ЗА ПОЛЗИТЕ И ВРЕДИТЕ ОТ ПИСАНЕТО

Занимавам се с писане доста време. Вече 20 години. Писал съм страшни глупости- наивни къси разказчета в тънки тетрадчици, които никога няма да видят нито един читател, освен най-верния ми приятел от детството. Писал съм статия за RUSH във вестника на Зелената партия. В гимназията  правех фензин, "хитро" озаглавен Hard & Heavy News, а малко преди казармата с един познат всяка седмица блъскахме подлистника за тийнейджъри на местния търновски вестник ЯНТРА ДНЕС.

Подлистникът на "Янтра днес", "Тийнейджър", бр. 3, 1998 г.

Писах някаква абсурдна статия за брюнетките и блондинките в краткотрайното списание SAX. В средата на 90-те разпространявах ъндърграунд хибрид от шокиращи строфи без рима и картинки, наречен РЕГРЕС. Вървеше от ръка на ръка и когато някой родител го намираше в бюрото на сина си или дъщеря си, започваше да се притеснява за психичното развитие на поколението си. Спомням си, че го пуснах през 1995 и след няколко месеца се появиха още няколко такива подобни книжки на други хора. Стана като мода за кратко.

"Регрес", ксеро брошура, излязла в 150 бр., 1995 г. (корица)

Две запазени страници от "Регрес"

Не съм експерт, но съм понаучил разни работи. Първото и най-важното е, че писането и четенето са двете страни на едно и също нещо. Ако не напишеш нещо като хората, никой няма да ти го прочете. Ако искаш да пишеш, чети. Не става иначе. Малко като да правиш музика, без да слушаш музика. Не че няма такива изключения...

Най-тъпото нещо са клишетата. Използват ги дори добрите, но начинаещите използват само тях. Колкото по-добър ставаш, толкова повече се бориш с тях. Непрекъснато търсиш начини да ги заобикаляш, да минеш през тях, да ги заместиш и т.н. Когато четеш някой наистина добър, няма да срещнеш словосъчетания от типа на "една мечта по-малко", "творчески планове", "хвърлена ръкавица", "пълнокръвен албум" и разни други такива. Добрите не използват думи като "лента" вместо филм и "илач" вместо лекарство.

Ние, музикалните журналисти, често използваме супер смотани думи като "разбивам", "размазвам", "счупвам" и разни други екстремни глаголи, които спират да носят каквото и да е емоционално значение, щом се повторят в повече от един материал или изведнъж станат много популярни сред четящите. А ако читателите харесат някоя дума или израз, значи трябва да се бяга от него. Скоро всички ще го използват и няма да значи нищо.

В желанието си да търсим нови варианти за изразяване, ние често прибягваме до  словосъчетания като "витиевати сола", които, ще ме прощавате, са като взети от приказка на Ангел Каралийчев или пък, че еди-кое-си е "отстоящо на 300 м. от сцената", все едно са ме върнали в казармата и ми говорят на фатмашки.

Сега като се замисля, най-много ме изнервя шибаното еди-кой-си-и-компания, например, Роб Халфорд и компания, Дейвид Ковърдейл и компания и т.н. К'ви са тия компании и кой ги измисли, нямам идея. Имам чувството, че си говорим махленски тумби, а не за групи. Другото ми любимо е, когато новият албум на някого се нарича "наследникът на (тук се попълва името на предишния диск)".

И така, както виждаш, опашка от клишета и безсмислени думи, превърнали се в нарицателни или още по-лошо, лишени от въздействие. Нека ти кажа нещо, няма по-гадно нещо от дума, която не въздейства. На човешки език казано, все едно да го правиш с мека пишка. Има я, но не работи.

За ползите от писането знаем всички, но виж, вредите ги виждаме и вместо да ги ритнем в коша, ги пробутваме и тях за ползи. Така после навсякъде всички казват "лентата" вместо "филмът". Каква е тая лента като вече няма никакви ленти по кината? Добре че вече никой не казва на албумите "тави", че от този соц реализъм направо да му се доповръща на човек.