ПУЛОВЕРЪТ НА ФРЕДИ КРЮГЪР

Сигурно никога няма да забравя онзи наистина трудно забравим момент, когато в магазина на Джони в Търново влезе една компанийка от новоизлюпени метълчета, начело с някакво същество, което несъзнателно търсеше идентичността си някъде между единия и другия пол. Здрасти, каза съществото в тясната стаичка на ул. Зеленка, затрупана от тениски, касети, дискове, мешки, медальони и всякакаква друга метълска орнаментика. Аз просто висях там и убивах времето в разговори с други хора, оставях по някоя касета за запис или си поръчвах някоя тениска от Унгария, такива, изключително съществени за бита ми по онова време неща. Без да искам виждах цялата пасмина на града, която се изриваше в магазинчето Medusa-Gorgona.

Беше началото на 90-те. Поколенията се сменяха и аз за първи път се почувствах от предното поколение, ако разбираш какво искам да кажа. Занапред щях да чувствам това изненадващо и все пак логично обръщане на времето още няколко пъти, но в този ден го усетих най-силно и ясно. Вече не живеех в 80-те и не бях хлапе.

Не знам дали си дадох сметка за това докато гледах съществото и неговите другарчета или по-късно същия ден, но помня ясно, че то носеше чорлава боядисана коса, мръсни, намазани с някаква блажна боя обувки и огромен, дълъг до коленете пуловер на червени и зелени ивици. Както и мешка, разбира се. На прегракналия поздрав Джони отговори духовито: Ей-й-й-й, тоя пуловер да не е на Фреди Крюгър? Съществото явно се стъписа в първия момент, след което отговори: А, не, плетен е. Очевидно си беше помислило, че Фреди Крюгър е марка дрехи. Едвам се сдържах да не се завъргалям по пода от смях. То си беше смешно, ебати. Да не знаеш кой е Фреди е все едно да напишеш на челото си идиот.

Така беше в нашите глави, в главите на хлапетата от 80-те, които вече не бяха хлапета. Следващите обаче явно не знаеха кой е Фреди Крюгър и въобще не им пукаше за него. Само след година щях да разбера, че NIRVANA и техните фенове бяха издухали от вселената всички неща, които значеха нещо за мен и за първи път през краткия си живот евентуално щях да схвана, че няма начин да спра онова, което се случваше. 

Не знам дали ми е било тъжно или не, но по-вероятно е просто да съм го отчел без каквито и да е емоции. Както е да е, тези размишления бяха нещо като добавена стойност към днешната ти секунда. Основото беше да ти разкажа за хлапето, което твърдеше, че пуловерът му е плетен, а не е на Фреди Крюгър.

KEEF

Рокендрол начин на живот. Съществува ли изобщо такова нещо днес? На кого му пука? Днес почти нищо не съществува така както трябва да съществува, но това не означава, че никога не го е имало. Голямата част от съвременната рок журналистика,  гъмжи от девствени натегачи и дълбокомислени отличници, жълтите новинарски сайтове, милионите групета с еднакво звучене- това са символите на днешната сцена, бледите призраци на вълнуващата и опасна златна епоха на приключения. Ако някой се съмнява, ще му кажа дамо една дума- Keef.

Кийт Ричардс не е просто китаристът на THE ROLLING STONES. Той е легенда, абсолютен култ и икона, надраснала групата, времето и философията (ако изобщо някога е имало такава) на рок музиката. Това е човекът рокендрол. 

През 1964 той се сбива с група американци на Хийтроу, които са имали глупостта да поставят под въпрос сексуалността му. Единият от тях се озовава в болница за две седмици. През 1967 е осъден на една година затвор, защото в къщата му са намерени килограми забранени вещества. По време на акцията полицията му нарежда да спре музиката, но той просто я намалява и пуска плоча на Боб Дилън. Четири години по-късно Кийт вади пистолет-играчка и го насочва към някакъв тип, който в отговор изважда истински пистолет. Ситуацията е разрешена от местния кмет, който е поканен на вечеря в къщата на Кийт и заринат с плочи и автографи. Година по-късно Кийт и Мик нападат и пребиват фотограф. През 1973 полицията отново открива в дома му китайски хероин, метадон и хашиш. Малко след това Кийт решава да отпразнува присъдата си като запалва хотелската си стая в Лондон. През 1975 ченгетата го затварят заради незаконно притежание на нож. Няколко месеца по-късно Кийт катастрофира и полицаите намират в колата му огромни количества ЛСД и кокаин. В края на 70-те и началото на 80-те, под заплаха от реална присъда в истински затвор, той е принуден да се лекува от зависимостта си към наркотиците в специална клиника. През 2006 той заявява, че окончателно е спрял дрогата.

