ТИ СИ ТОВА, КОЕТО ГЛЕДАШ!

Естествено, че не си... Шегувам се. Иначе трябваше да си кривоглед дебел и плешив откачалник, който разфасова трупове в студеното и тъмно мазе на панелката.

Бях на 9, когато изгубих интерес към приказките и започнах да чета Конан Дойл. На 10 открих Едгар Алън По, въпреки че беше на най-горната полица в библиотеката вкъщи. Година по-късно гледах първия Halloween. От този момент вече нищо не беше същото. Винаги съм смятал, че киното на ужаса е пряко свързано със субкултурата на екстремната музика. И до днес се учудвам, когато някой фен каже, че не обича хорър и му е гадно да гледа кръв. Но... е така. Нормално е, искам да кажа. Аз съм в другата крайност. Притежавам огромна колекция от всякакви  trash, exploitation, giallo, mondo, slasher, gore  и т.н. филми- нискобюджетни, култови, забранени, стари, нови, всякакви. Израснал съм с тях. Дълго време за мен киното беше само хорър.

Когато се запознах с бъдещата ми жена и започнахме да си говорим за филми, се оказа, че (с малки изключения) съм изпуснал близо 15 години от мейнстрийм киното, така че доста дълго време наваксвах с филми като Heat, Fight Club, The Usual Suspects и т.н. Да го кажа отсега, не съм от онези, чието ЕГН започва със 7 и си умират по Star Wars. Бях фен в първите класове, после това спря да ме влече. Не изпитвам носталгия към Индиана Джоунс и разни такива. Тц, изобщо нямам угризения. Закърмен съм с Hellraiser и Halloween. После аз и един-двама приятели открихме Карпентър, а след това италианската школа на Дарио Ардженто и Марио Бава. За мен филмите на Фулчи са еталон. Деодато, Ленци, Мартино- всички те са гении. Джордж Ромеро е бог!

И така, след тази обширна и леко мелодраматична изповед, трябва да ти призная, че днес реших да направя преглед на десетте най-болни  (не най-добри, а най-болни, да се разберем) филма, които съм гледал през живота си. Това са десет начина да тестваш нервите си. Десет причини да спреш комедиите и тъпоумния чиклит. Десет примера за прекрачване на крайностите. Ето ги:

MACABRE (1980)
Режисьор: Ламберто Бава

Един от най-болните, откачени и извратени филми в историята. Началните надписи твърдят, че е вдъхновен от истински събития, случили се в Ню Орлиънс, но независимо дали това е истина или не, играта на актьорите и режисьорската работа ти докарват специфична погнуса, от която не можеш да се отървеш няколко часа след като си гледал филма. По мерките на малките пикльовци, според които Resident  Evil и SAW са блестящи филми на ужасите,  Macabre едва ли ще успее да събере много точки, но ценителите знаят, че наред с детайлното графично изобразяване на рязане на ръце, крака и уши, съществуват далеч по-шокиращи съзнанието елементи, за които не са необходими всичките ефекти на света.      Macabre се случва в най неамериканския град в Америка, където мирише на вуду, обитават представителите на т.нар. кейджън и дори архитектурата помага за създаването на един извратен филм, посветен на обсебеността и некрофилията.

GROTESQUE (2009)
Режисьор: Коджи Шираиши

Всеизвестен факт е, че азиатците са много любезни, учтиви и едновременно с това жестоки и болни хора. Никога не бях гледал по-безмислена манифестация на брутално насилие. Рязането на крайници е нещо обичайно, но плътната напрегната атмосфера, лишена от музикален съпровод и сексуалните издевателства идват в повече дори на заклет хорър маниак като мен. Всъщност, при японските и южнокорейските филми, смисълът много често се крие в нещо наивно и напълно неразбираемо за евро-американския начин на мислене.

Някои наричат този филм Hostel за възрастни, но според мен той е много повече от това. Той е нещо като рекламно лице на японската  gore традиция. Еквивалентът на съвременната брутална деткор сцена (Carnifex, Pathology, Whitechapel), която хем извлича вдъхновение от Cannibal Corpsе и Obituary, хем изглежда извратена по съвсем нов, идиотски начин.

