БАНДИТЕ, КОИТО МЕ РАЗОЧАРОВАХА

Понеже обещах... Позамислих се малко, де. Човек не си дава сметка за всичко. Когато спреш да харесваш музиката на една група и вече не си купуваш албумите й, това не винаги означава, че една сутрин си станал със задника към тавана, изсекнал си се върху възглавницата си и си заявил сред стените на стаята си, че повече няма да си купиш нито един албум на тези или онези, защото ти е писнало на оная работа. Не. Естествено, че не става така. Според мен, повечето пъти разочарованието е нещо бавно и тегаво, което се тегли няколко (албума?) години, преди да си направиш равносметка, че въпросната група вече те интересува по-малко от курса на виетнамската донга, т.е. никак.

Еми оказа се, че имам едно-две разочарования през годините, не е съвсем без нищо. Даже едното е доста голямо, трябва да си призная. Сега, дали групите са виновни за разочарованията на феновете или пък самите фенове си носят вината не знам, това е дълга тема и не ми се захваща с нея на тоя етап. Има и от двете, така мисля. Освен това съществува и още едно нещо- разочарованието за едни обикновено е радост за други. Това се случва често, освен ако не решиш да запишеш албум с Лу Рийд. Тогава, както се оказа, радостните се броят на пръсти.

И така, сетих се за няколко банди,  някои  от които истински обичах и разлюбих до степен, в която почти не ми пука дали ги има или не. PRIEST най-долу са изключение. 

PARADISE LOST

Хората, които ме познават отдавна могат да потвърдят фанатичната ми любов към тази група. Бях член на The Painless- техния официален фен клуб, купувах си техните дискове, плочи и въобще всичко каквото намеря. Опитвах се да заразявам всички около мен и стигнах дотам, че дипломатично пробутах сред останалите от групата ми идеята да правим цели четири техни кавъра. Сега, правя уговорката, че първия албум изобщо не ми харесва и до ден днешен го смятам за един от най-дърварските опити за дет и дуум в едно. Следващите два са безспорни класики, но мен ме грабнаха с Icon (1993). И така чак до 1999, когато излезе Host. Това беше последният албум на PL, който ме трогна. Знам, знам, повечето го оплескаха с паралели към DEPECHE MODE и SISTERS OF MERCY, но за мен той си остава не само много смел, но и много истински.  След това изгубих интерес, защото те започнаха да се завръщат към стария звук- в началото плахо, после, в следствие на радушния прием, по-нахакано и накрая сами се набутаха ъгъла на творческата безпомощност и повторенията- нещо повече опитват се да излязат оттам под формата на някакъв вид дуум метъл, понеже те отдавна вече не са готик или каквото там... Както и да е, за мен групата, която имаше топките да запише кавър на How Soon Is Now? на THE SMITHS и най-вече на гей химна на BRONSKI BEAT (знаеш ли кой е Джими Съмървил?), Smalltown Boy, изчезна безвъзвратно. Някога те бяха откриватели и лидери и като типични такива, те бързо напускаха новооткритите територии като ги оставяха на другите след себе си. Така се появи пренаселеният свят на готик метъла например. Днес са ми тотално безразлични.

  Снимка с автографи, изданието на The Painless и мърч предложения от фен клуба на Paradise Lost

SAXON
Спрях да слушам SAXON сериозно преди повече от 15 години и никога не си дадох сметка защо новите албуми на групата, която толкова харесвах едно време, не ме трогват ни най-малко. Без да съм си задавал въпроси, получих отговора миналата година, когато гледах OLIVER DAWSON SAXON в Стара Загора само ден след като гледах истинските SAXON преди PRIEST. Греъм Оливър и Стив Доусън бяха огромна част от тази банда, когато тя създаваше класиките си. не можем да оставим настрана и факта, че Доусън беше прототип на Дерек Смолс, басиста в THIS IS SPINAL TAP, особено в сцената, когато Дерек се сецва и двама души го държат докато свири в противоестествена, но много хеви метъл поза. Както и да е, през последните години SAXON станаха по-тежки, обраха буги елементите и повечето хора взеха, че ги харесаха на дърти години. За мен обаче проблемът е, че започнаха да звучат твърде тевтонски... твърде германски, а както разясних в предната секунда, мен това не ме кефи особено. И така, SAXON очевидно лека-полека са изгубили моя интерес с албумите след, да речем, средата на 80-те. E, добре, де, Solid Ball Of Rock (1990) беше готин, признавам. Всъщност, има ли хора, на които наистина да им пука за SAXON през 2012?