Аз мисля, че този тип е абсолютен задник- казва Тед Нюджънт още през 1977- В главата му няма останал никакъв мозък, но въпреки това той е олицетворението на рокендрол китариста. Хендрикс е великолепен, но той създава собствени вселени, които не се съобразяват  с изискванията на една песен. Пейдж е твърде отнесен, а Клептън- твърде консервативен. Кийт създава крайъгълни камъни за всички- поп хлапета, пънкове, блусари, рокери, метъли... THE SEX PISTOLS и THE CLASH тайно го обожават, нищо че не пропускат случай да плюят срещу всичко и всички. Иги Поп и Пати Смит го смятат за идол.

Кийт Ричардс или Keef, както го наричат всички близси приятели и врагове, винаги се е отнасял към собствената си персона с впечатляващ хумор. Никога не съм посинявал в чужда баня- твърди с гордост той- Считам, че това е върхът на лошите обноски. Освен това човекът не митологизира наркотиците. Всички, които познавах и умряха от т. нар. свръхдоза, имаха своите хронични заболявания и предразположености. Keef е наясно, че за короната му има стотици, даже може би хиляди претенденти. Пожелавам им успех, но няма да е лошо да разберат в какво се забъркват. Това е много повече от отношение. Това е музика. Това е блус. Аз се състоя от блус.

В заключение на тази секунда, трябва да призная, че не съм чак такъв голям фен на STONES, нито пък ежедневно припадам по изсвиреното от Кийт Ричардс, но и аз имам своите любими моменти. Казвам го, защото не написах горните редове от почитателска истерия. Причината е съвсем друга. Уважение. 

Една кратка секунда за всички, които подлагат на съмнение отношението, бунта и рокендрол начина на живот. Защото той е в кръвта. Ако го нямаш и просто връткаш разни нацвъкани рифчета от компютъра си със същата страст, с която утре ще искаш нов смартфон, значи си от онези обикновени пръдльовци, които нямат място при нас.

СТРАННИЯТ ШВЕД

Този тип го срещнахме през 1998. Бяхме цяла тумба, когато слизахме към центъра една вечер (в Търново няма понятие като отивам, има само слизам надолу и качвам се нагоре) и той ни спря да ни попита къде може да си разпъне палатката. Това е най-странният въпрос, който бях чувал в центъра на града. Швед бил, разбрахме, обикалял Европа. Та къде можел да си разпъне палатката да преспи, разбираш ли, нямало проблем за него, някъде около някой блок или в някой парк, нещо такова. Мисля, че го изгледахме в потрес. Да си разпънеш палатка около жилищен блок в България през 90-те със сигурност означава, че си смел и глупав. Разясних му ситуацията и му предложихме да го заведем на Света Гора. Пичът ни огледа и явно ни се довери, защото тръгне с нас. Може би по някое време като взехме да навлизаме в шубраците, сигурно го е хванало шубето, защото викаше А, тук е добре! Ние обаче го заведохме до полянката, на която обичахме да ходим да палим огън и купонясваме. Няколко рожденни дни бяхме празнували там и беше супер. Фриберг, така се казваше тоя дивак, разпъна палатката и се присъедини към алкохолната ни забава. Пихме, говорихме, слагахме си под горната устна от онзи техния тютюн с ментата и т.н. Бая се поналя в един момент, защото взе да предлага и да прилага масажи за крака на момичетата, а това не се хареса на някои от момчетата, както можеш да се досетиш. Както и да е, стана късно, взехме си довиждане и заслизахме надолу по хълма пияни и весели.

Снимка от въпросната вечер. Вдясно се вижда крака на Фриберг.

Довиждане наистина се оказа правилната дума, понеже само един-два дни по-късно, вече в Пловдив, с Братиньо засякохме странния швед Фриберг в култовия бар Мария-Луиза. Познай! Пак търсеше къде да си разпъне палатката. Губят ми се подробности от вечерта, но в края на краищата го приютихме в квартирата си (да, да, същата онази квартира), където спа на пода. Подът не беше най-чистото място, както лесно можеш да се досетиш. Не си спомням някога да сме го чистили. Тупали сме килима, мили сме наоколо, но това се случваше веднъж годишно. Както и да е, тоя тип спа на пода. Аз не съм чул нищо, но Братиньо и до днес твърди, че Фриберг Андерс (име и фамилия) издавал някои характерни звуци през нощта и правел нещо, може би невинни злобарки, знам ли, може би други свещенодействия. Във всеки случай никога не съм имал причина да се съмнявам в думите на Братиньо.

