Вечер. Лятна София. 25 градуса по Целзий. Връщам се отнякъде или отивам някъде, няма значение. И без това и двете неща не значат нищо. В колата звучи Hysteria на DEF LEPPARD. Любимият ми албум за това време на годината. На ъгъла на Възкресение и Вардар някакъв тип със зимно яке продава пъпеши и отегчено реди кубчето на Рубик. Изключвам климатика и отварям люка, за да вдишам мръсната миризма на онова, което се случва около мен. Това ме кара да се усмихна и да си припомня защо обичам този идиотски град с всичките му полудели хора.
По случайност /или не/ днес рожден ден има един много важен за мен приятел. Казвам си, че като стигна там, където съм тръгнал, задължително ще си сипя едно. В този момент започва онова парче, което синът ми обича да нарича песента на тати. Поглеждам към задната седалка и почти подавам юмрюк, за да го чукне, както правим винаги, но осъзнавам, че него го няма там.
Вчера заради рождения ден на друг специален човек изпих една цистерна алкохол и изядох кутия и половина цигари.
Следващата седмица ще си показвам личната карта, за да си купя алкохол и да празнувам в хотелската си стая VIP рожден ден. В Америка е така - можеш да си купиш наркотици на всеки ъгъл, но ако искаш бира, ти трябва ID, ако ще и да си на 50. Свиква се, ако искаш да свикнеш.
Продължавам по Вардар с всички тези мисли в главата си. И да ги бях оставил на Възкресение, ей там, покрай БКП, където правят най-вкусната закуска след безсънни, но щастливи нощи, пак щяха да ме настигнат и да ми отмъстят, защото съм се опитал да се отърва от тях. Научил съм си урока. Не съм на 20, мисля си, и усмивката ми става по-широка, защото на 20 не можех да натисна газта на 265 коня, да подмина дома си със среден пръст и да продължа да карам на запад, все едно ще пресичам границата със Сърбия.
Карам към Калотина и дори не знам защо го правя. Просто имам нужда. Сега. В този момент имам нужда да карам бързо и да не се объщам назад. Когато се прибера и напиша тези редове, всичко ще е наред. С теб, с мен, с всички.
Щом има летни залези, рождени дни и хора, за които да ти пука, значи всичко е ОК. Няма как да е иначе, нали?
Хубавото писане, както съм казвал и преди, е като хубавото чукане (ще ме извиниш за френския)- едното желание не е достатъчно, трябва ти опит и практика. И понеже аз не пиша много често напоследък, практиката ми убягва, така че първият ми текст тук от много време може да не е достатъчно дебел и голям, може и да е по-къс от очакваното, ако разбираш какво имам предвид, обаче нали е един вид дебют, ще го преживеем.
И така, какво върна добре познатият ми сърбеж към клавиатурата, ще попиташ. Благодаря за въпроса. Прекарах цели четири незабравими дни с приятелите ми от ODD CREW, Шута, Нуфри, Насо Русков, Даката и Васил Върбанов на турнето на TANGRA MEGA MULLETS и с всеки един си говорихме за сцената в България, за състоянието й и за отношението. И точно отношението е нещото, което ме сложи на стола срещу монитора.
Случи се така, че в рамките на няколко месеца гледах на живо доста сравнително нови български групи, че даже бях и жури на конкурс, въпреки че се отнасям с известна доза съмнение към ролята си на капацитет. Видях банди като DREG STARZ, DUMBFOUND и BADCAST, които са на светлинни години напред от повечето групи, съществували в ъндърграунда по времето, когато се занимавах активно с музика. Един невъзможен ентусиазъм ме налази да стана пак на 25 и хормоните ми затанцуваха като миньони на кокаин, обаче тези развинтени емоции се сблъскаха челно с останалите 2/3 от нещата, които ми се наложи да изгледам и изслушам.
Излизат на сцената едни бледи младежи с вид на отличници, които обикалят хола и си разказват на глас урока по география, мрънкат си под носа, гледат се един друг, за да се нацелят, а свирят на инструменти, които струват колкото лека кола на старо. Или още по-секси вариант- излизат със замах на сцената и вокалистът се побърква на секундата- "аааррргггххх", ааааррррггггхххх", "АААААРРРРРГГГГГХХХХХ", след което песента свършва, човекът внезапно придобива вид от типа "това току що не бях аз" и започва "Ъ-ъ-ъ... ъ-ъ-ъ... това парче го писа Геша, който не е с нас от три години, ама много добре го написа и-и-и-и... ние малко го променихме тук-там в аранжимента и ъ-ъ-ъ-ъ... докъде бях стигнал? А-а-а, да-а-а-а... и-и-и-и-и-ъ-ъ-ъ... Сега значи ще ви изсвирим дванайсет песни тази вечер (обръща се към барабаниста), 12 или 13 бяха, Митак? Ъ-ъ-ъ, някои от тях са от демото ни, което излезе през 2012, но те също са малко променени де и ъ-ъ-ъ-и-и-и малко в по-различен стил свирим тука от две години, защото скоро открихме как ъ-ъ-ъ точно искаме да звучим, хъх, хих (срамежлив носов смях), и-и-и, така де-е-е, следващата композиция се нарича (тук следва километрично заглавие на английски с помпозни думички, нещо като Fundamental Expressions of a Blotted Mind in Times of Grace and Solitude). Веднага след това отново АААААААААРРРРРРРРРГГГГГГГХХХХХ, което може да бъде гарнирано с допълнителни женски вокали (задължително фалшивички, за да е по-интересничко) и умопомрачаваща неритмичност.
Схващаш ли ме? Това хронично заболяване го гледам вече повече от 20 години и все си мисля, че е крайно време пациентът да умре най-после. Даже бих помогнал, мамка му, честна дума, с каквото мога. Омръзна ми да гледам примерни ученички, които след концерт се прибират вкъщи да си обуят терлиците и да пият чай с мама. Стойте си пред телевизорите, пичове, колекционирайте пощенски марки и салфетки, събирайте си се с разни други скучни философи като вас и обсъждайте любимите си фентъзи романи, станете счетоводители, ебаси, правете каквото там искате да правите, просто стойте настрани от рокендрола. Не съм израстнал с тази музика, за да гледам как импотентно я праскате отзад с елфическите си пишлета.
Дани се наведе и взе окървавеното безформено
нещо, което падна до обувките му секунди след изстрела. Ухо. Това беше ухо. Не
цялото, разбира се, но човек можеше лесно да познае какво е. На няколко метра
от него лежеше простреляният- възрастен човек, може би на 65 или 70. Куршумът
беше откъснал дясното му ухо и отнесъл част от главата му. Тялото му все още се
гърчеше в конвулсии. Дани погледна нещото в ръцете си, изхвърли го, обърна се и
повърна двете яйца с препечената филия, които изяде на закуска. Защо изобщо го
беше взел? Нямаше никаква идея. Направи го спонтанно. Изобщо не помисли. От
другия край на улицата се чуваше ехо от полицейски сирени. Щяха да бъдат тук
след по-малко от половин минута. Черният автомобил, от който дойде изстрела
отдавна го нямаше. Пристигна изневиделица, спря рязко със свирене на гуми и изчезна в сутрешния смог на квартала. Дани се огледа. Наоколо не
се виждаше никой. Беше пусто и някак тенекиено, все едно небето беше от метал и
служеше за капак на града. Тъкмо когато Дани възнамеряваше да излезе от
вцепенението и да предприеме конкретни действия по отношение на бягството си от
местопрестъплението зад него някой се обади:
- Малкият?
Той почти подскочи от уплаха. Обърна се. Продавачът
на балони беше толкова висок, че се наложи да вдигне глава и да погледне
нагоре. Лицето му изразяваше нещо средно между загриженост и наслада. Не се
усмихва- помисли си момчето- но изглежда, все едно се усмихва. Звукът на
сирените от дъното на улицата се усили.
