RE-UNION

Адски съм изморен. Спал съм само 3 часа и ми е пределно ясно, че не бива да шофирам в такова състояние и такъв вид. Не бе, видът ми сигурно е ок, научил съм се да изглеждам нормално дори и да не съм спал едно-две денонощия, казармата май ме научи на това, обаче фактът, че се чувствам като парцал не се променя много. Някъде на средата на разстоянието между Търново и София телефонът ми започва бясно да вибрира. То сигурно не е бясно, ама като ти се е стеснило периферното зрение до едно петно отпред и чуваш монотонно бучене в мозъка, всичко ти се струва толкова силно, че почти те стряска.

"Айде бе, хората си чакат секундата!"-чувам гласа на главния редактор на Про-рок в ухото си. Секундата! Бях забравил тотално за нея. Последните дни са някакъв миш-маш от емоции и недоспиване, изобщо съм забравил, че е неделя. Сега, независимо дали хората, които четат ме мразят в червата или ми се кефят, предполагам, че най-важното в писането, поне за мен, е да предизвикаш някаква реакция. Това винаги е било най-важното всъщност. Затова отбивам на първото OMV, купувам си кафе и започвам да преглъщам вината си с него. Не се ебавам, наистина се издъних. Поствам вечер, най-късно сутрин и си представям колко е гадно да не получиш това, което чакаш, когато го чакаш. Сещам се как всяка сряда дебнех вестник Ритъм, или как чаках разни предавания по радиото. Вадя айпада (мир на праха му, Стийв Джобс наистина беше голям човек) и извършвам цифра действия, които изпращат поредната секунда онлайн. Пфиууу!

Приключвам и отпивам пак от кафето. Не мога да повярвам, че си забравих секундата заради някаква сбирка на класа. Вярно, първата от 20 години насам, първата от завършването на гимназията, ама както казва един мой приятел (здрасти, братиньо!), "ние не сме от тия, дето ходят по сбирки на класа и други такива неща". Абсолютно и безпрецедентно вярно. Още повече нашия клас беше смотан, неорганизиран и генерално залюхан. Четири момчета и сто и петдесет групировки от по три-четири момичета. Яко, ще кажеш, но аз нямам някакви кой знае какви вълшебни спомени. Затова реших да отида. Една среща на 20 години означава, че друга едва ли ще има някога. Беше просто любопитство, да не кажа, че смесените ми чувства буквално надделяваха. 20 години, пич, казвах си успокоително, това са съвсем други хора с други проблеми, вече нищо няма никакво значение, просто отиди и се виж с тях, какво ти пука толкова.

Не знам дали и ти мислиш като мен, но когато нямаш очаквания, ама никакви очаквания, обикновено партито става яко. Това е някакво златно правило в живота ми, ебати. Очаквах да видя 20 дърти кюфтета, които цяла вечер ще говорят за шибаната си кариера, шибаните си деца и шибаните си проблеми, обаче се оказа нещо съвсем различно. След като привършихме с масите и приказките, се преместихме в Спайдър, където се засякохме с другия клас (вече порядъчно нафиркани) и го ударихме на танци-манци до сутринта. После ходихме да си правим снимки на конниците, както когато завършвахме и накрая с последните 7 човека се озовахме на някакво място, където ги гледах как набиват шкембе докато навън съмването се сменяше с настъпващата дневна жега.

Не са мръднали, мислех си, въпреки че според спомените ми, би трябвало да са мръднали, само че в положителна посока. И така, въпреки че не го вярвах, смотания ми хралупарски клас осъществи брутално добър реюниън с 19 човека от 24 възможни. Останалите просто бяха в чужбина.

И така, въобще нямах намерение да пиша за това, само че изведнъж реших, че щом заради него съм си забравил секундата, ще е честно да му посветя една.