BLACK SABBATH

Слушах много SABBATH в училище и в университета, но израснах с идеята, че най-добрите им дни са минали, когато съм бил невръстно хлапе с млечни зъби. След всичките модификации, слухове, откази, реюниъни и тинтириминтири през десетилетията, спокойно мога да кажа, че в момента SABBATH са ми напълно безинтересни. Нито на техен концерт ми се ходи, нито имам желание да слушам техен нов албум. Ето ти класически пример как някой така може да се изсере върху собственото си наследство, че много хора да се извърнат настрани. Е, аз съм от тези хора. Предпочитам да си пусна Sabbath Bloody Sabbath и да се опитам да не си спомням, че такава група още съществува. Мисля, че затова продължавам да харесвам LED ZEPPELIN много повече.

QUEENSRYCHE

Стоя пред дисковете на QUEENSRYCHE и не мога да си ги пусна. Аз и без това отдавна ги бях отписал, само че след последните събития съвсем се отвратих. Знам, че това не бива да влияе на обичта ми към онези големи класики, но то влияе, какво да направя? Хора са и те, ходят по земята, правят си мръсни номера, правят ги публично достояние... Добре, но аз все още стоя пред дисковете им и все така не мога да си ги пусна.

DOKKEN

Ужасно беше в Каварна. Все още не мога да спра да се опитвам да забравя мижавите вокали и глупавото поведение на Дон. И това от група с някогашен платинен статус. Абсолютна излагация. И както си държах всичките класически албуми на DOKKEN в колата, сега там няма нито един от тях. Ей това е резултатът.

JUDAS PRIEST

Никога няма да ги разлюбя, но се разочаровах от техните последни албуми, особено от онзи концептуалния за Нострадамус, който отнема половин работен ден да го изслушаш. Освен това, за разлика от много други, които си спукаха далаците да хвалят миналогодишния им концерт у нас, аз пък въобще не го харесах. Първо, защото Роб прееба половината песни с някакви опити за импровизация, през които прозираше неспособността му да ги изпее и второ, защото тоя новия  с китарата е просто един статист. Колко сола на КК изсвири той? Всъщност, момчето не е виновно, просто PRIEST трябва да спрат. Не само да свирят по концерти, но и да записват албуми. Време им е. Достойно е. Гледал съм им не един и два концерта, както казах, няма да спра да ги обичам, и да им се сърдя не мога, но всяко нещо е с времето си, господа.

Еми май е това от мен този път. Надявам се и този път да няма обидени, но сигурно ще има. Винаги има. Не може явно по друг начин. Лека нощ! 

БАНДИТЕ, КОИТО НЕ МОГА ДА ПОНАСЯМ

Всеки има такива, просто ще те помоля да не се чувстваш лично засегнат или обиден от следващите редове. Все пак това са моите вкусове, напълно възможно е, даже в реда на нещата, да не се кефиш на това, което слушам аз, в края на краищата би било скучно всички да харесваме едни и същи неща. Мисля, че доскоро не си давах сметка, но аз наистина не съм фен на метъла заради самия метъл. Никога няма да отида да гледам някоя банда, защото били големи или защото са метъл. От целия метъл на света сигурно няма и 20%, които да ми харесват.

Ако това ме прави неверник, майната му. Отдавна не ми пука. Реших да си направя списък на групите, които не успявам да понасям, дишам и разбера, но не искам да приемаш тази секунда твръде сериозно, а просто като забавна читанка в горещите летни дни.

SYSTEM OF A DOWN
Номер едно дразнител на сетивата ми. Просто органически не понасям музиката и гласа. Звучи ми все едно е нарочно направено, за да ме изнервя. Когато ги пуснат някъде, се изключвам автоматично, а като ги дават по някоя музикална телевизия, превключвам на друг канал, даже реклами предпочитам да гледам, само и само да не го слушам тоя как вие. Вече знаеш, ако искаш да ми отмъстиш за нещо, трябва да ме отвлечеш, вържеш за един стол в тъмно помещение и да ми пуснеш някой техен албум на лууп. След няколко часа ще бъда съгласен на всичко стига това да спре. не се шегувам.