- Рано или късно ще ти се наложи да обясняваш-
вдигна вежди високият мъж- Особено след като реши да си поиграеш с ухото на
онзи приятел там- кимна в посока на трупа. Дани забеляза, че балоните, които
държи странният продавач са избелели и стоят леко отпуснати на въженцата си. Не
са от днес, може би даже не са от вчера- каза си хлапето. Сети се за балоните
които купуваха с майка му, когато ходеха в парка през уикендите. Те завършваха
живота си неизменно по един и същи начин- седмица по-късно в ъгъла на стаята
му. Тези изглеждаха по същия начин.
-Май нямаш много клиенти тук, а?- попита плахо
момчето. Лицето на мъжа бързо помръкна и той се наведе заплашително над Дани.
Очите му бяха ясни, но в тях имаше нещо безумно. За момент сключи вежди и впери
очи в събеседника си. Изглеждаше на не повече от 40, но изражението го
състаряваше до прага на някаква неподозирана старост, за която Дани
предпочиташе да не се замисля. Облеклото му, ако въобще можеше да се нарече
облекло, беше странно, сякаш току що беше излязъл от банята, само че от пръв
поглед се виждаше, че банята не е сред любимите му места. Върху парцаливата
сива тениска с износена и мръсна яка в разрез с всякаква общоприета естетика
беше наметнал халат на лилави и жълти райета, а отдолу носеше долнище на
болнична пижама с неопределен цвят. Продавачът отвори уста и езикът направи
бавен кръг по безцветните устни. После изрече:
- Бих могъл да те пречупя още сега, момче.
Мисля, че чудесно знаеш кой съм и защо съм тук. Не е много умно от твоя страна
да се правиш на ударен. Нали?- Направи няколко секунди пауза, но вероятно не за
да получи отговор на реторичния си въпрос, а да добави драматична нотка, от
която всъщност нямаше нужда, след което повиши тон- Сега бягай! Бягай бързо и
не се обръщай.
Дани се отърси от шока и се втурна напред към
кръстовището, зави вдясно и хвана павираната уличка , след стотина метра направи
рязък ляв завой и седем минути по-късно завърши бясното си препускане задъхан и
плувнал в пот. През цялото време имаше чувството, че е ужасно бавен, сякаш нещо
му пречи да движи краката си. Сърцето му биеше в слепоочията, а периферното му
зрение беше изчезнало. Усещаше езика си сух и залепнал за небцето. Не му
стигаше въздух. Все още можеше да чуе полицейските сирени, въпреки че звукът им
се смесваше с ежедневния градски шум. Същият градски шум, който отсъстваше на
мястото на убийството. Погледна ръцете си. По пръстите имаше кафяви, лепкави
петна от кръвта на зловещия трофей, към който прояви нездрав интерес преди
малко. Вече нямаше опасност. Поне за момента. Повече се притесняваше от
мърлявия продавач на балони, може би защото наистина знаеше кой е и какво иска.
Само дето нямаше как да е истина. Направо беше невъзможно. И все пак… Той беше
там. Извисяваше се над него и се усмихваше, въпреки че физиономията му
изглеждаше абсолютно безизразна, също както си го спомняше от десетките, не,
стотиците сънища, в които идваше в стаята му през нощта и се надвесваше над
него. Дани нямаше как да забрави. Опитваше се да зарови спомена, да го погребе,
само че той се връщаше отново и отново, видоизменяше се и го нападаше с нова
сила. Високият мършав продавач на балони влизаше безшумно, след като вратата
пред него се отваряше сякаш от невидима ръкаи по същия, съвършено беззвучен начин се затваряше зад него.
В този момент очите на малката нощна лампа във формата на снежен човек, която
майката на Дани винаги слагаше зад тежките зелени завеси, започваха да мигат
френетично, все едно някой изпращаше през нея морзови съобщения. Странният мъж
изваждаше огромен нож, вдигаше го над главата си и с рязко движение надолу го
забиваше в спящото момче. Дани познаваше добре този сън. Беше го сънувал
достатъчно дълго, за да знае всички детайли от начало до край. Всеки път беше
еднакъв, но не по-малко ужасен. Беше го сънувал години наред, когато изведнъж
спря. Случи се преди година. Той никога не беше подозирал, че в един и същи ден
ще стане свидетел на убийство и ще види наяве най-лошия си кошмар.
*
Дани се събуди внезапно, почти насилствено. Опита
се да отвори очи, но веднага щом настойчивият слънчев лъч, процеждащ се нахално
през процепа на завесите го заслепи, сложи ръка на очите си и се обърна на
другата страна. Беше плувнал в пот и можеше без усилие да усети смрадта около
себе си. Отвратително. Лъчът продължаваше да се опитва да създава пряка пътечка
към възглавницата му, като по пътя си играеше с милионите прашинки, летящи
хаотично из спарения въздух на стаята. Усещането за вакуум се усилваше от
липсата на какъвто и да било звук. Зад лявата завеса се виждаха очертанията на
снежния човек. Преди няколко месеца той беше изгубил главата си след лошо
падане на пода и сега изглеждаше направо гротескно. Дани най-после осъзна, че
беше сънувал. Отново. Кошмарът се бе завърнал. Продавачът на балони очевидно
никога нямаше да си отиде от живота му. Момчето въздъхна уморено и отпусна
глава на възглавницата. Пъхна дясната си ръка под нея и в следващия момент
напипа нещо. Беше меко и някак пихтиесто. Дани се пребори с позива си да
повърне и с усилие на волята извади нещото. Беше човешко ухо- откъснато,
покрито с кафява съсирена кръв и мирис на ръждясала ламарина. Сред четирите
панелни стени на десетия етаж на блока се раздаде нечовешки вик, в който
изненадата, страха и ужаса се бореха за превъзходство. Няколко минути след това
входната врата на един от апартаментите се отвори без звук и от нея излезе
висок слаб мъж на средна възраст с раздърпан халат на лилави и жълти ивици.
Тази сутрин небето изглеждаше
близко като тавана на стаята ми, само че цветът му не беше мръсно бял като на
старата мазилка, а метално сив. От него падаха тежки снежни парцали. Отворих
прозореца и погледнах нагоре. Парцалите се срещнаха с лицето ми. Идваха
изневиделица. Сякаш някой ги произвеждаше на няколко метра от мен и ги пускаше
с невидима машина за сняг от стар филм, но не се топяха, защото кожата на лицето ми беше студена,
устните ми бяха ледени, а очите ми-широко отворени. Усещах погледа си различен,
някак прозрачен и изкристализирал. Снегът беше покрил цялата улица пред къщата.
Нямаше жива душа. Можех да се закълна, че чувам необичайната тишина наоколо.
Липсваха следи от котки и кучета. Нямаше ги нито целенасочените отпечатъци от
обувки, нито чупливите птичи следи от раните часове на деня. Плашещата
девствена белота се беше възцарила по цялото протежение на улицата и за
няколкото си часа присъствие вече беше успяла да намери баланса в отношенията
си с грозните сиви къщи и чените скелети на оголените дървета. Поех си въздух и
затворих очи. Очаквах да се насладя на типичния зимен мирис на изгорели дървени
въглища, но за моя изненада във въздуха имаше само студ с аромат на внезапна
преждевременна смърт. Притворих прозореца. Часовникът на стената беше спрял,
очевидно преди часове, защото показваше три без нещо. Трябва да е било през
нощта. Снощи всичко си му беше наред, помислих си. Ти също беше наред, каза ми
един безизразен леден глас в главата, когото побързах да прогоня обратно.
Някога много отдавна гласовете в главата ми все още имаха значение, но после
разбрах, че всички искат едно и също- да ме объркват. Само че дори да го
осъзнаеш, не можеш да ги изключиш от контакта просто ей така. Не. Трябваше ми
много време, за да се науча да пренебрегвам шума в мозъка си. Един ден осъзнах,
че вече го няма. Беше си отишъл завинаги. Чувството за тревожност и обърканост
също си беше отишло. Изведнъж започнах да чувам единствено ехото на собствения
си глас в моята собствена празнота- празнотата, за която копнеех от дете. В
стаята започна да навява, затова се пресегнах и затворих прозореца плътно. Той
скръцна в съгласие. Усмихнах се. Почистих лицето си от снега и огледах стаята.
Моята стая винаги е била негостоприемна- стари и скъсани тапети с полепнала
мръсотия от времето, сажди и паяжини в ъглите, непран килим, разяден паркет,
изтърбушено легло и една паянтова маса, отрупана с боклуци. Къщата е стара.