Подай ми една бира, че нещо ожаднях

INSIDE (2007)
Режисьори: Жулиен Мури и Александр Бустильо

Въпреки безспорно добрия сценарий, истинската причина за успеха на този кървав и абсолютно болен филм се нарича Беатрис Дал. Тя вече не е първа младост, но това хич не пречи да се превъплъти в една от най-жестоките, отблъскващи и психясали героини, появявали се някога на екран.

Преди да разбереш каква е развръзката, ще трябва да се къпеш в кръв. И непрекъснато ще си задаваш въпроси. Кой? Защо? Кой? Защо? Не се притеснявай, ще разбереш. Не е чак толкова изненадващо, но затова пък болезнено, брутално и напълно шантаво.

Сега вече няма да ме питаш всеки път къде е ножицата

I SPIT ON YOUR GRAVE
Режисьор: Меир Зарки

Поне няколкостотин пъти по-правдоподобен от настоящия римейк, в който за по-голям цирк се намесва някакъв извратен шериф и се очаква да повярваме, че изнасилена няколко пъти жена без дрехи оцелява в гората без храна цял месец, намира си дънки и тениска по мярка и може да премества 100-килограмови мъжаги без проблем.

Истината е, че оригиналната версия на I Spit On Your Grave е потресаваща и увлекателна история за престъпление и отмъщение. История, която противопоставя градските ценности на еманципираната жена срещу  светогледа на обикновения комплексиран и сексуално незадоволен селяк. Филмът е много повече от от сбора на съставните си части. Но е страшен, болен и на места истински неприятен.

 Клъц! 

BUIO OMEGA (1979)
Режисьор: Джо Д' Амато

След смъртта на годеницата си Франк започва да кукурига до такава степен, че изкарва вътрешностите й  (сцената е бавна и подробна) и превръща в парцалена кукла или препариран експонат, зависи как предпочиташ, след което я слага в леглото си и си създава практика да прекарва доста време там. Заниманията стигат до момент, в който крайно обърканият младеж започва да води момичета и да ги клеца пред студения поглед на човешката кукла в другия край на леглото. Казах ти, за болни филми става дума.
Покойният Джо Д' Амато беше известен най-вече с порно филмите си, повечето от които натуралистичен сексплойтейшън, но подобно и на други италиански режисьори, снимаше спагети уестърн, хорър и даже военни драми.

През 1991, вдъхновени от филма, Impetigo издадоха едно концертно EP със същото заглавие, което беше забранено в четири държави заради корицата си.

Причината за изневярата често е в студеното отношение. Буквално.

ZOMBIE (1979)
Режисьор: Лучио Фулчи

Ромеро популяризира зомбитата, но докато неговите филми са по-скоро приключенски (в добрия смисъл на думата), то покойният вече Фулчи подхожда към жанра по типичния си противоречив начин. Гадостите започват  от самото начало и продължават до самия край. Без съмнение, това е един то най-известните, ако не и най-известният от филмите на Лучио. Не само заради участието на Тиса Фароу, защото сестричката на далеч по-известната Миа Фароу така и не проби в киното, а по-скоро заради добре измисления сюжет, който макар и да куца в темпото на моменти, е основен отговорник зомбитата да са предпочитани и днес.

А, да, онази сцена, в която се вижда отблизо какво става когато ти влезе "клечка" в окото е абсолютно легендарна. И много болна. Освен това в този филм има акула, която изяжда зомби. Баси якото!

Нещо ми влезе в окото...

GUMMO (1997)
Режисьор: Хармъни Корийн

Този филм е по-сбъркан от филия, намазана със сополи. Ако си падаш по бързашките филми на съвремието тип видеоклип с бързи и бавни кадри, значи вече си минал от другата страна, приятелю. Няма смисъл да ти рекламирам филм, в който сюжетът няма значение. Гледането му е майката!

Охайо. Младежи с психически проблеми обикалят наоколо и се занимават със странни неща- убиват котки, чукат бавноразвиващо се момиче, носят тениски на Dokken и Iron Maiden.  Децата на бялата измет от караваните и прогнилите дървени къщи. Чуват се извънземните звуци от началото на Rundgang um die Transzcedentale Saule der Singularitat на Burzum и откритата огнева мощ на Equimanthorn на Bathory. Ето ти две причини да гледаш Gummo.


