UP THE IRONS! ЧАСТ ПЪРВА

Започвам нещо, което ми отне много време. Въпреки че винаги ми е било в главата, начинанието да ти представя по подходящ начин обемната си колекция, свързана с IRON MAIDEN ми се струваше трудоемка и времеемка задача. Оказа се дори по-трудно, затова ще те помоля да извиниш дилетантските ми способности с правенето на филмчета. Надявам се да стана по-добър с времето. И така, MAIDEN са моята детска любов. Всичко започна през една лятна ваканция. Беше адска жега. В града оставаха много малко деца за ваканцията, аз обаче съм си градско чедо и обичах тези застояли, неподвижни дни. Не ги броях. Ваканцията ми се струваше безкрайна, още повече, че правех любимите си неща- събирах снимки на тема STAR WARS от стрелбището до кино Полтава и четях къде що намеря книга на Емилио Салгари. 

Всеки следобяд ходихме с един съученик в игротеката /ебати думата, а?/ на Пионерския дом и играехме Моникс до припадане като от време на време разреждахме с една стара американска конзола колкото хладилник в ъгъла. Струваше цели 20 стотинки, което си беше доста. 

В един от тези следобеди тоя мой съученик ми вика Аре да ходим до стрелбището. Ми добре, съгласих се аз, преброих финансите и установих, че имам 40 стинки за нова снимка по моята тема. Когато отидохме обаче, се оказа, че ги имам всичките. Пфу! Няма други, вика чичката, един плешив такъв, хитрец абсолютен. Под тезгяха пробутваше голи снимки на SAMANTHA FOX. Земи си тая на MAIDEN, вика ми Красьо /съученикът ми/. Кво е тва, питам го аз докато разглеждам озъбеното зомби с брадвата в ръката. Ми група. Ква група, питам пак. Музикална, лаконичен е Красьо. После тихо и някак сакрално добавя, хеви метъл. Нищо не разбрах, обаче зомбито ми харесваше. Беше много готино нарисувано. Тва е Девицата, казва по същия сакрален начин Красьо и това ме обърква още повече. Ма кво е тва бе, настоявам... Нали ти казах, свива рамене той, група. 

Купувам снимката и тръгвам за вкъщи. От центъра към Триъгълника. Пеша. Който познава Велико Търново, знае, че това е много път пеша в горещо време, освен това е убийствен баир. Вървя и си мисля. Абе ква група бе, това е филм. Представям си даже как чудовището коли хора в тъмните улички. Това ще да е ебаси якия филм. Група било. Музикална. Пффф... Потта от челото ми капе върху снимката. Вървя и я разглеждам до най-малките подробности. Красьо е ебати ментата, все си измисля. Но Красьо не си измисляше. Красьо не можеше да си измисли корицата на Killers. След няколко месеца чух Live After Death на някаква посрана касетка. Само една песен ми беше достатъчна. За първи път през живота си намерих нещо мое. Това нещо щеше да остане с мен през целия ми живот, независимо с коя мацка ходя, къде уча, какво работя и с кого излизам да пия бира. Бях в 4-ти клас през 1984. И въпреки това бях убеден в това. 

Малко след края на ваканцията приключих с интереса си към STAR WARS и търсих само снимки на хеви метъл групи, а ако попаднех на Девицата, бях направо на върха на щастието. Направих си нещо средно между албум и лексикон, в който събирах всяко парче информация или снимка, на която се натъквах. Открих цял един нов свят и никога не го предадох. Нито когато по-големите ми обясняваха, че тая, цитирам, модерна младежка група не е музика и да слушам DЕЕP PURPLE, нито когато всички около мен слушаха траш и ми викаха ,че MAIDEN e боза. 

Дневникът /лексиконът, който е на почти 30 години

През 1984 MAIDEN бяха млада и нахъсана банда, а хората обичат да се отнасят снизходително към новите банди. Днес същите тези, към чийто банди навремето са се отнасяли снизходително, бързат да показват възрастово снизхождение към сегашните артисти. 