Всичко в нея е старо. Животът ми е стар.
Погледнах се в огледалото. Очите ми са зелени и стари. Аз съм стар. Никога не
съм се чувствал по различен начин, дори когато светлите слънчеви петна през
пролетта си играеха върху скъсаните места на лилавия килим и стопляха малки
парчета от счупената атмосфера в къщата. Дори тогава усещах, че всичко е
свършило, въпреки че за мен никога не е започвало. Това не беше чувство на
безнадеждност или обреченост, а на спокойствие. Никой не ми повярва, че мога да
бъда щастлив с всичко това наоколо. Какво е щастието? За някои хора то е
семейство и деца, за други е здраве, за трети да работят до побъркване, а през
уикендите да се правят на глупаци по планините край града. За мен щастието е
друго нещо. Аз съм щастлив, когато не виждам човешки следи по чистия сняг. Тази
сутрин бях щастлив за първи път през живота си. Отново погледнах в огледалото и
се усмихнах. На себе си. Най-искрената усмивка е тази, която можеш да си
подариш сам, когато си доволен от себе си. Тишината отвън продължаваше да кънти
като празна тенекиена кутия в главата ми. Излязох от стаята и прекосих мрачния,
скърцащ коридор към банята. За миг малкото прозорче в горния край на стената ме
ослепи с бялата си светлина, после очите ми свикнаха и очертанията в
помещението започнаха да възвръщат нормалните си форми. Завъртях крана и облях
лицето си с ледена вода. Знаех, че е ледена. В къщата водата винаги е била
ледена. Този път не я усетих така. Свикнал съм, помислих си. След толкова
години най-после свикнах с проклетата студена вода. Къпал съм се с нея,
подмивал съм се, бръснал съм се, газил съм в нея, когато малката мивка е
запушена с косми и прелива от всички страни. Дрипавата кърпа на ръждясалата
закачалка на вратата беше неприятно влажна от снощи. Така е става, когато имаш
голяма запусната брада и тя задържа сапунената вода- избърсваш си лицето и
попиваш. Само след минути щях да изляза, да прекося двора, да изляза през
външната врата и да оставя първите човешки следи в този все още неопорочен бял
и студен свят. Харесваше ми да жонглирам с тази мисъл в главата си, докато
навличах джинсите и дебелия балтон, докато завързвах връзките на старите си
войнишки кубинки с напукани подметки. Сега. Сега. Сега. Ключовете бяха на
масата до цигарите и запалката. Взех си една и я запалих с отработено движение,
на което би завидял някой от героите на Джон Уейн. За секунда целенасочената ми
идея беше прекъсната от простичката мисъл, че съм добър в паленето на цигари. Доста добър. Ако
животът ми зависеше от това, щях да бъда на върха на хранителната пирамида. Със
сигурност. Пуснах си още една усмивка. Не погледнах в огледалото, но бях
сигурен, че е още по-искрена и чаровна от предишната. Вчесах дългия си бретон
назад и си сложих шапката на главата, точно над веждите- нито по-нагоре, за да
не изглеждам като кретен, нито по-надолу, за да не бъде претенциозно. Тези неща
имат значение. Нищо, че смисълът им е важен единствено за мен. Тази сутрин дори
цигарата нямаше вкус, все едно ближех бонбон през найлон. Странно, но в никакъв
случай неприятно… Просто странно. Треснах вратата на стаята си, минах отново през миризливия и сумрачен коридор,
само че този път спрях до вратата в дясно. Гадната миризма беше изчезнала. Хм.
Не бях забелязал, когато отидох до банята първия път. Заключих след себе си и
взех двете стълбища на бегом. Озовах се навън, после излязох през външната
врата на улицата. Супер. Все още никой не беше стъпвал по чистия сняг. Никакви
следи. Щях да бъда първия. Спрях, вдишах и издишах. Очаквах да видя как от
устата ми излиза пара, но не излезе нищо. Затворих врата след себе си и видях
на нея пресен некролог. Моят.
Защото ни мързи да гледаме. Някога седяхме тихо по един час до два касетофона, единият от които правеше запис от микрофон, а днес няма дори да свалим нещо, което не са стриймнали предварително, какво остава за прибавяне към библиотиката на плейъра или (не дай си боже) купуване. Нещото се купува евентуално, ако преди това си го спукал от слушане на телефона, компа или каквото там, но не стереото, защото 90% от нас вече нямат такова нещо, а 50% от тях изобщо не знаят какво е това.
Вече ни мързи дори да крадем, да сваляме, да споделяме-който както му е удобно, фактът си остава в сила. А и защо да го правим, когато имаме Spotify с Premium план, който ти позволява да слушаш огромна част от музиката, която някога е била произведена на тази планета срещу таксата от 9.99 $ не месец. Това е 15 или 16 лв., нали така? Кой, мамка му, няма 16 кинта да си плати? Само да не ми излизат с номера колко бедна държава е България и как никой няма пари за прехрана. 16 кинта е по-малко от едно петъчно излизане. По-малко от 4 кутии цигари. По-малко от шибаните джобни на един ученик от среден курс за два дни... Или за един ден.
В Spotify можеш да намериш почти всичко от BROKEN BONES до KORY CLARKE и от LED ZEPPELIN до GUNS'N'ROSES. Вероятно няма да има всичко, за което се сетиш, но те непрекъснато добавят още и още неща, така че рано или не много късно базата данни ще може да отразява всеки вкус.
Не рекламирам нищо, само казвам, че ако не е хиперсупердупермегаултра редкия седем инчов сингъл на гаражната група Х от Китай, постепенно смисълът на торентите се изчерпва.
Обсъждал съм го и с приятели. Често когато тръгвах на дълъг път си взимах десетина диска- ей това ми се слуша и това също ми се слуша, еха-а-а-а-а, а това пък как ми се слуша-а-а-а. Поемам и след час разбирам, че не ми се слуша нищо от нещата, с които съм напълнил чантата. Слуша ми се съвсем друго. Пиша му именцето в search поленцето на приложението и след секунда си го слушам щастлив, че мога да си угодя на музикалните желания във всеки един момент. Ебаси якото!
Това е светлото бъдеще. Без нелегален даунлоуд. Без терабайти музика на харда. Без торент тракери и торент клиенти. Всичко е някъде там, в мрежата, като в огромна библиотека. Ти просто си плащаш абонаментна такса и четеш, пардон, слушаш каквото и колкото си искаш.
Знам, че много хора имат аргументи срещу това и са готови да скочат на секундата, но аз вярвам, че рано или късно това ще е стане практика.
От известно време се чудя... Добре бе, защо всички се превъзбуждат на датите, на които са убити Ботев и Левски, но почти никой не казва нищо на датите, когато са родени? Защо смъртта на тези хора е по-важна от раждането им? Защо патронните празници на стотиците училища в България, наречени на тях, се честват на датите, на които са ги убили? Що за празник е това? Какво празнуват? Смъртта им?
Разбирам аргумента, че това не е празник, а честване и този, според който датите са важни, защото показват саможертвата в името на свободата и т.н. Въпреки това нещо не е както трябва. Да изправиш едни малки деца да висят на студа и да рецитират стихове, които не разбират от типа на виси със страшна сила едва ли носи нещо на някого.
Празнуването на смъртта вместо раждането обяснява много неща в начина, по който този народ гледа на живота. Той гледа на живота като на мъка, която завършва с некролог по вратите на съседите. Некролозите също са уникални за народността ни артефакти, но това е друга тема.
Инерция. Така се правеше тогава, така се прави и сега. Всичко си е същото. Каква е логиката децата ни да бъдат карани да правят рутинните и официални глупости, които ни караха да правим ние? Това ли е начинът да ги научим кои са нашите национални герои?
В същото време когато ние възрастните ходим на работа, в общия случай тоалетните, които използваме са нормални, обаче я влез в някоя училищна тоалетна да видиш добре позната от детството ти картинка- дупка в земята и две стъпки отстрани. Значи ние, възрастните, ходим в нормални тоалетни, а децата ни- в нужници от епохата на просвещението. Чудно!
