ДЪЖДОВНАТА КЪЩА

На балкона на Дъждовната къща (1997)

Не вярвам в уроки и магии. Не вярвам в "лоши очи" и енергии. Мисля, че ако не вярваш в тези неща, няма как да ти направят нищо, дори и да съществуват. Обаче знам, че има места, които могат да те променят завинаги. Те изсмукват нещо от теб и го заменят с друго. След това просто не си същият. Вярвам в това, колкото и откачено да звучи. Сега ще ти кажа защо.

През есента на 1993 си събрах багажа и наивния непукизъм и се метнах на влака за Пловдив. Предстояха най-важните 5 години от живота ми, но не заради английската филология, а заради хората, които срещнах там. Първите месеци живях с един първокурсник математик, който имаше гадния навик да разказва филми преди да заспи. Въпреки протестите ми. Със звукови ефекти."И оня само джас-с-с-с. И после нашия като каза д-у-у-у-у-м-м-м-м! И тоя с автомата само а-а-а-а-а-а-а...." После търпеливо изчакваше да спра да мърдам и почваше да трещи злобарки. Тоя човек се протъркваше от чекии направо. Ама то с толкова много тестостерон от филмите и толкова фригидна наука като математиката... Както и да е. Научих се да се спасявам вечер и ходех на гости на едни пичове от курса в тяхната квартира- стара къща, паяжини, мирише гадно, крушката е 20 вата. Стая с маса и две легла. След известно време единият от пичовете отиде да учи в Благоевград. Беше ми писнало от филми и чекии, затова директно се преместих. Мястото не ме кефеше особено. Имаше нещо там, още отначало го усетих, обаче бъдещият ми съквартирант беше агент и наемът беше супер нисък, затова игнорирах всичко останало.

Масата в стаята, обсипана с боклуци. Виждат се зелен паспорт, антибиотици, фалшива ракия, български левове отпреди деноминацията и румънски леи, донесени от един швед, който остана да спи при нас на пода. В далечния край на масата се вижда силуетът на съквартиранта ми.

Само след няколко седмици стана ясно, че двамата сме се нацелили. Префасонирахме цялата стая в плакати, изрезки и надписи. Започнахме да пишем по избелелите тапети. Вътре стана адски ъндърграунд. На балкона не можеше да се излезе от празни бутилки от водка "Симеоноф". Няма такава гнус- спирт и някаква сладникава есенция. Ядяхме само, когато беше много наложително. Пушехме като комини. Всичко. Горе-долу по това време възрастната ни хазайка, която беше тотално глухо бабези на около 80, ни връчи домовата книга, за да се впишем. Като я разгледахме по-подробно, видяхме, че преди нас в същата стая са живяли доста хора. Срещу някои от тях пишеше- "починал". Очевидно бяха починали там. Някъде през 50-те и 60-те. Работници, някакви други. Абе трима-четирима души си бяха отишли от тоя свят точно там, където ние спяхме в момента.

Дъждовната къща (прозорецът с балкона) днес

Един ден написах на вратата HOUSE OF PAIN. Не помня как и кога е станало, може би чак след година, но съквартирантът ми беше добавил една чертичка на P-то и беше станало HOUSE OF RAIN. В Дъждовната къща се водиха много и дълги разговори. И така един ден си дадохме сметка, че разни момичета, гаджета- бивши, настоящи, приходящи и т.н. не искат да остават да спят в квартирата. Една приятелка даже каза, че не обича да стои твърде много, защото усеща нещо.  Друга мацка не можеше да спи там. Казваше, че не може да си поеме въздух. На мен също от време на време ми се струваше, че когато мръкне, тъмнината в стаята някак си тежи. 