Братиньо, аз, Петя и Фриберг в Мария Луиза в Пловдив

На сутринта Фриберг ни остави пачка румънски леи, които вече не му трябвали, остави ни адреса си в Швеция и каза, че ще ни прати покана. След известно време получхме поканата. Хич не ни се стоеше в България, завършвахме университета и не изгаряхме от желание да ходим в казарма, затова се закарахме до посолството и попълнихме всички необходими документи за виза. Тогава беше трудно, защото трябваше и Шенгенска виза. След седмица или две ни отказаха и така свърши всичко. Отидохме си в казарма и всичко останало. Още сме си тук, както се казва. А с Фриберг нямам идея какво стана, но животът е странно нещо, току виж, утре го видя в София и вземе, че ме попита къде може да си разпъне палатката. Пред парламента може би?

ПЪРВИ УЧЕБЕН ДЕН

Утре много от вас ще се върнат на училище, други ще заведат децата си там, някои ще влязат в класна стая за първи път. Спомняш ли си твоя първи учебен ден? Имам предвид, ако в момента си в девети или десети клас, вероятно си го спомняш добре и няма нужда да те питам, обаче тези от нас, които са били в първи клас преди повече от 30 години... Спомняме ли си наистина?

Аз имам ярки спомени. Беше рано сутринта, хладно и влажно. От този момент нататък щях да забелязвам промяната във времето в края на всяка ваканция. Когато започне да се стъмва по-рано и сутрин захладнее, значи скоро идва училището. То беше неминуемо.

Стояхме строени в двора. В главата ми беше супа от разбъркани мисли и емоции, но дълбоко в себе си знаех, че ето тук нещата започват да стават сериозни. Тук. В 1з клас. Смешно, нали? Толкова деца имаше, че се озовах в 1з. Не вярвам днес някъде в България да има з паралелки, но това е друга тема.

Ако трябва да съм честен, идеше ми да се насера. Всички тези тетрадки, етикети, квадратчета, редове, полета, пластмасови цифри, линийки и стотици други глупости ми бяха твърде много, за да мога да ги осмисля всичките. Бяхме 42 деца в клас. Почти във всеки клас имаше по толкова.

И когато влязохме в класната стая, и седнахме по местата си, всичко наоколо ми се стори сюрреалистично. Не вярвах, че тази обстановка може да продължи повече от един ден. Всъщност, трудно ми беше да повярвам, че ще идвам на това място всеки ден и наистина ще стоя тук. Да бе! Над дъската имаше голям надпис. Първата ми класна попита кой от нас вече може да чете. Няколко деца вдигнаха ръце. Аз също. Прочетох го на глас. Добре дошли, нещо-си-там... Нямаше как да знам, че баща ми е рисувал този надпис. Нямаше как да знам какво означаваше зле прикритата й физиономия, когато го прочетох. Бях твърде малък, за да знам тези неща, но скоро ги научих- предразсъдъците на възрастните, любимците на учителите, измислената дисциплина, бутафорните правила, разликите между нещата, които се говореха и тези, които се вършеха... всичко.

С училището имахме бурна, но кратка връзка. После дойде безразличието и омразата. Още в 6 клас започнах да си задавам твърде много въпроси, на които нямах отговор. На следващата година успехът ми падна драстично и този факт някак си съвпадна с прозрението ми, че ни занимават с глупости. Не всички мислеха така, но за себе си знаех, че няма да използвам и 10% от това в живота си. Оказах се прав, разбира се. В гимназията вече не ме интересуваше нищо друго освен музиката. Обичах да ходя на училище, но не за да седя в часовете. Учудващо или не, въпреки противоречивите ми отношения с институцията, дипломата ми за средно образование беше 5.95. Не без някои спорадични, но умопомрачителни и напълно безсмислени  (особено от сегашна гледна точка) напъни в определени моменти.

Само че това не е важно. Важно е друго нещо. Важно е, че възрастните загрубяват и забравят стреса на първия учебен ден. Забравят как са се чувствали в една или друга ситуация. Смятат, че когато хвърлят децата си в дълбокото, те ще оцелеят, така както са оцелели те самите. На каква цена обаче? Днес училищата са различни и още по-неприятни от тези в моето детство. Те са пълни със застаряващи раздразнителни даскали с ниски заплати, които нямат никакво желание да обръщат внимание на всяко едно дете. Пълни са с претенциозни родители, които сричат, но имат кинти да си купят къща в Драгалевци и две бентлита, пълни са с техните деца, разделяни и подреждани още от входната врата по класов, социален и финансов признак. В цялата тази картинка имаме една ужасна образователна система, която непрекъснато натоварва тези деца, защото моят предмет е най-важният, отвратителни сгради, в които кенефите продължават да бъдат дупки в земята, без тоалетна хартия, без сапун, без каквото и да било.

Ето там пускаш детето си. Ето там отиваш да завършиш средното си образование. Има ли значение какво всъщност ще научиш или какво научаваш, когато в чисто човешки аспект това място ти помага да загрубееш като родителите си и да забравиш как си се чувствал като малък.

Мисля, че идеята за образование през 2013 е малко по-различна и се надявам някога да бъде приета и в нашите училища. И да не е след 20 години, моля!