Манталитет. Това е типично нашенският култ към страданието. Всичко трябва да е лошо, сиво, апокалиптично и мрачно. Ако нещо е добре, значи е сбъркано. Добре е единствено, когато положението е без изход. Хубаво е единствено, когато се оплакваме, мрънкаме и светът ни е крив за всичко. Празниците са онези дни, в които се наяждаме и напиваме до козирката или дните, в които някой е умрял. Един такъв ден е патронният празник на едно училище. Той не е за децата, не ги кара да се радват, да играят, да направят нещо сами. Не. Той трябва е повод тези деца да повторят някакви наизустени неща още веднъж вън на студа, да носят венци, да се говори за смърт и гибел и един поп да опява около половин час пред родители, гушнали по една свещичка като на опело.
Оглеждам се и си казвам още веднъж, че не искам да бъда част от това. Тогава не исках и сега не го искам. Не искам и синът ми да е част от това.
Може да не съм авторитет от ранга на някой прегърбен литературен критик на възрастта на Йода, но не съм и най-голямото зле. Когато умовете твърдят, че нашумялата напоследък книжка 50 нюанса сиво е едно от най-лошо написаните неща на света, аз решавам да проверя това сам и то в оригинал.
Чета и си мисля защо това нещо е продало 100 000 000 копия. Отдалече му личи историята- фен фикшън по Здрач, пуснат в интернет, публикуван на хартия заради интереса, филмиран заради още по-големия интерес. Критиците казват бляк!, публиката казва уау! Къде е истината?
Няма такава. Има само факти и хипотези. Сега ще си поиграя с няколко от тях. Това е женски роман. Написан от жена и предназначен за жени. Не пише никъде, но е така. И понеже е женски, значи е любовен- студентка, милиардер с тъмни сексуални желания, ала-бала. Наивна (навремето биха я нарекли булевардна) проза за отегчени от ежедневието си жени на възраст между 20 и 50 години, в която няма нищо истинско. Героите са невъзможно нереални. Крисчън Грей е нещо като Хийтклиф на Бронте от Брулени хълмове- стереотипен мъжки образ- мрачен и травмиран, но същевременно преуспял и привлекателен.
На практика това е сладникава история, пакетирана в садо-мазо опаковка, която прави лек скандал сред глупавите пуритани и те започват да кудкудякат като дебели пуйки. Чуват ги пуйките от другия двор и започват е те да кудкудякат. Кудкудякането се пренася в медиите и започва голямото купуване и голямото четене.
Сега, имай предвид, че четенето се извършва предимно от хора (няма да казвам жени, че ще се намери някой демократ да ме обвини в сексизъм), чийто други читателски върхове в общия случай се изчерпват със Здрач и Дяволът носи Прада, примерно. Така че за тях 50 нюанса сиво е ебаси книгата, верно.
Що се отнася до моят опит с този нашумял хит, той беше 50 нюанса кафяво. Стефани Майър е Шекспир в сравнение с Е Л Джеймс. Книгата е написана лошо, сюжетът е банален, диалозите са повърхностни, но май това е литературата на онези, които четат и скролват надолу по стената- тя изисква минимална концентрация и съсредоточеност, минимално мислене, никакво предишно познание, нулева способност за сравняване и строго разграничителна (предварително насадена от някой друг) представа за добро и лошо, скандално и правилно. Казвам го, защото тази книга не е скандална, нито опасна. Опасна е идеята, че ви я представят като такава и вие се хващате, защото истински скандалните и опасни книги, които биха ви накарали да пораздвижите мозъците си, остават далеч извън вашия обсег.
Връзката отдолу ще те заведе при списъка ми с хорър филми за 2014- кое става и кое не става, защо става и защо не става. Има ли озобщо някакво бъдеще жанрът занапред?
За щастие вече никой не разказва казармени истории, защото няма казарма. Това също е щастие. Недоумявам, когато виждам в интернет разни мои набори да скимтят и пъшкат с чичовски патос по наборната военна служба. Щяла да оправи младежта. Да ги направи мъже, разбираш ли. Да ги дисциплинира.
Аз съм служил в края на 90-те. 9 мeсеца. По това време не съм видял нито един дисциплиниран от казармата. Ставаш рано, слушаш простотии, бягаш, ставаш, занимават те с глупости, стреляш с автомат, разглобяваш, сглобяваш, праскаш злобарки в студения кенеф посред зима... такива работи. После се прибираш вкъщи и се чувстваш тъпо, че някой ти е откраднал времето. Ако си лайно, пак си оставаш лайно.
През 80-те след 2 години служба често хората наистина се връщаха променени. Смачкани, скопени, обработени от системата, готови за социалистическото общество. В общия случай, ако си бил хулиганче, метълче или някакво друго неудобно дразнителче, след казармата се връщаш удома тих и кротък като след лоботомия. Казармата просто довършваше онова, което детската градина и училището са правили с теб цял живот.
Нека ти кажа нещо за казармените истории, ако не познаваш този термин- те прецакваха партитата по същия начин като вицовете- от една излиза друга и вечерта се превръща в седянка. Група галфони се смеят тъпо, момичетата се прозяват, останалите се разотиват. Красота.
Днес смятам да ти разкажа набързо една такава. Предполагам, че в момента не си на парти. Ако си, значи е ужасно тъпо парти, щом четеш някакви писаници в интернет, така че даже няма да ти се извинявам.
И така... Служа в Банкя. Ще ставам разузнавач. Пращат ме на караул една зимна вечер- пост 2 или 3 беше не си спомням. Безопасен. Фолклорът беше насочен към пост 4. Митовете вече не мога да си спомня, но беше свързано с призраци някакви, абе типичните казармени суеверия. Постове 2 и 3 бяха един до друг. Имаше едно място в мрежата, откъдето можеше да се влиза от единия в другия. Хората редовно го правеха с риск да ги спипат, че не са на мястото си и да отнесат наказания. Тъмница и тишина. Студ. С-Т-У-Д. Ебаси студа! Сигурно -10 беше, не знам. Минах през мрежата при колегата, лафим си, даже се крием и пафкаме по някоя цигара, че нали е забранено. По едно време гледаме един фургон в неговия участък. Той целият негов пост беше някакъв гараж или нещо такова. Бутаме се във фургона, изваждаме пищовчето с ракия- пийваме, пушим, загряваме се уж. Дрънкаме глупости. Долу по пода се усеща, че има някакви парчета вестници. Тъмно е като в гъз, нищо не се вижда. Мирише леко неприятно, но то навсякъде тук е така, даже във столовата. Фургонът е развалина, подът някакъв грапав на пипане... Свършва смяната, идват разводачът и останалите, които са били по другите постове, спим малко на топло в караулното и след два часа пак горе. И ние отново във фургона пийваме и седим. Дрънкаме глупости, философстваме, човъркаме с нокти грапавините в пода, убиваме времето. И така цяла нощ.
Последната смяна започна още преди да се съмне. И ние пак във фургона. Навън се появяват първите слънчеви лъчи. Денят ще е ясен и адски студен. Снегът е замръзнал. Цари пълна тишина. Абе много гадно започва да мирише. Тъмнината постепенно се разпръсква и виждаме къде точно сме прекарали нощта. Целият под е покрит със замръзнали лайна във всякаква форма и цветова гама. Лайна навсякъде. Десетки лайна. Някои са покрити с вестници, други са върху вестници, трети са нацвъкани просто така. Почти съм сигурен, че всеки, който някога е охранявал този пост, се е изакал във въпросния фургон минимум веднъж. Излизаме един през друг и без много приказки минавам през мрежата към моя собствен пост, но не преставам да мисля как цяла нощ чоплих проклетия под.
Краят на една година и началото на следващата е времето, в което се бълват лични и колективни класации на албуми, правят се аналитични гаргари, пръцкат се обобщаващи заключения и т.н. до болка познати активности, които дават смисъл на съществуването на драскачи като мен.
С времето това спря да ми бъде чак толкова интересно, колкото преди, обаче си давам зор да следя списъците на списанията, сайтовете и хората, които ме интересуват. Досега не съм правил такова нещо в блога си, защото го правя ежегодишно на страниците на Про-рок. Сега променям това.
