ТИ СИ ТОВА, КОЕТО ГЛЕДАШ!

Естествено, че не си... Шегувам се. Иначе трябваше да си кривоглед дебел и плешив откачалник, който разфасова трупове в студеното и тъмно мазе на панелката.

Бях на 9, когато изгубих интерес към приказките и започнах да чета Конан Дойл. На 10 открих Едгар Алън По, въпреки че беше на най-горната полица в библиотеката вкъщи. Година по-късно гледах първия Halloween. От този момент вече нищо не беше същото. Винаги съм смятал, че киното на ужаса е пряко свързано със субкултурата на екстремната музика. И до днес се учудвам, когато някой фен каже, че не обича хорър и му е гадно да гледа кръв. Но... е така. Нормално е, искам да кажа. Аз съм в другата крайност. Притежавам огромна колекция от всякакви  trash, exploitation, giallo, mondo, slasher, gore  и т.н. филми- нискобюджетни, култови, забранени, стари, нови, всякакви. Израснал съм с тях. Дълго време за мен киното беше само хорър.

Когато се запознах с бъдещата ми жена и започнахме да си говорим за филми, се оказа, че (с малки изключения) съм изпуснал близо 15 години от мейнстрийм киното, така че доста дълго време наваксвах с филми като Heat, Fight Club, The Usual Suspects и т.н. Да го кажа отсега, не съм от онези, чието ЕГН започва със 7 и си умират по Star Wars. Бях фен в първите класове, после това спря да ме влече. Не изпитвам носталгия към Индиана Джоунс и разни такива. Тц, изобщо нямам угризения. Закърмен съм с Hellraiser и Halloween. После аз и един-двама приятели открихме Карпентър, а след това италианската школа на Дарио Ардженто и Марио Бава. За мен филмите на Фулчи са еталон. Деодато, Ленци, Мартино- всички те са гении. Джордж Ромеро е бог!

И така, след тази обширна и леко мелодраматична изповед, трябва да ти призная, че днес реших да направя преглед на десетте най-болни  (не най-добри, а най-болни, да се разберем) филма, които съм гледал през живота си. Това са десет начина да тестваш нервите си. Десет причини да спреш комедиите и тъпоумния чиклит. Десет примера за прекрачване на крайностите. Ето ги:

MACABRE (1980)
Режисьор: Ламберто Бава

Един от най-болните, откачени и извратени филми в историята. Началните надписи твърдят, че е вдъхновен от истински събития, случили се в Ню Орлиънс, но независимо дали това е истина или не, играта на актьорите и режисьорската работа ти докарват специфична погнуса, от която не можеш да се отървеш няколко часа след като си гледал филма. По мерките на малките пикльовци, според които Resident  Evil и SAW са блестящи филми на ужасите,  Macabre едва ли ще успее да събере много точки, но ценителите знаят, че наред с детайлното графично изобразяване на рязане на ръце, крака и уши, съществуват далеч по-шокиращи съзнанието елементи, за които не са необходими всичките ефекти на света.      Macabre се случва в най неамериканския град в Америка, където мирише на вуду, обитават представителите на т.нар. кейджън и дори архитектурата помага за създаването на един извратен филм, посветен на обсебеността и некрофилията.

GROTESQUE (2009)
Режисьор: Коджи Шираиши

Всеизвестен факт е, че азиатците са много любезни, учтиви и едновременно с това жестоки и болни хора. Никога не бях гледал по-безмислена манифестация на брутално насилие. Рязането на крайници е нещо обичайно, но плътната напрегната атмосфера, лишена от музикален съпровод и сексуалните издевателства идват в повече дори на заклет хорър маниак като мен. Всъщност, при японските и южнокорейските филми, смисълът много често се крие в нещо наивно и напълно неразбираемо за евро-американския начин на мислене.

Някои наричат този филм Hostel за възрастни, но според мен той е много повече от това. Той е нещо като рекламно лице на японската  gore традиция. Еквивалентът на съвременната брутална деткор сцена (Carnifex, Pathology, Whitechapel), която хем извлича вдъхновение от Cannibal Corpsе и Obituary, хем изглежда извратена по съвсем нов, идиотски начин.

Подай ми една бира, че нещо ожаднях

INSIDE (2007)
Режисьори: Жулиен Мури и Александр Бустильо

Въпреки безспорно добрия сценарий, истинската причина за успеха на този кървав и абсолютно болен филм се нарича Беатрис Дал. Тя вече не е първа младост, но това хич не пречи да се превъплъти в една от най-жестоките, отблъскващи и психясали героини, появявали се някога на екран.

Преди да разбереш каква е развръзката, ще трябва да се къпеш в кръв. И непрекъснато ще си задаваш въпроси. Кой? Защо? Кой? Защо? Не се притеснявай, ще разбереш. Не е чак толкова изненадващо, но затова пък болезнено, брутално и напълно шантаво.

Сега вече няма да ме питаш всеки път къде е ножицата

I SPIT ON YOUR GRAVE
Режисьор: Меир Зарки

Поне няколкостотин пъти по-правдоподобен от настоящия римейк, в който за по-голям цирк се намесва някакъв извратен шериф и се очаква да повярваме, че изнасилена няколко пъти жена без дрехи оцелява в гората без храна цял месец, намира си дънки и тениска по мярка и може да премества 100-килограмови мъжаги без проблем.

Истината е, че оригиналната версия на I Spit On Your Grave е потресаваща и увлекателна история за престъпление и отмъщение. История, която противопоставя градските ценности на еманципираната жена срещу  светогледа на обикновения комплексиран и сексуално незадоволен селяк. Филмът е много повече от от сбора на съставните си части. Но е страшен, болен и на места истински неприятен.

 Клъц! 

