CAMERA OBSCURA

Старите снимки са като парчета от живота ти. Понякога не можеш да си спомниш кой точно ги е правил, даже ти се изплъзва контекста, годината и разни други неща- неща, които по времето на снимката си смятал за важни или маловажни, мимолетни или вечни. В редките моменти, когато обръщаш внимание на тези безмълвни образи и ги разглеждаш една по една, те превземат изцяло съзнанието ти и те запращат напред-назад в историята на съществуването ти. На тях има хора, които не си виждал с години или такива, които никога повече няма да видиш. Всички те са били част от живота ти- някои за секунди, други за дни, с трети си си поделял цели години.

Тези снимки, подредени в албуми, събирани на купчини в кутии или складирани на хард диска ти всъщност са твоите разхвърляни чувства и уроци (научени и пренебрегнати). Има снимки, които ровят надълбоко всеки път щом ги погледнеш. Те ти припомнят неволни или умишлени предателства, изпепелени връзки, разбити приятелства... Има снимки, които те карат да се усмихваш. Старите фотографии са като безплатен карнавал от емоции.

Не мога да кажа дали ги обичам или ги мразя. Тези усещания вървят ръка за ръка. Като дете обичах да разглеждам дебелите албуми в къщата на баба ми и дядо ми. Никога няма да забравя чувството, което ме атакува, когато попаднах на албум, в който имаше снимки от погребения- ковчег с мъртвец и хора на различни възрасти, наредили се до него по стълбите пред входната врата на къщата. Това беше адреналинов шейк от нездраво любопитство и внезапен шок. По-късно разбрах, че навремето не е било рядкост да се викат фотографи на погребенията. Седях и гледах тези хора до ковчега- повечето от тях вероятно са били мои предци. Напълно непознати, странни, някогашни хора... Един ден всички ние ще се превърнем в такива, когато показват снимките ни на пра-пра-пра-внуците ни. Тази идея винаги ми се е струвала малко плашеща.

Понякога ми се е искало да унищожа някои от снимките, които пазя, особено тези, на които не присъствам. Някак странно е например да притежавам снимки на момичета, с които съм ходил или на техни приятелки. С времето разбрах, че това е тъпо, затова се радвам, че никога не съм го направил. Снимките си стоят там. Не пречат на никого. Тихи и безмълвни са. Понякога зловещо безшумни. Можеш да забравиш за съществуването им, но те никога не те забравят. Веднага щом отвориш албума, те започват да ти припомнят кой си и откъде си дошъл, независимо дали става въпрос за хубавите моменти или за лошите. Защото, хайде да не се лъжем, и най-хубавите моменти с времето могат да се превърнат в болезнени спомени.

Въпросът е кой си ти, къде си сега, какво искаш и какво правиш. Направи си снимка. След година, две, три или десет този момент сега ще бъде един дигитален образ. Кой не обича старите снимки? Или, по-скоро, кой ги обича? Хм...

БЯЛ ЛИСТ

Ако някога си говорил с някого, който се опитва да пише или пише, ако ти самият пишеш или правиш опити в тази посока, сигурно си разбрал, че най-страшното нещо в случая е да започнеш първия ред. Добре де, първите няколко реда. Белият лист или бялото поле на екрана пред теб е кошмар. Когато стои прекалено дълго без нито една дума на него, дланите ти започват да се изпотяват, мозъкът ти започва да отхвърля всяка мисъл, всяка фраза, всичко... Започваш да губиш фокус. Подлагаш на съмнение най-малкото нещо.

Може би е добре да започна с просто изречение? Добре. Какво? Едносъставно или двусъставно? Кратко? Разширено? Не. Простите изречения са ефективни, но са евтини клишета. Сложно изречение тогава? От онези огромните, в които се губиш като муха в паяжина. Някои от тях заемат половин страница. Става наистина трудно. Дланите ти вече са неприятно лепкави. Белият лист пред теб се превръща в шибано огледало, нищо че не можеш да се огледаш в него. Въображаемото ти отражение е с изцъклен поглед. Ти си еманация на умората.

