна компания. Това все още може да се промени. Ако същите тези хора станат за малко от кожените си кресла и отидат да изгледат някой концерт. Решат да рискуват. Защото състоянието на сцената ни и нивото й донякъде са жертва от това отношение. Но не всичко е загубено. Все още би могло да се промени. Ако пътищата на българската музикална индустрия не бяха то-о-о-о-о-лкова неведоми.

9/11

За едно нещо са абсолютно прави- десет години по-късно светът няма нищо общо с онова, което беше преди това. Без значение кой точно извърши тази атентати и защо го направи, днес планетата е съвсем различна. Това се вижда най-вече по летищата. Параноята е взела своята най-скъпа жертва-чувството да си свободен и независим. Пазим се от всичко. Не можем да пренасяме течности над 100 мл. в ръчния си багаж, а тези, които можем трябва държим в специални найлонови пликчета. Сваляме колани, оставяме мобилни телефони, часовници и какво ли още не. Събуваме си обувките, зарязваме минаралните води, а на някои /най-вече тези с по-тъмен цвят на кожата и друга религия/ даже им опипват косите, ако са скрити под забрадки. Миналата година от самолета свалиха едно българче, защото носеше в багажа си /не ръчния/ нож тип "пеперуда". Край на демокрацията във въздушното пространство. Някой /пак казвам, няма значение кой/ се погрижи да ни я отнеме.

Защо реших да пиша за това? Не само заради годишнината. Сетих се колко бързо минаха 10 години от живота ми и как бързо свикнахме с факта, че някой успя да удари самолети в две от най-емблематичните сгради в Ню Йорк.

На 11.09.2001 имахме концерт в О! Шипка. Нямам спомен да съм гледал много телевизия по онова време, но когато отидохме на пробите следобяд, някой слезе долу  в клуба и каза, че са взривили кулите в Ню Йорк. Как... така... взривили? Стоях глупаво и не можех да повярвам. Някъде вътре в мен нещо тихичко ми подсказа, че точно този шибан ден ще е последният от всички преди това и първият от всички следващи. Нали разбираш? Граница. Вододел. Дотогава никога не бях мислил, че някой може да пипне Русия или Америка с пръст. Двете държави, които ни обрекоха на десетилетия студена война, пълна със зловеща пропаганда. Някакви араби? Абсурд! Никой не може да се ебава с великите? Наивно. Знам. Малко по-късно щяхме да научим, че всичикте тези араби са получавали руско оръжие  и са били обучавани от ЦРУ. Ето това е чудесен пример как да възпиташ и отгледаш собствените си убийци. Но както казах, не ми беше това идеята за тази секунда.

Не си спомням как мина концертът онази вечер. Мисля, че имаше доста хора, както по всичките ни концерти тогава. Едва ли всички са осъзнавали какво ще означават тези събития за нашето бъдеще. Едва ли някой от нас е преценил сериозността на случващото се. Все пак не сме американци. Те би трябвало наистина да се препотили, насрали и опикали. Кой не би. Особено ако живее в такава страна. Точно там е ключът към всичко. При нас идва ехото. Много по-късно, поне в повечето случаи. Сега, десет години по-късно, знам със сигурност, че никой няма нужда от подобни ориентири, за да измерва времето.

MASTER OF PUPPETS

Може да ти се стори много инфантилно, но, да, тази секунда е за Master Of Puppets на Metallica. Не се притеснявай, няма да му правя ревю, не вярвам, че който и да било има нужда от нещо такова. Просто си пуснах шибания албум онзи ден, позиционирах се на дивана в точката, която на теория би трябвало да е раят на стереото (май пропуснах да кажа, че не се интересувам от 5.1 глупостите) и звукът ми отнесе мозъка. Ще те излъжа, ако ти кажа, че останах така през цялото време. Може би щях, ако беше преди 15 години. Тогава можех да си позволя да слушам музика, без да правя каквото и да е друго. Днес тези навици са далечен спомен. Времето е друго. Слушам и правя още няколко неща едновременно, най-вече на компютъра. Както и да е, 6-те минути, които отделих на стерео G-точката ми бяха напълно достатъчни да си припомня първата ми среща с него.