И понеже ми е ясно, че албумите на BEHEMOTH, PRIEST и MACHINE HEAD така или иначе се озовават в почти всяка класация за 2014, реших да те запозная с десетте най-яки албума, които слушах до скъсване през изминалите месеци и които няма да видиш в много други класации. Успешно избегнах популярните заглавия- тях можеш да видиш в персоналния ми лист в Про-рок.
Тук ти предоставям 10-те най-яки недооценени, недочути, пренебрегнати или просто неоткрити албуми, излезли през 2014.
10. FEMACOFFIN-FEMACOFFIN
FEMACOFFIN са най-добрата нова кръст банда на Бей Ейриа, само че това все още е тайна, в която точно в този момент ставаш посветен и ти. Едноименното им ЕР е типичен продукт на страта школа, който се появява в напълно нови условия. Звукът може да се сравни с този на DYSTOPIA или NAPALM RAID примерно, но както и да ги наричаме, FEMACOFFIN са едва в началото на кариерата си. Може и да не стигнат до кориците на големите списания, но със сигурност се очертава да имат стабилно ядро последователи. Чуй ги. Има защо.
09. SPIDERS-SHAKE ELECTRIC
SPIDERS минаха под радара на големите издания, големите критици, големите усти и големите мозъци в рок медиите, но техният албум тепърва ще става все по-важен извън родната им Швеция- първо, защото ретро звукът става все по-модерен и второ, защото техният ретро звук е специфичен, някак оргеничен и лесно може да бъде сложен между SUZI QUATRO, HEART и GIRLSCHOOL. Естествено, SPIDERS не са никакъв метъл, просто те свирят музика от времето, когато такова нещо не е имало и чисто стилистично са си останали именно там. Shake Electric е страхотен във всички други отношения, стига да не робуваш на конкретни жанрови изисквания.
08. SHADOWHOUSE-HAND IN HAND
Съществува ли все още понятие като пост-пънк? Много хора ще ти отговорят с едно голямо НЕ. Пост пънкът, ню уейвът, ню романтикс вълната, готик рокът и всички други производни изчезнаха още в края на 80-те на миналия век. На теория е така, но на практика- не съвсем. Запознай се с SHADOWHOUSE от Портланд и техния Hand In Hand- едно от най-сигурните имена в моя списък за 2014. Ако харесваш BOWIE или JOY DIVISION, тази банда е за теб. Звукът им е монолитен, но крехък и чуплив, а китарите действат повече като фон за баса и вокалите, както повелява традицията на стила.
07. RASPBERRY BULBS-PRIVACY
Какво ще кажеш за банда, която несъзнателно /най-вероятно/ комбинира VENOM и BLACK FLAG? Грубо казано, разбира се... RASBERRY BULBS имат обложката с най-кретенския цвят за цялата 2014, кълна се. Също така и самата обложка е пълна идиотия. Но най-трудно е да определиш стила им, защото това, което хвърлих в началото не е просто евтина провокация. Тези тук са различни от FLESHTEMPLE, но наистина комбинират блек метъл и хардкор в техните оригинални версии. Някои от парчетата са среднотемпови и работят като мантри, докато други са абсолютен пънк, но когато слушаш Privacy някак си не откриваш противоречие. поне аз така мисля.
06. GATH ŠMÂNÊ-TRANSMUTED MARROW
Дойдохме си на думата, пич! Това не е албум. Това даже не е сингъл, като онзи на FLESHTEMPLE от миналата година, който не спрях да слушам цяла година. Това е шибана касета с две парчета, при това отдавна разпродадена и очакваща преиздание, което означава, че говорим за демо. Точно така, приятели и съседи, демо касетата на GATH ŠMÂNÊ, която представлява суров и първичен дет метъл, от който колегата Викерон ще свърши минимум два пъти в рамките на едно парче. Тук трябва да благодаря на CVLT NATION, естествено, че ме открехнаха за тази хубавина, защото иначе никога нямаше да ги намеря. Не, не притежавам касетата, правилно предположи, но мноооооого ми се иска.
05. WOUNDVAC-WOUNDVAC
Пънк, хардкор, грайнд и траш от Фийникс, Аризона. Да, всичко това плюс още много неща, които остават загадка за обикновения слушател, но реално нямат значение. WOUNDVAC са подземното ми откритие тази година- не са единственото, но са най-подземното, това имах предвид. WOUNDVAC са много млада банда- едва на една година. Едноименният им ъ-ъ-ъ-ъ шедьовър /ето тук й е мястото на тази шибана дума/ е записан през февруари, а първото им шоу е през юни, 2014. Ако видиш колко малко хора има на него, ще си кажеш, че концертите на българските банди днес са много добре посетени, но въпросът е, че WOUNDVAC биха паснали чудесно на вкусовете ти, ако харесваш ранните CARCASS, да кажем.
04. YOUNG AND IN THE WAY-WHEN LIFE COMES TO DEATH
Обичаш блек метъл, но напоследък в Скандинавия нещо не го намираш, нали? Това е, защото не търсиш където трябва. А трябва да се търси в САЩ. Банди като BLACK ANVIL или YAITW тепърва ще разрастват влиянието си. Интересното е, че тяхната поява и развитие са свързани с хардкор сцената, или някакакъв нейн сегмент, да го кажем по-точно. YAITW са почернен кръст пънк, който де факто си е блек метъл, сам ще се убедиш, даже взима някои трикове назаем от WATAIN.
03. OBLITERATIONS-POISON EVERYTHING
На тях не им пука как ги наричаш. Казаха ми, че това е моя работа. Яко, нали? Значи OBLITERATIONS са поп-рок. Ха-ха-ха... Шегичка. Още обложката говори за спазване на добри традиции в кръст пънка. Poison Everything може да не е най-оригиналният албум, излязъл през 2014, но на мен лично не ми дреме особено, защото в него има енергия, способна да захрани електроцентрала, а днес това е рядкост. Те са от Ел Ей, но не звучат като група от Ел Ей, така че дай им шанс и ако издържиш, ще ти станат любимата нова банда.
02. HOMEWRECKER-CIRCLE OF DEATH
Ето ги! Абсолютните фаворити на екстремната част от редакцията на Про-рок- HOMEWRECKER и техния убийствен втори албум Circle Of Death. Това кратко, но смъртоносно произведение на изкуството ще те изчука в мозъка, ще го смачка, нареже и изяде. Примитивен, безкомпромисен, нестандартен за времето си, Circle Of Death е едва началото за HOMEWRECKER и е добре да си подготвен за това, което предстои.
01. TORCH RUNNER-ENDLESS NOTHING
Признавам, имах колебания за албумите на първото и второто място и те не са от ей сега, а от доста време, може би още откакто дадох на TORCH RUNNER 9 от 10 в ревюто за Про-рок и може би леко ощетих Circle Of Death на HOMEWRECKER с една единица. Това в случая няма значение. Важното е, че Endless Nothing е изключително нихилистичен, интелигентен, невероятно екстремен и модерен грайнд албум. Той може да се сравни единствено с Abandon All Life на NAILS и въпреки че му отстъпва по редица аспекти, представлява най-близкото до онзи безизразен, неемоционален и режещ като бръснач звук, с който никога не можеш да свикнеш, но част от животинската ти природа ликува вътре в теб. Тя никога не може да излезе на свобода, защото ще извърши нечувани неща, но записи като този й позволяват да отпуши малко безвреден негативизъм в околната среда. Безопасно и ефективно.
И така, това са моите 10 подземни фаворита за 2014. Вече си се плеснал по челото и се учудваш на новоизлюпените ми музикални вкусове? От възрастта е. Лесно сменям EDDIE MONEY с CRETIN и KATY PERRY с NAUSEA, но рядко слушам нещо по средата. Шегувам се. Просто съм на такава вълна. И по-рано ми се е случвало да имам дълги периоди, в които предпочитам екстремна музика.
Факт. Секундите се завръщат. Самият аз нямах време да обмислям това завръщане. То просто се случи. Станах една сутрин и смених физиономията на блога, а после му направих facebook страница за компания. Не съм започнал да харесвам facebook, едва ли някога ще имам лична страница там, но съзнавам (дали признавам е друг въпрос), когато греша. Онази моя пръдня срещу социалната мрежа беше грешка на растежа. Същото важи и за още няколко секунди.
