CAMERA OBSCURA

Старите снимки са като парчета от живота ти. Понякога не можеш да си спомниш кой точно ги е правил, даже ти се изплъзва контекста, годината и разни други неща- неща, които по времето на снимката си смятал за важни или маловажни, мимолетни или вечни. В редките моменти, когато обръщаш внимание на тези безмълвни образи и ги разглеждаш една по една, те превземат изцяло съзнанието ти и те запращат напред-назад в историята на съществуването ти. На тях има хора, които не си виждал с години или такива, които никога повече няма да видиш. Всички те са били част от живота ти- някои за секунди, други за дни, с трети си си поделял цели години.

Тези снимки, подредени в албуми, събирани на купчини в кутии или складирани на хард диска ти всъщност са твоите разхвърляни чувства и уроци (научени и пренебрегнати). Има снимки, които ровят надълбоко всеки път щом ги погледнеш. Те ти припомнят неволни или умишлени предателства, изпепелени връзки, разбити приятелства... Има снимки, които те карат да се усмихваш. Старите фотографии са като безплатен карнавал от емоции.

Не мога да кажа дали ги обичам или ги мразя. Тези усещания вървят ръка за ръка. Като дете обичах да разглеждам дебелите албуми в къщата на баба ми и дядо ми. Никога няма да забравя чувството, което ме атакува, когато попаднах на албум, в който имаше снимки от погребения- ковчег с мъртвец и хора на различни възрасти, наредили се до него по стълбите пред входната врата на къщата. Това беше адреналинов шейк от нездраво любопитство и внезапен шок. По-късно разбрах, че навремето не е било рядкост да се викат фотографи на погребенията. Седях и гледах тези хора до ковчега- повечето от тях вероятно са били мои предци. Напълно непознати, странни, някогашни хора... Един ден всички ние ще се превърнем в такива, когато показват снимките ни на пра-пра-пра-внуците ни. Тази идея винаги ми се е струвала малко плашеща.

Понякога ми се е искало да унищожа някои от снимките, които пазя, особено тези, на които не присъствам. Някак странно е например да притежавам снимки на момичета, с които съм ходил или на техни приятелки. С времето разбрах, че това е тъпо, затова се радвам, че никога не съм го направил. Снимките си стоят там. Не пречат на никого. Тихи и безмълвни са. Понякога зловещо безшумни. Можеш да забравиш за съществуването им, но те никога не те забравят. Веднага щом отвориш албума, те започват да ти припомнят кой си и откъде си дошъл, независимо дали става въпрос за хубавите моменти или за лошите. Защото, хайде да не се лъжем, и най-хубавите моменти с времето могат да се превърнат в болезнени спомени.

Въпросът е кой си ти, къде си сега, какво искаш и какво правиш. Направи си снимка. След година, две, три или десет този момент сега ще бъде един дигитален образ. Кой не обича старите снимки? Или, по-скоро, кой ги обича? Хм...