THE LAST HOUSE ON THE LEFT (1972)
Режисьор:  Уес Крейвън

Първият и най-добър според мен филм на Уес Крейвън, който след успеха на The Hills Have Eyes (1977) необяснимо се бъгва и започва да пише и режисира невъзможни глупости от вида на Shocker и Freddy V/S Jason. Но да оставим това... The Last House On The Left  е тотален култ. И не говоря за римейка от миналата година (изненадващо добър, междувпрочем), а за оригиналната картина.

Според легендата Уес премахва почти половин час от оригиналния филм, за да получи сертификат, който позволява по-широко излъчване и разпространение, но така и не успява, затова връща изрязаните сцени обратно и взима сертификата с връзки. Друг мит твърди, че актрисата, която играе жертвата, Сандра Пийбоди била потресена и ужасена през по-голямата част от снимките. Експлойтейшън в най-добрите традиции на жанра. През същата тази 1972 излиза един друг филм, който ще повлияе на експлойтейшън киното- Deliverance  с Бърт Рейнълдс и Джон Войт.

Естестевено, вече има и банда с такова име. Те са модерен деткор/метъл от Ню Мексико и скоро подписаха с Ferret Records.

Така-а-а-а... А сега станете и всяка да направи по три обиколки на поляната.

CANNIBAL HOLOCAUST (1980)
Режисьор: Руджеро Деодато

Филм, който всички знаят, но много малко от тях са гледали. Многобройните забрани за излъчване в огромен брой страни са имали обратен ефект и днес заглавието е почти нарицателно. Само че освен неоспоримото влияние (жанрът на фалшивите документални филми) върху модерния култ The Blair Witch Project (1999), чисто филмотечната стойност на Cannibal Holocaust е силно преувеличена. И не заради сцените на насилие и убитите животни, а заради малоумния сценарий и тромавото действие.

В заключение, доста отвратителен филм, който обаче не казва нищо съществено. Доста тъпа комбинация.

Стой без да мърдаш още малко, скъпа, почти свърших

DRILLER KILLER (1979)
Режисьор: Абел Ферера

Набеден художник, който живее с двете си приятелки, се опитва да завърши поредния си "шедьовър", докато един етаж надолу някаква нескопосана пънк банда репетира непрекъснато. Когато един търговец на произведения на изкуството се присмива на незавършеното платно, художникът прегаря релето и започва да пробива дупки в главите на случайни жертви по тъмните улици на Ню Йорк. Пробива ги с ел. дрелка (чете се елдрелка).

Заглавието се споменава в едно парче на The Damned, Nasty. Парчето бива забранено във Великобритания. Естествено.
Филмът няма славата на Texas Chainsaw Massacre, но това не значи, че не е добър, точно наобратно, Driller Killer си заслужава, защото е сниман добре и се вписва идеално в субкултурата на Ню Йорк от края на 70-те.

На първо четене пропускам поне дузина психопатски филми, но това не е състезание в края на краищата. Очаквам да допълниш още заглавия. Винаги е приятно да гледаш нещо, което не си гледал. Приятно ли казах?

ФЕСТИВАЛИ ЛИ СА ФЕСТИВАЛИТЕ В БЪЛГАРИЯ?

Понеже съвсем скоро ще започнат да обявяват менюто на фестивалите и всички ние ще започнем да избираме порционите си, реших да драсна няколко реда размисли.

Прави ми впечатление, че през последните години започнахме да наричаме фестивали всякакви неща- от огромни концерти на няколко групи в центъра на столицата до тематично обединени вечеринки с по 1500 български групи /с повтарящи се персонажи в съставите/ по разни дупки в покрайнините на тоя и оня окръжен град. Всъщност, има ли изобщо истински летен фестивал в България? За да си отговорим на този въпрос, трябва да изброим очебийните параметри на едно такова събитие в Европа. Европейските летни фестивали:

• се правят на огромни площи извън населените места
• разполагат с минимум три сцени
• продължават  по три и повече дни
• имат поддържана площ за паркинг и къмпинг с душове близо до фестивалното място
• разполагат с медицински пунктове и охрана
• обявяват средно по около 50 /в повечето случаи 70/ групи
• имат един или няколко големи базари за дрехи, мърч, музика, бижута и сувенири