Входната врата към двора днес

Всъщност, това беше само началото. Една сутрин някой звънна на вратата. Докато отворя вратата, някаква жена по нощница директно влезе в стаята. "Снежа търся!"- вика ми, а погледът й леко особен. По нощница, пак да кажа. "Дайте някакви стари дрехи да облека!" Ми, нямаме. Снежа е дъщерята на хазайката, на около 50, сама. Излизаше с някакъв тип, който бачкаше в строителството и беше домъкнал една стълба, която заемаше половината външен коридор. Изпратихме я ние. Вечерта обясняваме на хазайката и тя вика: "Абе тва е еди-коя-си, братовчедка е на Снежа. Тя луда- вика- сигурно е избягала от болницата пак." Моля? Баси мамата! Не си спомням кога беше, но след известно време тая стълба взе супер много да ни пречи и попитахме бабезито няма ли оня тип да си я вземе. "Еми той преди месец някъде падна от един покрив и умря!" Ей така, сякаш е умрял хамстера на съседското дете.

Снимка в двора, януари, 1995

Дворът днес

Времето в дъждовната къща беше винаги сумрачно. И не мисля така, защото чета много Стивън Кинг. Просто си беше така. Даже като има слънце, вътре беше жегаво и тежко. Мазно. Задушно. Една приятелка се събуди посред нощ и без да знае всички тези истории, дето ти ги снасям тук, каза, че й се е сторило как около ъглите седели мътни фигури на забрадени бабички, сочели към леглата и мърморели неразбираемо. Употребата на алкохол и субстанции, както и присъствието на жени със сигурност събуждаха нещо в атмосферата на стаята и тя ставаше плътна и непроницаема.

Най-странното нещо се случи през 1997 или 1998, не си спомням. Една сутрин, докато лежах и чаках моя човек да си измие зъбите в банята, Снежа влезе без да чука. По нощница. Седна на другото легло. Постоя малко. После легна и се зави. Аз лежа потресен и нямам идея какво да направя. Баси! След малко я чувам, че си мърмори нещо. А? "А, нищо, тука си говоря с едни хора." М-о-л-я? МОЛЯ? КАКВИ ХОРА, мамка му? Гледам, лежи, завила се през глава и мърмори нещо несвързано на таблата на леглото. В този момент влиза съквартиранта ми и само за секунди получава каменно изражение. Ступор. Пълно неразбиране. Мисля, че излязохме навън, вървяхме по улицата и не си казахме нищо поне 10 минути. На следващата сутрин Снежа пак влезе. Този път седна на стола, докато ние се разбуждахме от внезапната визита. Тя пак нещо мрънкаше отначало, после се напика. След това стана и излезе.

ул. "Екзарх Йосиф" 14, Пловдив, Дъждовната къща, прозорецът с балкона днес

Следващите седмици бяха кошмар. Първо, беше твърде късно да си търсим друга квартира. Оставаше ни някакъв си държавен изпит и това е. Второ, надявахме се бабезито да забележи, че нещо не е наред с дъщеря й. Няколко нощи се будехме от скърцане на бравата, обаче ние се заключвахме вече. Будиш се нощем и гледаш как бравата се движи нагоре-надолу  и скърца. Не е много яко, казвам ти. Няколко пъти подпитахме дъртата. Без резултат. За нея всичко си беше наред. Една вечер беше дошла сестрата на Снежа. Явно ситуацията се беше разпърдяла, защото от кухнята се чуваше приглушен глас. "Утре ще отидем в болницата, там съм запазила час при един наш познат и т.н." След това неминуемо започваше да гърми друг глас, който твърдеше, че нищо такова няма  значение и всички щели да видят, когато "слънцето стане черно". На другата сутрин си взех багажа и се прибрах в Търново трайно.

ул. "Екзарх Йосиф" днес

Когато се върнах, Снежа я нямаше. "Тя е на курорт"- заяви бабезито. Аха, казахме си ние. След известно време, може би месец Снежа се върна от "курорта" и беше добре. Но аз скоро напуснах Дъждовната къща. Съквартирантът ми, който и до днес е един от най-добрите ми приятели,  живя там още година и нещо или две. Наскоро ходих до Пловдив и минах по ул. "Екзарх Йосиф". Къщата е освежена. Нашата стая е зъболекарски кабинет. Влязох във външния коридор. Нямаше и помен от неприятната миризма, с която живяхме почти 6 години. И все пак, помислих си, някъде там под боята, миризмата си стои. Истинската миризма на Дъждовната къща.