Започнах да колекционирам предмети, свързани с MAIDEN още в най-ранна тийнейджърска възраст и днес те все още са част от колекцията ми. Всяко нещо в нея- всеки диск, всяка плоча си имат история и аз си спомням повечето от тези истории, защото те са част от живота ми. С други думи, моята MAIDEN колекция е нещо като дневник на съзнателното ми съществуване, затова си заслужаваше да ти я покажа.

Ще го направя на части. В четири епизода.

ЕПИЗОД ЕДНО- KILLERS/THE FINAL FRONTIER

ЕПИЗОД ДВЕ-  ВИНИЛИ И ПРОМО ДИСКОВЕ

ЕПИЗОД ТРИ- ДИСКОВЕ И ТЕНИСКИ

ЕПИЗОД ЧЕТИРИ- СПИСАНИЯ, КНИГИ, ИЗРЕЗКИ И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Искрено се надявам това начинание да ти хареса и ако е така, по-натам ще помисля и за други такива начинания. 

Приятно гледане!

БЛАГОДАРЯ ВИ, ЧЕ ПУШИТЕ!

Ето, вече не пушим в закрити пространства. Би трябвало да не пушим и по стадионите, така казват. Много ми се иска да видя оня, който ще дойде да ми напише акт, че пуша. Същия оня, който не може да ти направи нищо, ако караш без книжка. Това е оня, който се превръща в туристически гид, когато му дадеш двайсе кинта с документите на колата като те спре за превишена скорост. Оня, който не може да те защити от нищо и не на последно място това е оня, на който плащаш заплатата.

Разбираш ли накъде бия? Хайде сега да видим за пушенето. Знам, че е банално и всеки втори за това дудне, но наистина се вбесявам на разни модерни радикалчета, дето много сме им пушели, миришели и т.н. От седмица насам гледам въздухът в града не е станал по-планински. Що ли? Ами щото, мили непушачи, не са му цигарите проблема на въздуха, а пробитите морги на по 30 години, които бълват облаци черен дим през ебания ауспух, траповете в асфалта, изхвърлящи пепел при преминаването на всеки камион и какво ли още не. Ето от там идват армиите раково болни хора- от мизерията, нервите, ниските пенсии, лошото здравеопазване и лайняната храна, която народът тъпче, понеже не може да си позволи друга. Нищо чудно кренвиршите и растителните млекоподобни деликатеси да са по-канцерогенни от цигарите.

Защо забраниха цигарите по баровете? Отговорът е прост. Защото могат. Защото зад забраната за тютюнопушене в различните й форми в ЕС стоят сериозни финасови и лобистки интереси да не се допуска разрастване на американския тютюнев бизнес на Стария континент. Не че някой много се е замислил за здравето ти, не си въобразявай.

Не могат да се оправят с кучетата, с дупките, със старите коли, с реформата в здравеопазването, с тази в образованието и с ниския стандарт на живот. Какво им остава? Да направят това, което се прави лесно и имитира резултати. Бам! Няма да пушите в баровете! Пречите на останалите. Ще глобяваме посетителите, ще глобяваме и собствениците. Собствениците си ги представям как тичат из заведенията си и молят клиентите да не палят. Живеем в идиотско време. Вече никой не се сеща за декадентската епоха, когато хората пушиха в самолетите и автобусите. Във всеки френски филм се изпушваха по 10 кутии цигари. Не кзавам, че е супер, просто беше романтично. Цигарата е последният декадентски навик в това абсолютно стерилно на емоции време, в което всичко уж е здравословно и природосъобразно. Цигарата е секс, култ и алегория. Тя е много по-знакова от една проста смъртна заплаха, каквато я изкарват разни лишени от въображение хора. Принципно, на тоя свят най-готините неща са опасни. Би било адски скучно да си живееш безопасно и накрая да пукнеш от саксия, паднала на главата ти от петия етаж.

Не ме разбирай криво, теоретично и аз смятам, че не е яко да е задимено там, където се яде например, обаче в баровете? В баровете се пие и пуши, мамка му. Това за стадионите изобщо няма да го коментирам, понеже е чисто и просто малоумно. Накратко, властта отново прави стари фокуси от типа разделяй и владей. Вместо да се занимава с важните неща, тя ни разделя на пушачи и непушачи, че да се джафкаме кой от кои е докато те си пекат още един мандат. Защото нека да погледнем истината в очите. Това е просто един закон. Има закон да не се изхвърлят отпадъци през терасата, но досега не съм видял никой глобен. Има закон да не се вдига шум на публични места, но в подлеза на метростанция Сердика едни типове години наред свирят и крещят безобразно, точно когато тълпата минава по стълбището.