1986. Трябва да съм бил на 12. Беше на рождения ден на един приятел от моя блок, така че сигурно съм отишъл по домашни чехли, знам ли. По-големите от вас още помнят рождените си дни от 80-те- швепс и огромни подноси със сандвичи- във Васко Да Гама от село Рупча има един такъв, доколкото си спомням, много автентично. Рожденият ден беше на един адаш, останалите  наоколо бяха като нас- полухлапетии, полупубери- още неизоставили напълно пластмасовите пистолети и количките, обаче с единия крак в света на циците на съученичките- нищо изненадващо всъщност. Както и да е, по едно време дойде някакъв братовчед на рожденика, малко по-голям от нас. Доколкото си спомням (може и да греша, много време мина) тоя пич не обърна много внимание на сандвичите и швепса. В съзнанието ми той директно отива до двукасетъчното  Hitachi и пита присъстващите дали някой е слушал новия албум на Metallica. Съзнанието ми бърка, това е сигурно. Вероятно преди да извъши това свещенодействие, пичът също е набивал сандвичи и се е наливал с безалкохолно, само че знаеш как е със спомените- с времето стават някак... героични. Предполагам. Така или иначе, никой не отговори на въпроса. Аз никога не бях слушал Metallica. Знаех как изглеждат от гадните замазани снимки от  стрелбищата (а, имам една история и за тях, но друг път), но скромната ми фонотека съдържаше само Live After Death  на Iron Maiden и Defenders Of The Faith  на Judas Priest. Да не говорим, че последните ми бяха представени като Scorpions от някакъв кретен, така че заблудата беше пълна. Имах и Tokyo Tapes  на Scorpions. По онова време намирането на музика не беше от лесните неща, особено ако си на 12, така че, не, не бях слушал новия албум на Metallica. Според мен, никой в стаята не беше.

Когато пичът най-сетне пусна касетата, времето спря. Никога дотогава не бях чувал подобно нещо. Днес мисля, че няма как да съм чул, а и не е имало... Китарите направо режеха. Master Of Puppets избухна като шок в стаята. Сред сандвичите и швепса. Напълно помете детската ми наивност. Когато се прибрах вкъщи по-късно същата вечер, все още не можех да реша дали това, което чух ми хареса или не, но знаех ,че беше вълнуващо. Мамка му, беше напълно ново за чистата ми непорочна главица. Никога преди и след този момент не съм чувал звук като този в Master Of Puppets. И така вече 25 години.

Не съм болен фен на Metallica и никога не съм бил. Даже напротив. Нито противоречивите решения, които взимаха през годините, нито концертите им тук, не бяха нещо изключително за мен- поне тези, на които съм ходил. Имам много по-любими албуми от Master Of Puppets. На други групи. Само че ако трябва да бъда честен, срещу думата "метъл" в речниците трябва стои името на този диск. Бих го пуснал на всеки, който ме попита какво е това "метъл". Няма по-добро обяснение за мен. Днес, 25 години по-късно, все още няма нито един албум на друга група, който така точно да формулира термина. Master Of Puppets има убийствената способност да стъпва на гърдите ти и да тежи от старта на Battery до самия край на Damage Inc., когато имаш чувството, че носиш на раменете си няколко тона скрап. Чувството е супер минорно, някакво тягостно и фатално. Чувство на обреченост, и то не само заради депресията на Sanitarium, средната част на едноименната песен или лъвкрафтската The Thing That Should Not Be.

Интересно как се върнах 25 години назад само от едно уж рутинно слушане на албум, чиято обложка вече можеш да видиш напечатана може би и в модни списания.  Може би ти се струва странно да пиша за това. На мен май също. Но в живота има неща, които просто не можеш да обясниш. Като това например, че Master Of Puppets при мен винаги подсъзнателно е свързан с детски рожден ден, сандвичи и швепс.