GODSMACK
Никога няма да разбера какво намират хората в тях, никога. За мен песните им винаги ще си останат някаква тромава копулация между ALICE IN CHAINS и METALLICA. Принципно, чисто фактологически, те не допринесоха нищо, нито повлияха някого. Просто съществуват сами за себе си и се радват на безрезервна обич- факт, който сам по себе си ми е адски странен.

SABATON
Господи! Това е всичко, което хеви метълът НЕ трябва да бъде, поне според моите стандарти. Мисля, че разбирам защо много фенове на PRIEST и MAIDEN ги харесват, но причините, поради които аз харесвам тези две групи са много, много различни. SABATON са от групите, които според мен окарикатуряват целия жанр, превръщат го в някаква еманация на фалшивата епика и бутафория. Оригиналният хеви метъл от началото на 80-те беше улична музика с много пънк и хард рок влияния (виж първите албуми на MAIDEN, VENOM, SLEDGEHAMMER, RAVEN, DIAMOND HEAD и т.н.) плюс малко епичност за цвят  (TOKYO BLADE, SAXON, ТАNK), после MAIDEN развиха епоса, за да го докарат до прог нещата от последните години, само че те никога не попаднаха в капана на бутафорията, докато банди като SABATON наблягат на най-кичозните, най- SPINAL TAP моментите в хеви метъла, а това ме отблъсква моментално. А като му видя на тоя железата по сетрето и гейските слънчеви очила направо ми се образуват желатинови конгломерати в спермата, честно.

MANOWAR
Никога не съм ги харесвал, още в гимназията смятах, че са прекалени, а това беше доста отдавна, по времето, когато всички въртяха Проклетата корона и проклетия пръстен, от които ми избиваха проклети обриви по вътрешната част на проклетия стомах. Пак казвам, може би защото предпочитам уличното начало на хеви метъла, неговите общи корени с пънка и бунта срещу дългите интелигентски глупости от 70-те.

DEVIN TOWNSEND
Луд или не, предпочитам този тип да спре да издава албуми през два месеца, защото ми се налага да ги слушам заради месечната класация на Про-рок, а това ми коства много усилия. Улавям се, че го правя с отвращение и погнуса. Всеки път е едно и също, мога да го сравня с ходенето на зъболекар, но това е в пъти по-гадно, ебати. Навремето Боб Езрин беше казал на Алис Купър, че ако една песен не можеш да я изсвириш на пиано, значи нищо не става от тази песен. Аз не съм толкова краен, защото си падам по откровен шум като VENOM, първите два албума на VOIVOD, WARFARE, ATOMKRAFT, SUPERJOINT RITUAL и POSSESSED, обаче като оставим тези изключения настрана, винаги съм смятал, че мелодията е от изключителна важност, ако държиш да наречеш нещо музика. При DEVIN тя или липсва, или е жертва на анален секс, ще ме извиниш за сравнението.

LINKIN PARK
Спомням си какво си помислих, когато тия излязоха за първи път. Край! Ню метъл модата е пътник. С времето се научих да харесвам KORN, забавлявах се на LIMP BIZKIT (по-скоро като енергия, отколкото като музика), но това беше прекалено. Бях сигурен, че когато една група е толкова мазна и предварително конструирана за успех, успехът им е в кърпа вързан. Ето, вижте ги сега, суперуспешни, и то почти 15 години след упадъка на котилото, което ги роди. Винаги са ми били отвратителни- като излъчване и като музика. В тях има нещо противоестествено.

AC/DC
Знам, знам, богохулство е, но какво да направя, мамка му? Добре поне, че имах възможност да вляза на техен концерт в Атина и да ги реабилитирам в съзнанието си поне малко. Великолепни музиканти, точни като часовници, убийствен рокендрол, легенда във всеки един смисъл на тази дума, обаче не мога да им търпя насечените ритми и не мога да разпознавам отделните парчета. Наскоро се разделих с няколко техни плочи, просто не ги исках удома, това е. Дайте ми MISFITS и RAMONES, моля!