В тази държава е забранена проституцията и просията. Наистина ли? Мисля, че разбираш какво имам предвид. И накрая, едно изследване преди няколко години в САЩ показа, че въпреки сериозния процент, с който са намалели пушачите, честотата на рака на белия дроб не е спаднала, а се е вдигнала. Доста интересно, нали? Пак казвам, не съм адвокат на пушенето, аз не успях да ги спра, защото ми харесват, но все пак хайде да мислим малко с главите си.

КНИГИ ЗА ИЗГАРЯНЕ

Винаги съм се отнасял с подозрение към хората, които казват, че имат любима книга. Според мен, човек може да има любима книга само ако е чел много малко книги, да речем три, и от тях едната му е любима. Онези с Мечо Пух изобщо не ги смятам.

Литературата е нещо свято- по-велико от радиото, от телевизията, от видео игрите, от киното, от абсолютно всичко. Единствено музиката може да й се опре. Само че литературният инвалид е много по-опасен от музикалния, защото чисто и просто е невежа. Той не е Гай Монтаг и унищожава книгите не защото смята това за свой дълг, а със собственото си незнание, че съществуват.

Казвам всичко това, защото не искам да приемаш книгите, които ще спомена като мои любими книги. Те са една малка част от всички, в които съм  влюбен. Ще ти призная, че изпитвам леко неудобство от списъка, който подготвих, защото може би страдам от някакво обсесивно-компулсивно разтройство и обичам да подреждам нещата по общи признаци- жанр, епоха, идея, съдържание и разни други неща. Когато започнах да събирам заглавията за тази секунда, с раздразнение открих, че не мога да намеря никаква система или логика между тях. Това почти ме отказа. После се замислих, че може би все пак има нещо общо между тях. Тези (и не само) книги в известна степен са ме направили това, което съм, така че вероятно общото между тях съм самият аз. Ако някой ги беше изгорил, едва ли щях да съм същият. Щом четеш в момента, значи този аргумент ми е свършил някаква работа.

И така, не искам да натрапвам вкуса си на никой, както не бих искал никой да ми натрапва своя. Това са 10 книги, които съм чел с огромно удоволствие, имат сериозен отзвук в живота ми и са ме научили на нещо. Някои от тях съм прочел на един дъх без да ме интересува нощ ли е навън или ден, за други съм си крал време от ученето за изпити, трети съм поглъщал докато сме пътували по концерти или по време на безкрайните ми шест часови вояжи с БДЖ от Пловдив до Търново и обратно. Ако намериш нещо за себе си, твое е. Ако- не, значи просто имаме различен вкус. Ето го моя в най-общи линии:


СЪРЦЕТО НА МРАКА от Джоузеф Конрад

Да ти призная изобщо не бях възхитен от Конрад, когато се налагаше да го четем в университета, затова не сме го и чели, само тук и там по някой ред или глава от Ностромо и Господарят Джим. Имах бегла представа за какво става въпрос, обаче не можеше да ме накараш да докосна книгите му и с двуметрова пръчка, както се казва. Едва по-късно (те така стават нещата в живота обикновено) случайно попаднах на филма с Джон Малкович и Тим Рот, нещо подозрително познат ми се видя сюжета и накрая ми щракна, че Апокалипсис сега на Копола всъщност е кавър на романа на Конрад. Изумително откритие, добре че не съм го направил по-късно, че и без това достатъчно ме е срам от себе си. Както и да е, книгата е съвършена по няколко причини. Първо, това е пътешествие в корените на колониализма, стереотипното схващане за Африка като за тъмния континент и доказателство, че днес шибаните западняци често се държат като задници с нас, защото все още си мислят, че са господари на света, а ние едва ли не трябва да им викаме сахиб на всяка крачка и да им лижем подметките.
Второ и по-важно, за разлика от нашата родна литература, голяма част от която откровено си понамирисва на примитивизъм и почти винаги борави с изсечени с теслата черни и бели, добри и лоши персонажи, Сърцето на мрака размива тези категории, пресъздава много истински сложността на човешките отношения и способността на индивида да се променя радикално като при тази промяна остава непроменен в очите на хората, които някога са го познавали. Наивността, младостта, цинизмът, смъртта- всичко това е вътре, остава само да имаш търпение и да преодолееш убеждението, че литературните класики задължително са тежки, тромави и мноооого дебели книги.