BUIO OMEGA (1979)
Режисьор: Джо Д' Амато

След смъртта на годеницата си Франк започва да кукурига до такава степен, че изкарва вътрешностите й  (сцената е бавна и подробна) и превръща в парцалена кукла или препариран експонат, зависи как предпочиташ, след което я слага в леглото си и си създава практика да прекарва доста време там. Заниманията стигат до момент, в който крайно обърканият младеж започва да води момичета и да ги клеца пред студения поглед на човешката кукла в другия край на леглото. Казах ти, за болни филми става дума.
Покойният Джо Д' Амато беше известен най-вече с порно филмите си, повечето от които натуралистичен сексплойтейшън, но подобно и на други италиански режисьори, снимаше спагети уестърн, хорър и даже военни драми.

През 1991, вдъхновени от филма, Impetigo издадоха едно концертно EP със същото заглавие, което беше забранено в четири държави заради корицата си.

Причината за изневярата често е в студеното отношение. Буквално.

ZOMBIE (1979)
Режисьор: Лучио Фулчи

Ромеро популяризира зомбитата, но докато неговите филми са по-скоро приключенски (в добрия смисъл на думата), то покойният вече Фулчи подхожда към жанра по типичния си противоречив начин. Гадостите започват  от самото начало и продължават до самия край. Без съмнение, това е един то най-известните, ако не и най-известният от филмите на Лучио. Не само заради участието на Тиса Фароу, защото сестричката на далеч по-известната Миа Фароу така и не проби в киното, а по-скоро заради добре измисления сюжет, който макар и да куца в темпото на моменти, е основен отговорник зомбитата да са предпочитани и днес.

А, да, онази сцена, в която се вижда отблизо какво става когато ти влезе "клечка" в окото е абсолютно легендарна. И много болна. Освен това в този филм има акула, която изяжда зомби. Баси якото!

Нещо ми влезе в окото...

GUMMO (1997)
Режисьор: Хармъни Корийн

Този филм е по-сбъркан от филия, намазана със сополи. Ако си падаш по бързашките филми на съвремието тип видеоклип с бързи и бавни кадри, значи вече си минал от другата страна, приятелю. Няма смисъл да ти рекламирам филм, в който сюжетът няма значение. Гледането му е майката!

Охайо. Младежи с психически проблеми обикалят наоколо и се занимават със странни неща- убиват котки, чукат бавноразвиващо се момиче, носят тениски на Dokken и Iron Maiden.  Децата на бялата измет от караваните и прогнилите дървени къщи. Чуват се извънземните звуци от началото на Rundgang um die Transzcedentale Saule der Singularitat на Burzum и откритата огнева мощ на Equimanthorn на Bathory. Ето ти две причини да гледаш Gummo.


THE LAST HOUSE ON THE LEFT (1972)
Режисьор:  Уес Крейвън

Първият и най-добър според мен филм на Уес Крейвън, който след успеха на The Hills Have Eyes (1977) необяснимо се бъгва и започва да пише и режисира невъзможни глупости от вида на Shocker и Freddy V/S Jason. Но да оставим това... The Last House On The Left  е тотален култ. И не говоря за римейка от миналата година (изненадващо добър, междувпрочем), а за оригиналната картина.

Според легендата Уес премахва почти половин час от оригиналния филм, за да получи сертификат, който позволява по-широко излъчване и разпространение, но така и не успява, затова връща изрязаните сцени обратно и взима сертификата с връзки. Друг мит твърди, че актрисата, която играе жертвата, Сандра Пийбоди била потресена и ужасена през по-голямата част от снимките. Експлойтейшън в най-добрите традиции на жанра. През същата тази 1972 излиза един друг филм, който ще повлияе на експлойтейшън киното- Deliverance  с Бърт Рейнълдс и Джон Войт.

Естестевено, вече има и банда с такова име. Те са модерен деткор/метъл от Ню Мексико и скоро подписаха с Ferret Records.

Така-а-а-а... А сега станете и всяка да направи по три обиколки на поляната.

CANNIBAL HOLOCAUST (1980)
Режисьор: Руджеро Деодато

Филм, който всички знаят, но много малко от тях са гледали. Многобройните забрани за излъчване в огромен брой страни са имали обратен ефект и днес заглавието е почти нарицателно. Само че освен неоспоримото влияние (жанрът на фалшивите документални филми) върху модерния култ The Blair Witch Project (1999), чисто филмотечната стойност на Cannibal Holocaust е силно преувеличена. И не заради сцените на насилие и убитите животни, а заради малоумния сценарий и тромавото действие.

В заключение, доста отвратителен филм, който обаче не казва нищо съществено. Доста тъпа комбинация.

Стой без да мърдаш още малко, скъпа, почти свърших

DRILLER KILLER (1979)
Режисьор: Абел Ферера

Набеден художник, който живее с двете си приятелки, се опитва да завърши поредния си "шедьовър", докато един етаж надолу някаква нескопосана пънк банда репетира непрекъснато. Когато един търговец на произведения на изкуството се присмива на незавършеното платно, художникът прегаря релето и започва да пробива дупки в главите на случайни жертви по тъмните улици на Ню Йорк. Пробива ги с ел. дрелка (чете се елдрелка).

Заглавието се споменава в едно парче на The Damned, Nasty. Парчето бива забранено във Великобритания. Естествено.
Филмът няма славата на Texas Chainsaw Massacre, но това не значи, че не е добър, точно наобратно, Driller Killer си заслужава, защото е сниман добре и се вписва идеално в субкултурата на Ню Йорк от края на 70-те.

На първо четене пропускам поне дузина психопатски филми, но това не е състезание в края на краищата. Очаквам да допълниш още заглавия. Винаги е приятно да гледаш нещо, което не си гледал. Приятно ли казах?