Една година по-късно всеки би бил малко различен от преди. Аз също. Генералната ми гледна точка е същата, но нюансите са различни. Японците казват, че когато си на 20 и не си радикален, значи нямаш сърце, а когато си на 40 и си все още радикален, значи нямаш глава. Днес много държа на главата си, особено като гледам какво се случва около мен. Имам много крайни позиции по определени въпроси, но вече не държа да ги крещя на света с пълно гърло.
You're too young to understand, I'm too old to give a fuck- както беше казал Roger Miret в един от последните албуми на AGNOSTIC FRONT. Нямам нищо против по-младите и не се смятам за стар, но тези думи добре описват стила ми на мислене в момента.
Това не значи, че планирам секундите да станат сенилни, скучни и безинтересни упражнения по белетристика без съществено съдържание. Сещаш ли се за всички онези банди, които се завръщат с албум след години отсъствие и вземат, че се изкензат на всичко яко, което са направили? Не ми се иска да попадам в този капан. Ако усетя, че нещата не вървят, директно ще пратя всичко в историята- там, където принадлежи. Нямам скрупули, нито изпитвам съжаление. Един-два пъти дори обмислях да изтрия целия блог с всичките му писаници вътре.
И така... През неделя. Два пъти в месеца. Научил съм си уроците и съм си написал домашните. Отворено е. Добре дошъл отново в мръсния ми ъгъл. Тук няма да ти трябват специални умения, нито невероятен интелект. Това място е далече от външния свят- място за различна музика, различна литература, различно кино и различни размисли на глас. Това е моят и твоят нужник. Просто отвори съзнанието си и задникът ти ще го последва.
След като днес три пъти се сещах, че трябва да седна и да напиша поредната секунда, на четвъртия път осъзнах, че на този блог му трябва почивка от мен, а на мен ми трябва почивка от проклетия блог. След почти 3 години писане всяка седмица, или, айде, почти всяка седмица, ако си броя кратките ваканции, това нещо се пренасити и напоследък стана малко безинтересно, поне по мое мнение. Освен това ми поомръзна от него. Всяка връзка, казват, претърпява първата си сериозна криза около третата година. Ако е така, значи имам нещо като криза във връзката с блога ми.
Смятам, че можем да си дадем почивка и да видим как ще живеем един без друг. Времето ще покаже дали ще си останем приятели с него или отношенията ни ще продължат след някаква пауза. Така или иначе, време е за промяна.
Благодаря ти, че беше с мен през цялото време, но и дори за кратко да си бил, пак е било полезно за мен, повярвай ми. Ти ми имаше доверие, мразеше ме, обичаше ме, смееше се с мен и саркастично се подсмихваше на някои неща (признай си, няма нищо срамно в това да си гадина от време на време).
Когато пиша тези редове, по-скоро чувствам облекчение, а чак след това усещам и нещо тъжно. Облекчението е в по-големи количества, признавам.
И така, отбивай се тук от време на време следващата година, защото, както казах, възможно е да има развитие в някаква насока. Не е сигурно, но е възможно. Това мога да кажа на този етап. Au Revoir.
Представи си, че ти остава съвсем малко. Обръщаш се назад и виждаш живота си. Доволен ли си от него? Направи ли нещо за себе си или беше зает единствено и само да угаждаш на другите? Виждаш ли усмивка на лицето си? Можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че си живял живота, който си искал? Че не съжаляваш за нищо? Или като се обърнеш, виждаш единствено нещата, които си правил за другите.
Преди време попаднах на блога на една милосърдна сестра, която се грижи за хора на смъртно легло. Тя беше написала, че в последните си мигове хората имат три основни неща, за които съжаляват:
Трябваше да работя по-малко.
Трябваше да живея така както искам, а не така, както хората очакваха от мен.
Трябваше да се грижа повече за себе си и по-малко за другите.
Това са важни констатации и е по-добре да си дадем сметка за тях приживе, докато все още живеем активно, а не когато сме в зенита на пътя си.
Сещам се и още нещо. Когато е само на 13, Клиф Бъртън става свидетел на кончината на по-големия си брат, който умира от аневризъм. След това той коренно променя виждането си да живота. Започва да гледа на него като подарък, който трябва да се използва, а не обезателно да се жертва в името на другите. Така поне казват приятелите му.
Не знам защо реших да пиша за това днес, но намирам смисъл в идеята, че трябва да мислим по-често за края, защото той е единственото неминуемо нещо в живота ни.
Отивам на концерта наПол Ди'Ано в RBF, обявен като част от прощалното му турне. Човекът е развалина, вижда се от пръв поглед, вече в напреднала фаза, но аз винаги ще предпочета първите на албуми на MAIDEN да ми ги пее Пол. Имам предвид, винаги. Моите извинения, но Брус никога не може да придаде този уличен нюанс, така характерен за ранните дни на бандата.
Както и да е, след първите няколко парчета някакъв олигофрен започва да крещи Fear Of The Dark. Колко тъп трябва да си, за да правиш това? Пол естествено избухна яко. Каза му да си ебе майката, че ще му нарита гъза, че може да лапа и т.н. характерни за Пол неща, след което добави, че не е Брус Дикинсън (съвсем очевидно) и че има топки.
Пол е от онази порода симпатични гадове, които никога не трябва да приемаш прекалено сериозно. Когато си говориш с него за семейството, за времето, за полетите, за пътуванията и разни други човешки неща, той е най-готиният събеседник, когото можеш да си представиш. Карал съм го в колата си към летището, убеждавал съм го, че първият му солов албум наистина си заслужава (въпреки че той си го знае, но се прави на разсеян), черпил съм го с цигари, имам му мобилния от онази паметна вечер, когато той и бандата му направиха концерт за годишнината на Про-рок, поздравявал ме е от сцената и даже ме е канил да пеем заедно Killers в Белград- нещо, което аз не приех сериозно... изобщо, знам какво говоря. Може би послъгва, халосва се, гевези се, позьорства, но това не го прави лош човек. Пол е агент. Просто когато такива глупости ти се случват през вечер, няма как да не ти кипнат говната.
Въпросът ми е какъв трябва да си, за да отидеш на концерт, за който си дал кинти и да се държиш без капка уважение към човека на сцената? Не си агент. Със сигурност. Ако смяташ Пол за боклук (какъвто той не е), имай предвид, че ти си 100 пъти по-голям боклук (наистина) и измет.
Защо го казвам? Защото по време на Genghis Khan излязох да пафна една цигара отвън (нямам афинитет към дървени кавъри на MAIDEN), където виждам въпросния тип, обграден от още двама или трима да се обясняват на висок глас как били обичали Пол, но го били направили да го подразнят. После размятаха един телефон със снимка на някой от тия с Брус Дикинсън и дискутираха възможността да метнат телефона на сцената. Жалка история, помислих си аз, загасих фаса и влязох вътре, адски жалка картинка.
Пол не е светец. Може би трудно си стои на краката, може би пее съмнително, може би дори прекалява с репертоара на групата, която принципно обича да понаплюе, но за разлика от изметта отвън е изпял два от най-великите албуми в метъла. Направил е нещо. След 20 години хората пак ще знаят кой е Пол и пак няма да знаят зъбатите очилатковци и пръдливи келеши, които се опитваха да го дразнят тази вечер.
Но някои хора не изпитват респект, може би просто защото нямат реална саомооценка.
Сигурно никога няма да забравя онзи наистина трудно забравим момент, когато в магазина на Джони в Търново влезе една компанийка от новоизлюпени метълчета, начело с някакво същество, което несъзнателно търсеше идентичността си някъде между единия и другия пол. Здрасти, каза съществото в тясната стаичка на ул. Зеленка, затрупана от тениски, касети, дискове, мешки, медальони и всякакаква друга метълска орнаментика. Аз просто висях там и убивах времето в разговори с други хора, оставях по някоя касета за запис или си поръчвах някоя тениска от Унгария, такива, изключително съществени за бита ми по онова време неща. Без да искам виждах цялата пасмина на града, която се изриваше в магазинчето Medusa-Gorgona.