GMM 2009

Wacken Open Air 2010

Със сигурност има нещо, което пропускам, но най-важните неща са това. Да видим сега...  Трите най-големи събития в България са  Каварна Рок Фест, Sofia Rocks и Stirit of Burgas. От тях няма нито едно, което да отговаря на всички горни критерии. Всяко от тези събития е по-напред или по-назад от другите в някои неща, но общото е, дами и господа, приятели и съседи, че тези поредици от концерти, летни мероприятия или както там искат да го кажат, не са фестивали и няма как да бъдат. Фестивалите не се правят на стадиони. Нито в градинки. Билетите за фестивалите са с една цена и тя не варира в зависимост от това в кой сектор си. Това е разликата с концертите.

Wacken Open Air  2010

GMM 2009

В България в повечето случаи имаме поредни вечери с по няколко концерта. Единственото събитие, което върви към определението "фестивал", е Каварна Рок Фест. Групите се увеличават стабилно и има наченки на фестивални забавления, различни от изпиването на 5 бутилки водка за половин час. С много уговорки. Spirit Of Burgas е градски панаир. Опитва се да прилича на Sziget, но местоположението му е потресаващо зле, големите имена-много малко, а смешните палатки няма да коментирам изобщо. Sonisphere беше две вечери с концерти. Ей т'ва беше то.

 With Full Force 2010

Никакъв фестивал не може да бъде на центъра на София, на националния стадион, с хора, натикани в сектори. Ако си от сектор еди-кой-си, не можеш да отидеш да си купиш тениска или бира, щото е в друг сектор.  Цената за комбиниран билет през сцената е 179 лв. Бандите са десет, две от тях са български. Ето и цени на няколко фестивала с по около 70 групи за 3 дни.

WACKEN 2011- 130 Евро
WITH FULL FORCE- 80 Евро
GMM-146 Eвро
DOWNLOAD- 145 Паунда
ROCK AM RING- 160 Евро

GMM 2008

На пръв поглед в България е  по-евтино, но пък и това, което получаваме е в много пъти по-малко. Всъщност, истинският фестивал не е най-добото място да гледаш любимата си група. Около теб непрекъснато ще минават блъскащи се лумпени, които са отишли там не да гледат концерти, а да се направят на свине. Много от тях стоят в къмпинга през 2/3 от времето, ядат боквурстове, плющят бири и предпочитат да слушат Sodom от стереото на колата, докато самата банда е на сцената на 500 м. от тях. При нас това още го няма, защото бандите и дните са твърде малко, а хората, които отиват на тези мероприятия, са пестили месеци наред и не пропускат нищо от онова, за което си плащат.

GMM 2008

Май е тва. До истинската фестивална култура ни остава още доста. За тази цел трябва да имаме истински фестивали. Друг е въпросът, че тези неща са толкова стриктни откъм организация и изискващи откъм изпълнение, че ще се наложи да се наемат експерти отвън, за да не се осере нещо. А могат да се осерат много неща, освен кенефите. Говорим за ток, чиста вода за къпане, питейна вода, стотици работници по паркинга, къмпинга, сцената, логистиката и пр. Говорим за гарантирана безопасност. В този ред на мисли, даже не ми се иска да се сещам в какво щеше да се превърне онова прословуто събитие преди няколко години, дето не се състоя въобще. Като се замисля, май за добро. Щеше да има или отровени, или смазани, или кой знае какво още. Такива ми ти работи.

ГОЛЯМОТО НАЦИОНАЛНО НАВАКСВАНЕ

Какво мога да ти кажа в края на седмица, в която стана ясно, че Helloween са разпродали поредния си концерт у нас и добавят още един? На първо четене оставам безмълвен. Еби му майката! Е-б-и-м-у-м-а-й-к-а-т-а!

Държа отсега дебело да подчертая, че нямам нищо против Helloween. Имам против целенасочената промоутърска политика да се правят по 500 концерта на 3 групи с лесна и приятна печалба, а 1500 актуални имена да се разхождат наоколо без никой да ги кани. Имам против да се твърди, че концертният живот в България бил "разнообразен". Имам против оправданието, че "това иска българинът". Не обичам обобщенията. Обичам да имам избор. Зебележи, аз не искам Helloween да спрат да свирят в България. Напротив.