Понякога натракваш две или три изречения и след това изтриваш едното. После изтриваш и останалото. Призракът на белия лист отново е пред теб- самодоволен и непобедим. Понякога часове наред, понякога дни, зависи. Някои от нас вече не могат да пишат без backspace, както веднъж на шега каза съюзничката ни Мартина от Про-рок.

В такива моменти ставам и отивам да изпуша една цигара. Най-много пуша, когато пиша или когато се опитвам да пиша. Независимо дали ми върви или не, пуша еднакво много. Понякога се чувствам все едно седя пред ротативка. Пускам една дума и дърпам ръчката в мозъка си. Чакам звука. Случва се да изпадат още няколко думи, много рядко иззвънтяват десетки и даже стотици, но в повечето случаи няма нищо. Хубавото (или лошото) е, че вървят на серии. Ако започне зле, обикновено губиш всичките си думи, а ако ти провърви можеш да събереш достатъчно много, за да го начукаш на скапания бял лист.

Както виждаш, това е хазарт. Не, всъщност това е война. Особено ако имаш срокове, ако нещо те разсейва, ако изпаднеш в паника. Затова имам няколко прости правила, които частично елиминират рисковете.

1. Когато започна нещо, трябва да го довърша. Независимо колко е часът, колко ми се спи и колко съм уморен. Горчивият опит ме е научил, че когато оставя нещо наполовина, после личи границата. Никога не можеш да уловиш старото си настроение. Днес си ентусиазиран, утре си меланхолично настроен, вдругиден си готов да воюваш срещу света. Някои от най-лошите ми материали изглеждат все едно са писани от двама или трима души.
2. Опитвам се да си записвам на телефона всяка по-интересна дума или фраза, която мисля, че ще ми влезе в употреба. Хората нямат представа колко яки неща казват наред с боклуците. 
3. Гледам да си разпределям времето и да започвам по-рано, а не в последния момент. Така възможността да зацикля точно преди крайния срок намалява драстично. Аз съм пристрастен към изпреварването на крайните срокове, това е почти патологично състояние. Ако нямам краен срок, не мога да свърша абсолютно нищо. Може би затова на харда стоят три в различна степен недовършени разказа... Никога не стигам до тях, защото нямам краен срок. 

Днес съм доволен от себе си, защото даже написаното да няма никакво значение за теб, аз отбелязах лична победа срещу белия лист като го използвах срещу самия него. Наздраве!

АРХИВИТЕ НА INSMOUTH- ЧАСТ ВТОРА

Втората част на  VHS архивите, които ти обещах, но с малко закъснение, за което се извинявам. Тук може да се види участието ни на фестивала в Несебър през 1997, както и част от участието ни на Sziget 2002, ако не се лъжа. В първото видео има две песни, които никога не успяхме да запишем- Нестинар и Drown In Yantra. Те са от периода на insmouth преди записите на дебютния ни албум. Не ги записахме, защото искахме в албума да има само нов материал, така тези двете останаха зад борда. На въпросния фестивал спечелихме две награди- и двете парични за щастие, не бяхме яли два дни, нямаше къде да спим и с какво да се приберем. Явно сме били доста сигурни в себе си, че ще спечелим.

Концертът на Sziget в Унгария e периода, когато записвахме Cross Over The Crossover и интересното тук е, че на бас свири Чилиеца. Изведнъж се появи малък екип на Музинки по ММ и именно те направиха тези кадри. Иначе нямаше да ги има. 

АРХИВИТЕ НА INSMOUTH- ЧАСТ ПЪРВА

Съвсем скоро дигитализирах едни стари видео касети, на които имаше доста интересни неща. Добре, че го направих, защото иначе всичко щеше да се затрие. Днес реших да постна едно старо интервю на insmouth в ММ, за предаването Interactive, водещ на което беше Роро. Гости сме аз и Роми. Трябва да е някъде около излизането на албума Cross Over The Crossover, защото говорим за продстоящата промоция. Нататък, в някои следващи секунди ще постна и много по-стари неща на групата, които не се намират в нета, но тази неделя реших да споделя това. Приятно гледане!