Беше началото на 90-те. Поколенията се сменяха и аз за първи път се почувствах от предното поколение, ако разбираш какво искам да кажа. Занапред щях да чувствам това изненадващо и все пак логично обръщане на времето още няколко пъти, но в този ден го усетих най-силно и ясно. Вече не живеех в 80-те и не бях хлапе.
Не знам дали си дадох сметка за това докато гледах съществото и неговите другарчета или по-късно същия ден, но помня ясно, че то носеше чорлава боядисана коса, мръсни, намазани с някаква блажна боя обувки и огромен, дълъг до коленете пуловер на червени и зелени ивици. Както и мешка, разбира се. На прегракналия поздрав Джони отговори духовито: Ей-й-й-й, тоя пуловер да не е на Фреди Крюгър? Съществото явно се стъписа в първия момент, след което отговори: А, не, плетен е. Очевидно си беше помислило, че Фреди Крюгър е марка дрехи. Едвам се сдържах да не се завъргалям по пода от смях. То си беше смешно, ебати. Да не знаеш кой е Фреди е все едно да напишеш на челото си идиот.
Така беше в нашите глави, в главите на хлапетата от 80-те, които вече не бяха хлапета. Следващите обаче явно не знаеха кой е Фреди Крюгър и въобще не им пукаше за него. Само след година щях да разбера, че NIRVANA и техните фенове бяха издухали от вселената всички неща, които значеха нещо за мен и за първи път през краткия си живот евентуално щях да схвана, че няма начин да спра онова, което се случваше.
Не знам дали ми е било тъжно или не, но по-вероятно е просто да съм го отчел без каквито и да е емоции. Както е да е, тези размишления бяха нещо като добавена стойност към днешната ти секунда. Основото беше да ти разкажа за хлапето, което твърдеше, че пуловерът му е плетен, а не е на Фреди Крюгър.
Рокендрол начин на живот. Съществува ли изобщо такова нещо днес? На кого му пука? Днес почти нищо не съществува така както трябва да съществува, но това не означава, че никога не го е имало. Голямата част от съвременната рок журналистика, гъмжи от девствени натегачи и дълбокомислени отличници, жълтите новинарски сайтове, милионите групета с еднакво звучене- това са символите на днешната сцена, бледите призраци на вълнуващата и опасна златна епоха на приключения. Ако някой се съмнява, ще му кажа дамо една дума- Keef.
Кийт Ричардс не е просто китаристът на THE ROLLING STONES. Той е легенда, абсолютен култ и икона, надраснала групата, времето и философията (ако изобщо някога е имало такава) на рок музиката. Това е човекът рокендрол.
През 1964 той се сбива с група американци на Хийтроу, които са имали глупостта да поставят под въпрос сексуалността му. Единият от тях се озовава в болница за две седмици. През 1967 е осъден на една година затвор, защото в къщата му са намерени килограми забранени вещества. По време на акцията полицията му нарежда да спре музиката, но той просто я намалява и пуска плоча на Боб Дилън. Четири години по-късно Кийт вади пистолет-играчка и го насочва към някакъв тип, който в отговор изважда истински пистолет. Ситуацията е разрешена от местния кмет, който е поканен на вечеря в къщата на Кийт и заринат с плочи и автографи. Година по-късно Кийт и Мик нападат и пребиват фотограф. През 1973 полицията отново открива в дома му китайски хероин, метадон и хашиш. Малко след това Кийт решава да отпразнува присъдата си като запалва хотелската си стая в Лондон. През 1975 ченгетата го затварят заради незаконно притежание на нож. Няколко месеца по-късно Кийт катастрофира и полицаите намират в колата му огромни количества ЛСД и кокаин. В края на 70-те и началото на 80-те, под заплаха от реална присъда в истински затвор, той е принуден да се лекува от зависимостта си към наркотиците в специална клиника. През 2006 той заявява, че окончателно е спрял дрогата.
Аз мисля, че този тип е абсолютен задник- казва Тед Нюджънт още през 1977- В главата му няма останал никакъв мозък, но въпреки това той е олицетворението на рокендрол китариста. Хендрикс е великолепен, но той създава собствени вселени, които не се съобразяват с изискванията на една песен. Пейдж е твърде отнесен, а Клептън- твърде консервативен. Кийт създава крайъгълни камъни за всички- поп хлапета, пънкове, блусари, рокери, метъли... THE SEX PISTOLS и THE CLASH тайно го обожават, нищо че не пропускат случай да плюят срещу всичко и всички. Иги Поп и Пати Смит го смятат за идол.
Кийт Ричардс или Keef, както го наричат всички близси приятели и врагове, винаги се е отнасял към собствената си персона с впечатляващ хумор. Никога не съм посинявал в чужда баня- твърди с гордост той- Считам, че това е върхът на лошите обноски. Освен това човекът не митологизира наркотиците. Всички, които познавах и умряха от т. нар. свръхдоза, имаха своите хронични заболявания и предразположености. Keef е наясно, че за короната му има стотици, даже може би хиляди претенденти. Пожелавам им успех, но няма да е лошо да разберат в какво се забъркват. Това е много повече от отношение. Това е музика. Това е блус. Аз се състоя от блус.
В заключение на тази секунда, трябва да призная, че не съм чак такъв голям фен на STONES, нито пък ежедневно припадам по изсвиреното от Кийт Ричардс, но и аз имам своите любими моменти. Казвам го, защото не написах горните редове от почитателска истерия. Причината е съвсем друга. Уважение.
Една кратка секунда за всички, които подлагат на съмнение отношението, бунта и рокендрол начина на живот. Защото той е в кръвта. Ако го нямаш и просто връткаш разни нацвъкани рифчета от компютъра си със същата страст, с която утре ще искаш нов смартфон, значи си от онези обикновени пръдльовци, които нямат място при нас.
Този тип го срещнахме през 1998. Бяхме цяла тумба, когато слизахме към центъра една вечер (в Търново няма понятие като отивам, има само слизам надолу и качвам се нагоре) и той ни спря да ни попита къде може да си разпъне палатката. Това е най-странният въпрос, който бях чувал в центъра на града. Швед бил, разбрахме, обикалял Европа. Та къде можел да си разпъне палатката да преспи, разбираш ли, нямало проблем за него, някъде около някой блок или в някой парк, нещо такова. Мисля, че го изгледахме в потрес. Да си разпънеш палатка около жилищен блок в България през 90-те със сигурност означава, че си смел и глупав. Разясних му ситуацията и му предложихме да го заведем на Света Гора. Пичът ни огледа и явно ни се довери, защото тръгне с нас. Може би по някое време като взехме да навлизаме в шубраците, сигурно го е хванало шубето, защото викаше А, тук е добре! Ние обаче го заведохме до полянката, на която обичахме да ходим да палим огън и купонясваме. Няколко рожденни дни бяхме празнували там и беше супер. Фриберг, така се казваше тоя дивак, разпъна палатката и се присъедини към алкохолната ни забава. Пихме, говорихме, слагахме си под горната устна от онзи техния тютюн с ментата и т.н. Бая се поналя в един момент, защото взе да предлага и да прилага масажи за крака на момичетата, а това не се хареса на някои от момчетата, както можеш да се досетиш. Както и да е, стана късно, взехме си довиждане и заслизахме надолу по хълма пияни и весели.
Снимка от въпросната вечер. Вдясно се вижда крака на Фриберг.
Довиждане наистина се оказа правилната дума, понеже само един-два дни по-късно, вече в Пловдив, с Братиньо засякохме странния швед Фриберг в култовия бар Мария-Луиза. Познай! Пак търсеше къде да си разпъне палатката. Губят ми се подробности от вечерта, но в края на краищата го приютихме в квартирата си (да, да, същата онази квартира), където спа на пода. Подът не беше най-чистото място, както лесно можеш да се досетиш. Не си спомням някога да сме го чистили. Тупали сме килима, мили сме наоколо, но това се случваше веднъж годишно. Както и да е, тоя тип спа на пода. Аз не съм чул нищо, но Братиньо и до днес твърди, че Фриберг Андерс (име и фамилия) издавал някои характерни звуци през нощта и правел нещо, може би невинни злобарки, знам ли, може би други свещенодействия. Във всеки случай никога не съм имал причина да се съмнявам в думите на Братиньо.