HELLOWEEN
Тук положението е малко странно. Слушал съм ги всичките, дори притежавах някои. По принцип не харесвам немския метъл, твърде кичозен и преекспониран ми идва, затова HELLOWEEN никога не са били сред групите, които умирам да си пусна, но признавам, че някои техни неща ми харесваха въпреки гласа на Кискe, който и до ден днешен ми бърка в здравето. Само че като дойде  Дерис, било заради него, било заради това, че започнах да слушам и друга, по-различна музика през 90-те, им казах сбогом и не се обърнах назад. Днес Дерис ми е един от най-неприятните вокалисти изобщо. А го харесвах в PINK CREAM 69.

NIGHTWISH
И преди, и сега, NIGHTWISH е боза! Наистина не включвам какво общо има тая псевдоопера с метъла. А когато гледах Таря в Каварна, ми се искаше да си запуша ушите и да вляза по голяма нужда за час и половина. Ако не беше професионалният ми ангажимент, никога не бих стъпил да гледам подобно нещо. Саунтдракът на Цар Лъв сигерно е в пъти по-приятен.

RAMMSTEIN
Не можеш да ме накараш да докосна техен диск с двуметрова пръчка даже. Когато се появиха навремето, си помислих, че са откраднали всичко от DIE KRUPPS, но днес не е така. Проблемът си е в мен явно. Не ми понася нито немския, нито маршовия ритъм, нито нищо. Всичко е точно обратното на това, което аз харесвам. Пълна противоположност. Сори.

Има и други банди, които не мога да понасям, но в по-малка степен, а някои сигурно съм забравил. Все пак не мисля за тях постоянно, нали ме разбираш. Доста повече са групите, които просто не харесвам, без да имам някакви лоши чувства или да искам да смачкам уредбата като ги чуя. Това е различно. Например никога не съм бил фен на SLAYER, нищо че по едно или друго обстоятелство съм ги гледал почти колкото MAIDEN. Не обичам банди с имена, които не могат да се четат, нито тия фолклорните ансамбли от Финландия, дето минават за весели пияници. Принципно никога не си пускам AMORPHIS, защото ми лазят по нервите и ANATHEMA, понеже мога да спя и без музикален съпровод. Отдавна изпитвам гнус към DREAM THEATER. Ей такива работи.

Може би, сега се сещам, някой ден ще е добре да направя списък на всички банди, от които съм се разочаровал след като съм бил доста голям фен. Има такива. Хм, да, и това ще го направя.

UP THE IRONS! ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Последният епизод, свръзан с моята MAIDEN колекция. Хартията се оказа най-голямото предизвикателство и филмчето излезе твръде дълго за стандартите на YouTube, затова го разделих на две.

В този последен епизод- всички списания, концертни програми, книги, изрезки, стикер албуми плюс печатните издания на официалния фен клуб. Като бонус ти предлагам подробен поглед върху ученическите ми scrap books, посветени на IRON MAIDEN и някои стари вестникарски статии от българския печат, първата изобщо статия за любимата ми група, излязла в България във вестник Ритъм и още много други дребни неща, които, надявам се, ще ти бъдат интересни.

Приятно гледане!

ТИ СИ ТОВА, КОЕТО ГЛЕДАШ 2

Честно ли? Не си умирам да те познавам лично. Статистиката на блога ми сочи, че имаш долнопробен вкус и си падаш по филми с малоумни, некрофили и извратеняци. Може и да не ги гледаш, но четеш за тях. Кой би искал да има такива приятели? Не ми отговаряй, това беше реторичен въпрос.

Продълженията винаги са по-тъпи от първите серии, затова дълго се колебаех дали да направя втора част на една от най-популярните секунди. Трябва да ти призная, че се дърпах, но не достатъчно убедително. Една арогантна част от мен непрекъснато ме изкушаваше, най-вече с неоспоримия довод, че в хорър индустрията продълженията са нещо като закон. И така, станах тази сутрин, заклах съседите си (предимно пияници, олигофрени и дърти смрадливци), подредих ги все едно участват в оргия, но им размених главите за по-интересно, забърсах си ръцете от кръвта с намаслен пацал от багажника на колата и сядам да пиша секундата. М-м-м-м-м... каква свежа юлска сутрин! 