ГНЯВ от Ричард Бакман


Псевдонимът на Стивън Кинг излиза от употреба и изведнъж всичките книги, написани с него стават бестселъри, но това се случи толкова отдавна, че в България още не бяха превели Мъртвата зона, а това беше наистина отдавна.
Сега-а-а-а... Откъде да започна? Това тънко книжленце се гълта на един път и оставя много горчив вкус в устата. Историята на Чарли Декър, който застрелва учителя си по алгебра и държи целия си клас като заложници, след като е бил изключен от училище за нападение над учителя по химия, е супер трогателна, особено ако я прочетеш докато си ученик или малко след като си завършил (в моя случай). Чарли е суперяк, аутсайдер, много му сече пипето и на всичкото отгоре е абсолютен психопат. Романтика отвсякъде. С пистолет в ръката той раздава правосъдие на всички, които някога са го дразнили или по принцип не може да понася, освен това е цапнат в устата и направо попилява препотилия се директор на гимназията. Ех, как исках да съм като Чарли! Честно! Още повече, че учих в химическа паралелка и класната ми късаше нервите, да не говорим за тежкия живот на гимназиалния метъл аутсайдер, който все иска да запали, потроши и унищожи нещо. За съжаление преди време Кинг спря книгата и обясни, че тя повече никоа няма да бъде преиздавана, май че заради многото масови убийства в училищата в САЩ и най-вече заради Колумбайн, сещаш се. Еми... В тоя случай ще цитирам самия Стивън, който преди 30 години беше казал, че ако някой ти забранява да прочетеш нещо, най-доброто, което можеш да направиш е да се втурнеш, да намериш нещото и да го прочетеш. Това е и моят съвет. Прочети Гняв!

ТЪМНАТА КУЛА от Стивън Кинг


По-добрият Властелин, ако питаш мен, но даже и да не правим никакви сравнения, Тъмната Кула, сама по себе си, е велика поредица, заслужаваща филмова суперпродукция с огромен бюджет и кадърен режисьор. Не мога да се наема да правя анализи или даже да се опитвам да ти разказвам, защото езикът ми е твърде беден, за да го направя. Убеден съм, че никой не би могъл, без това да му отнеме поне две-три страници. А какъв е смисълът, при положение, че най-добре е да започнеш да четеш още сега. Човекът в черно бягаше през пустинята, а стрелецът го следваше... Това е началото на една от най-великите истории, писани някога. Повярвай ми.

СЯНКА НАД ИНСМУТ от Х.Ф. Лъвкрафт


В началото на 90-те единственото, което знаех за Лъвкрафт беше, че имаше някакъв негов цитат на надгробния камък за Еди на обложката на Live After Death на IRON MAIDEN. Леко видоизменен този цитат го имаше и в The Thing That Should Not Be на METALLICA. После нашите издадоха една книжка, в която беше и новелата Сянка над Инсмут. Аз такова нещо не бях чел дотогава. Смея да твърдя, че и досега не съм попадал на по-ужасяващи, увлекателни и зловещо-уютни истории от тези на Лъвкрафт. В България вече има няколко издания с разкази, но това нещо най-добре се консумира на английски. Ктхулу митологията е неповторима и неизчерпаема като вдъхновение за метъл бандите по света. Без да знаем това, през 1992, повлияни от онова малко книжле, решихме да наречем групата си INSMOUTH. Правописът е грешен, правилното е INNSMOUTH, обаче ние нямаше как да знаем, защото в библиотеките нямаше оригинали на Лъвкрафт.

ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО от Кен Киси


Кен Киси е голям. Според мен, много по-голям от Бъроуз и Буковски, които ми бяха интересни ден и половина-два, защото едно е да пишеш, за да шокираш, а друго е да разкажеш история. Кен Киси може да е битник, може да е хипи, може да е не знам какво си, но преди всичко е писател, а ония двамата са преди всичко битници и наркомани и после нещо друго, най-вероятно породено от чистата претенция да не бъдат това, което са. Малко известен факт е, че Киси напуска продукцията на световно известния филм на Милош Форман по собственото си произведение преди средата, защото не се кефи нито как Джак Никълсън играе Рандъл Макмърфи (първоначално неговата идея е била за Джийн Хекман, който и аз лично смятам за по-удачен), нито пък му допада идеята да се смени разказвача (в книгата това е вожда Бромдън). Това е първият случай, в който някой автор не се кефи на Никълсън, но не последният. По-късно Стивън Кинг ще нарече Сиянието "филм на Кубрик, а не филм по моя роман". Според него в книгата писателят Джак Торънс полудява постепенно, докато във филма Никълсън "изглежда луд от самото начало".

САМОТНИЯТ БЕГАЧ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ от Алън Силитоу


Тази книга ми е изключително ценна. Тя тихо стои на рафта от 20 години и ми напомня как изгубих един от приятелите си. Митака беше една година по-голям от мене, отиде да учи в Пловдив и се върна в ковчег. Цялата металия на Търново го изпрати, което означава, че в онзи горещ следобед опашката от облечени в черни тениски и ластици момчета и момичета са точеше от Съдебната Палата до Беляковец. Той също беше фен на MAIDEN и въпреки че не той беше причината да се запаля по тях, Митака имаше огромно влияние върху мене. Той ми даде книжлето на Силитоу и то си остана в мен завинаги. А иначе Бегачът беше нещо като манифест за мен през юношеските ми години. Историята на малолетния престъпник, който сутрин тича около затвора, за да си прочисти мислите, ми стана нещо като манифест. Тогава имаше романтика в това да бъдеш метъл- цялата тази култура беше нова, страшна за родителите, аутсайдерска и неприемлива. За нас тя означаваше да носим още повече вериги по себе си, да слушаме още по-силно, да пием бира, да трошим социалистическото имущество, да бягаме от милицията, да създаваме неприятности и да се поддържаме един-друг. Романтика, която днес не съществува, защото бунтът в метъла отдавна се изчерпа.
Така или иначе, Колин се превърна в мой идол. Почти ми се искаше да ме изключат от училище и да ме пратят в ТВУ, за да бъда като него, но за щастие явно не съм бил чак толкова откачен. Литературата в училище ми беше глупава, неадекватна и повърхностна. Силитоу беше моят герой, затова вкъщи се скъсвах да пиша някакви версии на неговия Бегач, но по-метъл. Спомням си, че имах едно такова писание, наречено Преследвачи на истината. Двама-трима приятели и съученици даже го прочетоха, преди да се озове в ръцете на класната и от тях да премине в ръчулищата на даскалката по литература и... айде, няма значение вече.

КЪЩАТА НА ЗВЯРА от Ричард Леймън


Както знаеш, аз съм почитател на хоръра и това не е някакво случайно обстоятелство, а съвсем разумен и осъзнат интерес от момента, в който бях в малките класове и един ден се качих на една табуретка, за да достигна двата тома с дебели корици на Едгар Алън По. Книгите бяха на руски и миришеха суперяко. Сега да се върнем на Леймън. малко хора го познават, но splatterpunk почитателите го боготворят. Странно как, но в средата на 90-те в България излязоха цели 6 негови книги, като три от тях са свързани помежду си. Естествено, за да стане объркващо, първата книга The Cellar е преведена като Къщата на звяра, а втората- The Beast House излиза като Малкаса Пойнт. Леймън е пълен догоре със секс и насилие, а понякога и двете заедно. Ако не си се сблъсквал с такава литература, може да останеш шокиран как авторът губи време да ти представи описателно някой герой, който впоследствие убива и разчленява в рамките на едно изречение след не повече от три страници. Тъкмо си се запознал с човека, тъй да се каже, тъкмо ти е станал симпатичен. Най-добре си намери всичките му книги, издадени на български и пак ще говорим.