Искам да стана една сутрин и да си купя билет за Killswitch Engage в "Универсиада", примерно. Или турнето на Machine Head да мине точно тук. Или да гледам Avenged Sevenfold. Защо не Disturbed? Slipknot? Lamb Of God? По-малки банди като Unearth, Chimaira... Всички съм ги гледал навън. Защо не мога да ги гледам тук? Защото трябва да гледам Helloween за 65-ти път? Баси, няма ли други банди на планетата? Има. Само че "тук е България", казват ми. Това ми е любимото. Когато оправдаваме или защитаваме нещо, казваме многозначително: "тук е България". Сякаш това обяснява всичко. И донякъде е така. Само донякъде. Другото "донякъде" се нарича сигурна печалба. Хубава и тлъста. Без рискове. Че кой не иска да издои кравата? Въпросът е колко можеш да доиш една крава, преди на хората да им писне да  пият само мляко и да поискат и друго- кола, кафе, водка, бира. Схващаш ли?

И накрая... Имам една теория, която тествах върху доста познати, преди да постна тук. Вчера пак я тествах. Мисля, че в нея има доза истина. България е безвъзвратно осакатена от комунизма. В чисто приемствен аспект. Тук рок музиката се е случила по един странен и частичен начин- през тираджии и моряци, които са донесли The Beatles, а по-късно Deep Purple, Rainbow, Whitesnake, Uriah Heep и Nazareth. С това се изчерпват единствените и ултимативни фаворити на няколко поколения. В тази държава никога не се случиха банди като The Who, UFO, Thin Lizzy и Yardbirds.

Поколението на  Щурците признава, че Rolling Stones не са били особено популярни в България. Основополагащи имена като MC5 или The Stooges са енигма. По-късно в България "забравят" да се случат банди като Black Flag. Заради комунизма ние пропускаме раждането на Новата Вълна в Британския Хеви Метъл. Срамежливо навлизат само Maiden и Saxon. Именно затова днес купища хора в България продължават да си мислят, че Am I Evil? е песен на Metallica. През 1985 Желязната завеса най-сетне падна и траш метълът влезе по нашите земи свободно. Това беше първото нещо, което не се "просмука", а връхлетя. После дойде демокрацията. Само че окълцаната, ампутирана, недомаслена музикална култура на хората остана. И те не са виновни за това. Оттогава те искат да наваксват пропуснатото. И наваксват усилено с Helloween и Manowar. И W.A.S.P. А тези, които сега са по на 15-18 години и искат да гледат Bring Me The Horizon? Какво да им кажем? Да почакат 20 години, за да наваксат?