Днес ще те светна за още няколко би муувита, но не задължително хорър. Не се вкисвай, става въпрос за абсолютни класики- признати и непризнати, забравени или запомнени само от най-големите маниаци. А ние с теб сме такива, нали? Хайде, хайде, кой четеше първата секунда няколко стотин пъти, стиснал ножа в скута си? Едва скриваш ерекцията си, ще ме прощаваш за официалния израз. Ето филмите, които избрах за теб този път:

THE WIZARD OF GORE (1970)
Хършъл Гордън Люис минава за нещо като кръстник на сплатър киното- много кръв, много черва, шок и отвращение. Не бих използвал думата ужас обаче. Пичът е болен и това най-ясно може да се разбере, ако решиш да позяпаш неговата класика Two Thousand Maniacs. В сравнение с него The Wizard Of Gore е в пъти по-тъп, но и в пъти по-кървав. Не знам как да го обясня рационално, но принципно много кървавите филми според мен трябва да са леко тъпи, иначе няма, ъ-ъ-ъ, чар (тази дума също със зор я употребявам в случая)  и удоволствие.

SPIDER BABY(1964)
Представи си следната картинка: Някой си Джак Хил решава да заснеме филм на име CANNIBAL ORGY, OR THE MADDEST STORY EVER TOLD и успява да направи това за цели 12 дни, обаче поради финансови причини и жестока цензура неговото гениално творение остава скрито за света няколко десетилетия. Филмът получава името Spider Baby и се прожектира само няколко пъти в две-три летни кина в САЩ. 40 години по-късно цялата прелест на тази отвратителна история е реставрирана и за щастие на всички болни мозъци, пусната в мрежата за неограничен достъп. Това е болен, варварски и абсолютно психарски манифест на всичко най- долно, което можеш и не можеш да си представиш.

CANNI ARRABBIATI a.k.a. RABID DOGS a.k.a KIDNAPPED (1974)
Най-необичайният и най-бруталният филм на Марио Бава, който иначе беше известен с по-изтънчения си готик хорър стил, е чист експлойтейшън или даже хоум инвейжън, само че с уговорката, че действието се развива в движеща се кола. Естествено, имаш непоръбени гадняри срещу порядъчни хора, към които да почувстваш тлъсто съжаление. Бава не успява да довърши този филм, защото финансирането спира, а междувременно той се гътва, но през 1997 го довършват вместо него. Ако искам да се правя на специалист, ще кажа, че това си личи, обаче аз не съм нито критик, нито претенциозен задник с етикет киноман или както там му викат, за да кажа такова нещо. Прави ми впечатление само амбицията на Бава да сътвори нещо като Last House On The Left и ако наистина е така, не му се е получила съвсем. Като забравиш разпокъсаните епизоди и лееееката досада от това да седиш с тия капути в колата през цялото време, има доста насилие, лош език и нечистоплътност за гледане.

LA MONTAGNA DEL DIO CANNIBALE a.k.a. THE MOUNTAIN OF THE CANNIBAL GOD (1978)
Серджо Мартини е бог, но се съмнявам в България да са го чували повече от пет човека. В нашата държава (за разлика от Русия, например) не само не можеш да се надяваш да купиш от някъде DVD с би мууви, ами трябва да се кръстиш със сълзи на очи, ако изобщо попаднеш на нещо по-така в торентите, представи си. За български субтитри изобщо няма да отварям дума. Така е. Затова малките глухари смятат, че гледат хорър като си пуснат двайсет и осмата част на SAW. Но да се върнем на Мартини (не на питието, не са прави на ударен), който е брилянтен италиански режисьор. Хорър киното е само едно от призванията му. Подобно на Фулчи, освен ужаси, той режисира спагети уестърни, приключенски филми и даже фантастика. Избрах ти този филм, защото е крайно занимателен. Представи си нещо като хорър версия на Емилио Салгари, но без корсарите. Точно така, говорим за прекрасен олдскул приключенски филм, в който се кипрят фантастичните цици на Урсула Андрес (първото момиче на Бонд) и незабравимата физиономия на Стейси Кийч. Обаче. О-б-а-ч-е! Най-добрият образ във филма със сигурност е Клаудио Касинели. Много тъпо ми стана стана като разбрах, че тоя пич е загинал през 1985 по време на снимките на друг филм на Мартини, Fists Of Steel. Пада от хеликоптер, ебати. А, да, в този ред на мисли, Мартини има още поне 4 филма, които са абсолютно задължителни за всеки би мууви маниак, но ще те оставя да си ги откриеш сам, че някак не може всичко на готово, сеш'се.