Братиньо, аз, Петя и Фриберг в Мария Луиза в Пловдив
На сутринта Фриберг ни остави пачка румънски леи, които вече не му трябвали, остави ни адреса си в Швеция и каза, че ще ни прати покана. След известно време получхме поканата. Хич не ни се стоеше в България, завършвахме университета и не изгаряхме от желание да ходим в казарма, затова се закарахме до посолството и попълнихме всички необходими документи за виза. Тогава беше трудно, защото трябваше и Шенгенска виза. След седмица или две ни отказаха и така свърши всичко. Отидохме си в казарма и всичко останало. Още сме си тук, както се казва. А с Фриберг нямам идея какво стана, но животът е странно нещо, току виж, утре го видя в София и вземе, че ме попита къде може да си разпъне палатката. Пред парламента може би?
Утре много от вас ще се върнат на училище, други ще заведат децата си там, някои ще влязат в класна стая за първи път. Спомняш ли си твоя първи учебен ден? Имам предвид, ако в момента си в девети или десети клас, вероятно си го спомняш добре и няма нужда да те питам, обаче тези от нас, които са били в първи клас преди повече от 30 години... Спомняме ли си наистина?
Аз имам ярки спомени. Беше рано сутринта, хладно и влажно. От този момент нататък щях да забелязвам промяната във времето в края на всяка ваканция. Когато започне да се стъмва по-рано и сутрин захладнее, значи скоро идва училището. То беше неминуемо.
Стояхме строени в двора. В главата ми беше супа от разбъркани мисли и емоции, но дълбоко в себе си знаех, че ето тук нещата започват да стават сериозни. Тук. В 1з клас. Смешно, нали? Толкова деца имаше, че се озовах в 1з. Не вярвам днес някъде в България да има з паралелки, но това е друга тема.
Ако трябва да съм честен, идеше ми да се насера. Всички тези тетрадки, етикети, квадратчета, редове, полета, пластмасови цифри, линийки и стотици други глупости ми бяха твърде много, за да мога да ги осмисля всичките. Бяхме 42 деца в клас. Почти във всеки клас имаше по толкова.
И когато влязохме в класната стая, и седнахме по местата си, всичко наоколо ми се стори сюрреалистично. Не вярвах, че тази обстановка може да продължи повече от един ден. Всъщност, трудно ми беше да повярвам, че ще идвам на това място всеки ден и наистина ще стоя тук. Да бе! Над дъската имаше голям надпис. Първата ми класна попита кой от нас вече може да чете. Няколко деца вдигнаха ръце. Аз също. Прочетох го на глас. Добре дошли, нещо-си-там... Нямаше как да знам, че баща ми е рисувал този надпис. Нямаше как да знам какво означаваше зле прикритата й физиономия, когато го прочетох. Бях твърде малък, за да знам тези неща, но скоро ги научих- предразсъдъците на възрастните, любимците на учителите, измислената дисциплина, бутафорните правила, разликите между нещата, които се говореха и тези, които се вършеха... всичко.
С училището имахме бурна, но кратка връзка. После дойде безразличието и омразата. Още в 6 клас започнах да си задавам твърде много въпроси, на които нямах отговор. На следващата година успехът ми падна драстично и този факт някак си съвпадна с прозрението ми, че ни занимават с глупости. Не всички мислеха така, но за себе си знаех, че няма да използвам и 10% от това в живота си. Оказах се прав, разбира се. В гимназията вече не ме интересуваше нищо друго освен музиката. Обичах да ходя на училище, но не за да седя в часовете. Учудващо или не, въпреки противоречивите ми отношения с институцията, дипломата ми за средно образование беше 5.95. Не без някои спорадични, но умопомрачителни и напълно безсмислени (особено от сегашна гледна точка) напъни в определени моменти.
Само че това не е важно. Важно е друго нещо. Важно е, че възрастните загрубяват и забравят стреса на първия учебен ден. Забравят как са се чувствали в една или друга ситуация. Смятат, че когато хвърлят децата си в дълбокото, те ще оцелеят, така както са оцелели те самите. На каква цена обаче? Днес училищата са различни и още по-неприятни от тези в моето детство. Те са пълни със застаряващи раздразнителни даскали с ниски заплати, които нямат никакво желание да обръщат внимание на всяко едно дете. Пълни са с претенциозни родители, които сричат, но имат кинти да си купят къща в Драгалевци и две бентлита, пълни са с техните деца, разделяни и подреждани още от входната врата по класов, социален и финансов признак. В цялата тази картинка имаме една ужасна образователна система, която непрекъснато натоварва тези деца, защото моят предмет е най-важният, отвратителни сгради, в които кенефите продължават да бъдат дупки в земята, без тоалетна хартия, без сапун, без каквото и да било.
Ето там пускаш детето си. Ето там отиваш да завършиш средното си образование. Има ли значение какво всъщност ще научиш или какво научаваш, когато в чисто човешки аспект това място ти помага да загрубееш като родителите си и да забравиш как си се чувствал като малък.
Мисля, че идеята за образование през 2013 е малко по-различна и се надявам някога да бъде приета и в нашите училища. И да не е след 20 години, моля!
Старите снимки са като парчета от живота ти. Понякога не можеш да си спомниш кой точно ги е правил, даже ти се изплъзва контекста, годината и разни други неща- неща, които по времето на снимката си смятал за важни или маловажни, мимолетни или вечни. В редките моменти, когато обръщаш внимание на тези безмълвни образи и ги разглеждаш една по една, те превземат изцяло съзнанието ти и те запращат напред-назад в историята на съществуването ти. На тях има хора, които не си виждал с години или такива, които никога повече няма да видиш. Всички те са били част от живота ти- някои за секунди, други за дни, с трети си си поделял цели години.
Тези снимки, подредени в албуми, събирани на купчини в кутии или складирани на хард диска ти всъщност са твоите разхвърляни чувства и уроци (научени и пренебрегнати). Има снимки, които ровят надълбоко всеки път щом ги погледнеш. Те ти припомнят неволни или умишлени предателства, изпепелени връзки, разбити приятелства... Има снимки, които те карат да се усмихваш. Старите фотографии са като безплатен карнавал от емоции.
Не мога да кажа дали ги обичам или ги мразя. Тези усещания вървят ръка за ръка. Като дете обичах да разглеждам дебелите албуми в къщата на баба ми и дядо ми. Никога няма да забравя чувството, което ме атакува, когато попаднах на албум, в който имаше снимки от погребения- ковчег с мъртвец и хора на различни възрасти, наредили се до него по стълбите пред входната врата на къщата. Това беше адреналинов шейк от нездраво любопитство и внезапен шок. По-късно разбрах, че навремето не е било рядкост да се викат фотографи на погребенията. Седях и гледах тези хора до ковчега- повечето от тях вероятно са били мои предци. Напълно непознати, странни, някогашни хора... Един ден всички ние ще се превърнем в такива, когато показват снимките ни на пра-пра-пра-внуците ни. Тази идея винаги ми се е струвала малко плашеща.
Понякога ми се е искало да унищожа някои от снимките, които пазя, особено тези, на които не присъствам. Някак странно е например да притежавам снимки на момичета, с които съм ходил или на техни приятелки. С времето разбрах, че това е тъпо, затова се радвам, че никога не съм го направил. Снимките си стоят там. Не пречат на никого. Тихи и безмълвни са. Понякога зловещо безшумни. Можеш да забравиш за съществуването им, но те никога не те забравят. Веднага щом отвориш албума, те започват да ти припомнят кой си и откъде си дошъл, независимо дали става въпрос за хубавите моменти или за лошите. Защото, хайде да не се лъжем, и най-хубавите моменти с времето могат да се превърнат в болезнени спомени.
Въпросът е кой си ти, къде си сега, какво искаш и какво правиш. Направи си снимка. След година, две, три или десет този момент сега ще бъде един дигитален образ. Кой не обича старите снимки? Или, по-скоро, кой ги обича? Хм...