ХЛАДНОКРЪВНО от Труман Капоти


Сега като замисля, курсът по американска литература в пети курс беше най-интересното нещо в цялото ми висше образование, и то заради такива неща като Труман Капоти. Хладнокръвно е книга, базирана на истински събития и точно четворното убийство на един фермер, жена му и две от четирите им деца кара Капоти да се пресели в Канзас за половин година, да интервюира всички, свързани с трагедията и да напише тази книга. Естествено, тя си има своите критици. Те оспорват морала на автора заради гледната точка в книгата, но пак казвам, точно това е хубавата страна на литературата- една книга може да заживее собствен и различен живот в главата на всеки, дръзнал да я прочете. Категориите добро и лошо се размиват или най-малкото не са толкова дразнещо отчетливи и преминават една в друга, както е в живота. Хладнокръвно е една от най-интересните и увлекателни истории, които съм чел някога, точно заради този нестандартен ъгъл, в който не всеки и не винаги може да застане.

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА МУХИТЕ от Уилям Голдинг


Тази книга трябва да се изучава в училище вместо разни писания за мижавите български въстания, в които половината участници са предатели, а другата половина си плюят на петите щом видят турската войска, написани от човек, научил се да срича и пише чак на 18. Нека говорим за литература, моля ви се, а не за селска интелигенция. Повелителят на мухите на Голдинг е точно това- истинска стойностна книга, след края на която, ако в теб има поне малко страх и разум, известно време ще седиш в ступор. Противно на многото ерудирани мнения в мрежата и извън нея, Повелителят не е книга за деца или за насилието, на което са способни децата. Нищо подобно. Това е книга за човешката агресия, за първичните човешки реакции, за оцеляването, защото когато съблечем дрехите, изхвърлим дипломите и останем гладни, ние сме най-опасните и изобретателни същества в природата.

451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ от Рей Бредбъри


Еми то беше ясно още в заглавието мисля, а останалите са се сетили, когато споменах Гай Монтаг в началото. Още една книга, която трябва да се учи в училище. Друг е въпросът, че онова, което се случва в антиутопията на Бредбъри вече се случва наистина, въпреки че не с тези средства. Хората не четат книги. В най-добрия случай четат някакъв еманципиран чиклит, филмови сценарии, евтини трилърчета, боклуци от типа на Как да стана милионер?, Как да повиша самочувствието си? или псевдофилософски глупотевини като Кастанеда и Паулу Куелю. Това не са книги, а похабена хартия. Това е извинение за литература, извинете. Даже ме хвана срам, че ги изброих всички тези в кутийката, посветена на Бредбъри. И така, защо горят книги в бъдещето? Защото учат на емоции, а емоциите били вредни.

СРЕДНОЩЕН КАУБОЙ от Джеймс Лио Хърлихи


Джеймс Лио Хърлихи е от онези напълно лишени от какъвто и да било късмет хора, които остават напълно забравени в сянката на собствените си творби. Днес малко хора знаят, че суперуспешният едноименен филм с Джон Войт и Дъстин Хофман има зад гърба си много добра книга. Три награди на Академията и вече никой не се сеща кой е Хърлихи. Това не пречи тънкото книжле да излезе у нас още през 1981. Още си спомням как се подмяташе в квартирата известно време. Съквартирантът ми много го похвали, но аз го прочетох едва години по-късно. А още по-късно гледах и филма. Наваксал съм някак.

Ето. Знаех си. В главата ми останаха десетки автори и техните книги. Това му е лошото на викането на призраци-викаш един, но идват двеста. Сега в съзнанието ми изплуват имената на Кунц с Пазители, Уилям Питър Блати със Заклинателят...  Джон Сол, Брет Ийстън Елис, Питър Строб и кой ли още не. Да не говорим за класика. Искаше ми се да напиша колко велики книги са Унижените и оскърбените на Достоевски, например, или Спасителят в ръжта на Селинджър и Глътка въздух на Оруел, но за момента списъкът ще остане такъв, какъвто е. Нямам време, а и много дълго стана, но се надявам, че сред по-прозаичните и често срещани заглавия все ще намериш нещо ново и интересно за теб.

