НОВА МУЗИКА? БЛАГОДАРЯ, ХАРЕСВАМ СИ СТАРАТА.

В един определен момент голяма част от хората, даже и най-заклетите меломани, спират да ъпдейтват, ако мога така да се изразя. Сещаш се, остават си в определена година и постепенно или пък рязко губят интерес към всичко, което излиза след тази дата в календара, даже и на любимите си групи. Понякога без причина. Просто така. Или пък причина има... по-точно предтекст- тръгва на бачкане от сутрин до вечер, жени се, ражда се дете, спуква му се апендицит, пуска шкембак и развива вкус към вечерното заговяване на втасала салатка и рядка парцуца под мъждивата крушка в кухнята.

Може да не е нищо от изброените, може да е всичко, само предполагам. При всички случаи става въпрос за един абсолютно естествен процес, който води до изказвания от типа "Аз  Maiden ги харесвам до 1992." Слушал ли си ги след това? "Не!" Много яко. Как тогава разбра, че не ги харесваш? Сблъсквал съм се с това десетки пъти. Приятели, познати, всякакви- те дават душата и сърцето си за музиката... но само тази, която принадлежи на тяхната младост. Останалата няма никакво значение. Същото се случва и с другите поколения. Вече можеш да попаднеш на хора, останали в грънджа и ню метъла, някои от тях със съзнанието, че Limp Bizkit все още са одно от най-горещите имена наоколо. Първият Machine Head е единствен, аре може и втория, новите са гадни и не ме интересуват.

Този тип отношение е световен феномен. Не е български, както става с повечето феномени. Той определя естествените граници на поколенията, защото всяко следващо поколение в общия случай трябва да мрази музиката на родителите си. Това е основополагащ принцип, който движи промяната в музиката. Друг е въпросът, че тя промяната е по-скоро нещо като ороборус, цикъл от повторения с малки разлики. 

Какво се получава? Независимо от възрастта си, хората не спират да мечтаят да посетят нови места, да прочетат нови книги,  да гледат нови филми, да срещат нови хора, да създават нови връзки и да опитат нови храни и т.н., довърши сам, само че предпочитат старата си музика.

Странно, нали? Като се замислиш, не е. От всички изкуства, музиката е най-натоварена със спомени, свързани с личния ти живот- добри моменти, лоши моменти, гаджета, раздели, приятели, купони и всичко останало. След определена възраст най-лесно връщаш лентата назад като си пуснеш нещо, което има значение за теб. Защо да слушаш новия албум на еди-кого-си, в него няма нищо изживяно, нищо, по което да въздишаш и нищо, което си спомняш. Той е празен на лични емоции и вероятно никога няма да се напълни, защото приятелите са намалели, гаджетата са в историята, купоните все по-често заприличват на сбирки на подпухнали чичаци. Сори, че ти го казвам, ама е така. 

В основата на музикалната стагнация седи едно много противоречиво чувство, което принципно ненавиждам, защото то се опитва да замести настоящия ти живот с миналото ти- носталгията. Тя идеализира миналото, въпреки че то може да не е било ча-а-а-а-к толкова идеално. Разбираш ме. 

Написах тези редове, защото връстниците ми, с които мога да си говоря за съвремена музика, капят един по един. Щастлив съм, че се движа в кръгове, където непрекъснато се коментират нови албуми и нови банди. Щастлив съм, че имам приятели, които влагат същия хъс в хобито си, както по-рано. Щастлив съм, че благодарение на по-малките в списанието, мога да науча нещо ново и да чуя нещо интересно. За мен музиката значи много повече от саундтрак към живота ми до определен момент. Все още се случва нов албум да ме накара да изтръпна, да се развълнувам, да направя нещо тъпо, да крещя. Мисля нещата да останат така. Надявам се.