ЕПИТАФ

1994. Лятото. Стоим сред купчина стъпала, самоделни колони, крадени усилватели, кабели разни, комплект прогнили барабани "Амати" и още някакви неща. Пет сърдити млади хора  с дълги коси и ластици. Бандата е на цели две години. INSMOUTH. Цялото отношение към заобикалящия великотърновски и български свят се изразява в конфигурация от три пръста с преобладаващ среден. Стоим и чакаме такси. Местим се в друга репетиционна. Натоварваме всичко и даже трима от нас успяват да се нахендрят вътре в колата. Наоколо е покрито с пепел. Деведесетарска пепел. Сега няма такава, не мога да ти я обясня. Пътуването минава в напрегната тишина. Шофьорът е типична военна пенсия, но може да мине и за бивш учител по физическо. Симетричен тлъст мустак и добре гледан маникюр на кутрето. Класика. Напрежението, пак да кажа, с нож да го режеш. по едно време Мустака нарушава негласното споразумение и открива огън: "Музиканти, а?" Мълчание. "А къде ви е певицата?" Ачо пуска крива усмивка: "Ей там, на задната седалка." Мустака поглежда в огледалото за задно виждане и се вторачва в мен. Изглежда объркан от шегата, не, изглежда все едно не я е схванал изобщо. След няколко минути пристигаме. Разтоварваме нещата. Мустака сяда обратно в колата, но вместо едно бързо "чао", не се сдържа: "Ще трябва да си вземете певица обаче... така няма да стане."

Втората демо касета (1996)

INSMOUTH (1995)

Тогава нямах ни най-малка идея, че през следващите 10 години ще трябва непрекъснато да доказваме, че нямаме нужда от певица. Образно казано, разбира се. С Вихър обсъждахме идеята да направим група още в края на 80-те. В Търново вече имаше няколко. Висяхме по концертите на КРЕМАТОР в пионерския дом, ходихме да гледаме ФАУ-2, знаехме за ТОРНАДО. Обаче и двамата искахме да стартираме нещо различно. Първо, китаристът не трябва да стои като дърво на сцената. Второ, ще свирим траш. Трето, ще правим флайъри и ще записваме демо касети. Четвърто, ще ги продаваме по концерти. През 1992 никой не правеше така. Никой не знаеше какво да прави. Учехме се в движение. INSMOUTH минаха през локалната търновска известност, локалния упадък, драстична смяна на стила, драматични смени в състава, възвръщане на локалната търновска популярност, албум, национална популярност, турне в Германия, скандали, отново драматични смени в състава, втори албум и логичен край. Сега като се замисля, пак заради това, че нямахме певица. Ако имахме, щяхме в момента да пишем хитове за БГ Радио, примерно. Или още по-добре, да стоим в бекграунда на турбо-чалга-секс-икона, която прави по 1000 кинта на час.

Снимка на Елена Ненкова за промо сесията към Lara_Croft EP (2000)

Не искам да ти разказвам историята на INSMOUTH. И ти не искаш, повярвай ми. В нея има приятелство, предателства, глупости, вяра, завист и още много работи. В нея има свестни пичове и пълни скапаняци. Има използвачи и измамници. Има невзети хонорари, спане на плажа, безпаметни партита, заплахи с огнестрелно оръжие, алкохол, наркотици, полиция и една шепа жълти стотинки. Защото толкова точно струва рокендролът тук- шепа жълти стотинки. Това са 12 години от живота ми, които не бих разменил за нищо друго, но и не бих върнал обратно. Ние никога не сме били група, която се събира в мазето да подрънка. Имахме ясен план. Първо трябваше да станем най-известната търновска група, а после да ни знаят всички в България. Никога не сме имали план Б. Никога не сме записвали повече парчета, за да имаме резервни. Винаги сме давали най-доброто, а останалото е отивало в кошчето. INSMOUTH не беше банда, която може да съществува без амбиции. И точно това я довърши. Когато започнахме да подгряваме на концертите на големи банди, видяхме, че това е таванът тук. И вместо да бъдем гъвкави и да разчитаме на себе си като други, ние просто се скапахме. Един замина на другия край на света. Друг замина по-наблизо, но все пак надалеч. Останалите бяхме попреяли с лайната, които трябваше да изядем по пътя. На мен лично ми беше повече от достатъчно.

Преди SOULFLY (2003)

2010. Четирима мъже на по трийсет и няколко стоят в репетиционната във Велико Търново, която изглежда по същия начин, както преди 12 години. На вратите стоят същите надписи. По стените висят същите плакати. Е, почти същите. Във въздуха витае нещо средно между еуфория и страхопочитание. Някои от тези хора не са си говорили цели 7 години, а сега ще излязат заедно на една сцена и след това ще запишат парче. Тези пораснали момчета с къси коси имат 10 дни да си припомнят как се правеше това и да измислят нова песен. Както казах, ние никога няма да прибегнем до тъпия и евтин трик за запишем някоя стара идея.

INSMOUTH (2010)

 Концертът (24.03.2010)

Снимка на В. Христов (24.03.2011)

Зад нас са Тангра Мега Рок и хората, които ни помнят. Цялата работа не е завръщане. Не е реюниън. Не е бутафория. Това е епитаф. Истинският край на историята, която след време ще има значение само и единствено за нас. Последната песен на INSMOUTH.  More People Will Die. Не записахме балада. Решихме да вдигнем шум преди да си отидем. И да покажем конфигурацията от три пръста с преобладаващ среден. "Ебали-сме-ви-майката-тъпаци-никога-няма-да-си-вземем-певица!"