2011

Навън е 2011. Вече седмица и нещо даже. А вътре? Коя година е вътре в теб? През последния месец  се начетох на стандартните глупотевини, които разни дървени тикви повръщат в края на всяка година. Как музиката била умряла, как все по-малко качествени албуми излизали, как вече не било същото и т.н. и т.н. Еми не е същото, така е. Не може да е същото. Някои хора искат любимите им банди да стават на по 30 години и да са все така свежи. Самите те са замръзнали в някъде през 90-те на миналия век и не дават никакъв шанс на ушите си да разпознаят нещо ново и свежо. Този тип мислене по условие отхвърля тезата, че всеки ден се раждат страхотни банди и някои от тези банди издават ебати яките албуми. Не-е-е-е... Задръстените дървени тикви искат Maiden да презапишат Powerslave, а Metallica да повторят Ride The Lightning. 2011отвън, 1984- вътре. Парадокс, който няма решение.
Какво точно се случва? Лесно е за обяснение. Статистически погледнато, най-много музика слушат хората между 18 и 25 години. Горе-долу половината от тях постепенно губят интерес, когато навършат 23 примерно. Останалите продължават до малко по-късно. Това е и възрастовата граница, в която се оформят вкусове, лайфстайл и прочие. Възрастта, в която се чукаш безразборно като заек, ще ме извиниш за френския, пафкаш и пиеш до сутринта. Велико време. За голяма част то привършва, когато се оженят за някоя кротка цоцолана и нацвъкат домочадие. После цоцоланата от кротка става зла. "Намали музиката!", "Излизаш с тъпите си приятели и ни оставяш сами?", "Няма ли да спреш с тоя тъп метъл вече, вдетиняваш се!" Хехехе, виждал съм много мои връстници със състарени погледи. Даже и да нямат тези проблеми, много от тях си остават с вкусовете от ученическите и студентските години- нещо като тъпанрска носталгия, последно убежище от света на цоцоланата и насраните пелени. Самата мисъл, че могат да чуят нова музика ги притеснява. Все едно трябва да вършат някаква работа. "А-а-а-а, не, мене новите групи не ме кефАт..." Не че не го кефАт, той даже не знае, че съществуват. От друга страна, той не е доволен и от едновремешните си  любимци, щото не са презаписали Powerslave. Той отчаяно иска групите, които слуша да си стоят в 1984, защото самият той е там в спомените си- треска съученички, вее буйна грива и е душата на компанията. Той няма никакво желание да е 2011. Сега треска цоцолана /макар и с отвращение/, приглажда посивелите косми напред да не се вижда, че е плешив, а компанията му отдавна е във фотоархивите. Даже и да е наполовина верен, този сценарий доста добре обяснява защо според определени хора "напоследък излизат все по-слаби албуми". Другата вероятна причина се нарича тесногръдие или ограниченост.
И така мили мои, отдавна съм стигнал до извода, че който приема музиката единствено като саундтрак на младините си, там си остава. Това са нещастни, комплексирани хора, които въртят света около себе си. За тях всичко от определена година натам е или "комерсиално", или "безидейно", или още нещо. Това е така, защото светоусещането им е такова. Защото животът им е такъв.
Те няма как да знаят, че още в първите месеци на 2011 се очакват убийствените албуми на Architects, Asking Alexandria, Glamour Of The Kill. Не очакват да видят какво ще се случи с банда като Ghost, нито защо се появяват още такива феномени като In Solitude например. Не искат да гледат и слушат нищо по-ново. Те все още разсъждават върху това как Фиш напусна Marillion, сякаш това е новина от тази сутрин.
Не бъди като тези хора. За разлика от някога, когато въртяхме 5 касетки, сега имаме по 500 GB музика. И понеже ги въртим на shuffle и не чуваме всичко, това причина ли е да кажем, че днес не излиза нищо интересно. Едва ли. Навън е 2011. А вътре?

ПЪРВА СЕКУНДА

...Колкото да ти честитя новата 2011 и да те посрещна с "добре дошъл" в собствения ми блог. Той няма претенцията да измести минутката ми в "Про-рок", а да крещи, обижда и обсъжда всичко онова, което не влиза в малкото пространство на списанието.  Ако всичко върви както трябва, секундите ще ги има всяка неделя. Минутата ще си остане месечник, така че не забравяй да отскочиш до вестникарката на ъгъла. Ъ-ъ-ъ-ъ, докъде бях стигнал? А, да. Ако се притесняваш, че изведнъж съм станал политически коректен и ще се съобразявам с чуждото мнение, да, познал си, няма да го направя, хахахах... И все пак надай глас в коментарите, това е суперважно. Бих могъл да си взема бележка. Ако съм в настроение, естествено. Това не пречи да ми даваш идеи какво искаш да разглобя в секундите. От опит знам, че дори най-безинтересното нещо има сравнително интересно устройство.
Секундите ще са кратки /да, да, и аз не обичам логореята/, анти-философски парчета текст на различна тема. Смятам отсега да изключа важни обществени въпроси като силиконовите цици, Джъстин Бийбър, тунингования голф на комшията ти, популярната порно фолк звезда и последните модели мобилни телефони. Ако тези неща изчерпват извънкласните ти интереси, премести канала, приятел, интернет е заринат с тях. Тук си на вражеска територия и към такива като теб летят куршуми. Лъскави. 45-ти калибър.
Аз съм Стифф и за мен смисълът на живота отдавна не е енигма. Той се събира в една дума- рокендрол. Ако ти харесва тази идея, добре дошъл в зоната на пряката реч и оловния бензин. Ще се видим още следващата неделя.