Кой знае, друг път пак мога да се върна на тази вечна и необятна тема...


П.С. Когато писах тези редове, Рей Бредбъри още беше между живите. За съжаление, вече не е. Още един гений си отиде от този свят.

KEEP THE VINYL CLEAN!

За много от вас, тази секунда няма да представлява никакъв интерес, но ще има и такива, които, надявам се, ще се възползват от нея. Става въпрос за чистене на поливинилхлорид, или на човешки казано, грамофонни плочи. Самият аз притежавам няколко стотин такива съкровища, някои от които изключително ценни, при това задържали се при мен от вече две и повече десетилетия, така че рано или късно ми се налага да ги почиствам от напластената мръсотия. Както и да съхраняваш винилите, понеже те са адски статични, рано или късно върху тях полепват прашинки и частици боклук.

Най-лошото от всичко обаче са мазните петна, които оставят пръстите. Това е неизбежно и с времето, колкото и да се опитваш да не докосваш повърхността на плочата, по нея ще започнат да остават отпечатъци, в най-добрия случай по пространството преди записа или т. нар. рън аут груув, т.е. в промеждутъка между края на последната песен от страната и етикета.

Пукането, прескачането и зациклянето на винилите може да има две причини:

а) Механични повреди, които не могат да бъдат премахнати. Това са надрасквания, счупвания и изкривявания. Принципно, тези неща са фатални за грамофонната плоча. Можеш спокойно да я отпишеш, вече не става за нищо.

б) Мазни петна, мръсотия, прах и дори прашинки тютюн, ако си достатъчно недобросъвестен да пушиш в близост до плочата.

Добрата новина е, че ако проблемът ти спада към втората категория, решение има. Чистене. То обаче става по точно определени начини и с точно определени средства. Въпреки огромото изкушение (и аз съм го изпитвал), никога не си позволявай да отъркаш винила в тениската си или да  му правиш хууу... с топъл въздух през устата, все едно ще чистиш петно на прозореца. Никога не забърсвай плочите с вода или още по-лошо със слюнка. Това е вредно и съкращава живота на плочите.

Днес реших да се спра на три начина за почистване на грамофонни плочи.

МАШИНА ЗА ЧИСТЕНЕ НА ВИНИЛИ
Скъпо удоволствие. Не знам в България да се извършват такива услуги, а ако тръгнеш да си купуваш подобно нещо, ще трябва да се разделиш с около 700 лева,така че, честно казано, за мен, а и за теб, предполагам, това не е опция. Иначе,да, съгласен съм, това е най-добрият измислен начин за почистване на грамофонни плочи. Има няколко производители, чийто машини са се наложили на пазара през последните 30 години. Някои от тях предлагат машини за почистване поединично, а други са се специализирали в предлагане на решения за почистване на големи колекции от винили-все пак да не забравяме, че в Западна Европа и САЩ все още съществуват барове с джубокс.

ПОЧИСТВАЩИ ТЕЧНОСТИ
Те най-често вървят в комплекти с фина четчица и сгъваема гъба с микрофибърна повърхност и дръжка. После си купуваш само резервна течност. Цената варира от 16 до 30 долара в зависимост от препарата. Най-разпространеният се нарича Discwasher D-4, но има още поне 20 различни марки. Много полезни флуиди, стига да можеш да си ги позволиш, но в края на краищата като си си позволил грамофон и плочи, все ще можеш да си позволиш многократно залепващи PVC калъфи за винили (японските са просто недостижими, честно ти казвам) и течности за почистване.

НАПРАВИ СИ САМ
Това е за хора, които не разполагат с много средства, нямат кредитни карти, нито акаунти в e-bay  или пък чисто и просто не вярват, че специалните течности са нещо кой знае колко специално, неповторимо и невероятно като състав, че да дават пари за тях. Моят случай май е точно такъв, въпреки че не отричам, D-4 е доста добро средство... Също така, домашният направи си сам начин е подходящ за големи колекции като моята, за която ще трябват буквално литри D-4, многоблагодаря. И вместо да пиша и да се обяснявам, реших да направя едно видео. Ето най-лесният, най-евтиният и достатъчно ефикасен начин за чистене на грамофонни плочи. Приятно гледане.