Добавете надпис

VANISHING POINT (1971)
Ако си гледал внимателно  Death Proof (2007) на Тарантино, сигурно си чул, че мацките често споменават Ковалски,  неговия  Додж Чаленджър филма Vanishing Point. Е, това е то, един от най-класическите филми за гонки с коли, въпреки че аз бих прибавил и The Driver от 1978 с моята любима Изабел Аджани, защото като дете съм го гледал сто и педесет пъти по летните кина на морето, където обикновено комарите хапеха като кучета.
Гледай Vanishing Point! Направо те разнася по асфалта от кеф, честно. Две предупреждения обаче:
1. Не е хорър!
2. Не гледай тъпия римейк от 1997 с Виго Мортенсен, колкото и да ти е симпатичен, а оригинала!

FASTER, PUSSYCAT! KILL! KILL! (1965)
Ръс Майър създава собствен кино архетип жена- фемдом, с големи цици, може да скърши гръбнака на всяко мъжленце. Не мога да спра да си мисля, че този тип е бил обсебен от идеята да бъде подчиняван от жени в секса и най-вероятно съм на прав път, но не мога да го докажа, естествено. Така или иначе, този филм е абсолютна сексплойтейшън класика, бащата и майката на сексплойтейшъна. Жени-насилници, калифорнийска пустош, жега, долнопробни диалози и няколко недостижими за мейнстрийм киното секси сцени. В един идеален свят Faster, Pussycat! Kill! Kill! ти дава всичко, от което имаш нужда, когато гледаш кино. Да не забравя, Тура Сатана просто трябва да се види. Няма такова женище!

DELIVERANCE (1972)
Аз съм фен на Бърт Рейнълдс. След този филм няма как да не му станеш фен. Човекът е сто процентов актьор- от тези, които никога няма да взимат награда от Академията и пак са по-велики от всичките надценени путьовци като г-н Спешно отделение, просто сега за него се сетих, не че няма други дразнители. Deliverance, приятели, е убийствен филм! Филм за оцеляването. Не искам да ти развалям гледането, но моля те, не пропускай да отбележиш какво усещаш, когато гадният селтак ебе един добрите и го кара да цвили като прасе, след което на Джон Войт му се разминава на ей толкова да смуче патката на един плътен малоумник. Даже специално съм ти намерил сцената по-долу. Виж колко съм услужлив, а?

BLOOD FEAST (1963)
Началото на всички гор и сплатър филми. Кръв до шия. Няколко стотинки бюджет, няколко милиона приходи. Друго няма да казвам.

HOUSE OF CLOCKS (1989)
Известните филми на Фулчи са ясни, затова реших да се спра на един от позабравените му и подценени ТВ проекти, много болен, наивен и неприятен като усещане, но това си е Фулчи. Може би трябваше да ти препоръчам Le Porte Del Silenzio a.k.a The Door To Silence с характерната му тегава и блатна кейджън атмосфера и не по-малко характерната физиомутра на Джон Саксън, но ако си започнал с Фулчи, ще минеш през всичко, чадо.

INSIDIOUS (2010)
Аз не съм от най-големите фенове на съвременните хоръри. Естествено, кефя на на някои френски болнци и южнокорейски изпращеняци, но американците и италианците отдавна съм ги отписал от играта. Insidious ме изненада искрено. И ме уплаши. Това не се беше случвало доста време. Особено сцената със сянката, която сочи към леглото на детето в стаята. Б-р-р-р-р. Сложил съм ти и картинка по-долу освен трейлъра.
Не знам дали защото съм билв подходящо настроение и нямам представа ако сега го гледам пак дали няма да ми се стори глупаво да ти го препоръчвам, но в спомените ми това е сравнително читав филм с непредвидимо развитие на сюжета и добър финал. За мен това е достатъчно, ти си реши дали ще го гледаш.