Може би е добре да започна с просто изречение? Добре. Какво? Едносъставно или двусъставно? Кратко? Разширено? Не. Простите изречения са ефективни, но са евтини клишета. Сложно изречение тогава? От онези огромните, в които се губиш като муха в паяжина. Някои от тях заемат половин страница. Става наистина трудно. Дланите ти вече са неприятно лепкави. Белият лист пред теб се превръща в шибано огледало, нищо че не можеш да се огледаш в него. Въображаемото ти отражение е с изцъклен поглед. Ти си еманация на умората.
Понякога натракваш две или три изречения и след това изтриваш едното. После изтриваш и останалото. Призракът на белия лист отново е пред теб- самодоволен и непобедим. Понякога часове наред, понякога дни, зависи. Някои от нас вече не могат да пишат без backspace, както веднъж на шега каза съюзничката ни Мартина от Про-рок.
В такива моменти ставам и отивам да изпуша една цигара. Най-много пуша, когато пиша или когато се опитвам да пиша. Независимо дали ми върви или не, пуша еднакво много. Понякога се чувствам все едно седя пред ротативка. Пускам една дума и дърпам ръчката в мозъка си. Чакам звука. Случва се да изпадат още няколко думи, много рядко иззвънтяват десетки и даже стотици, но в повечето случаи няма нищо. Хубавото (или лошото) е, че вървят на серии. Ако започне зле, обикновено губиш всичките си думи, а ако ти провърви можеш да събереш достатъчно много, за да го начукаш на скапания бял лист.
Както виждаш, това е хазарт. Не, всъщност това е война. Особено ако имаш срокове, ако нещо те разсейва, ако изпаднеш в паника. Затова имам няколко прости правила, които частично елиминират рисковете.
- Когато започна нещо, трябва да го довърша. Независимо колко е часът, колко ми се спи и колко съм уморен. Горчивият опит ме е научил, че когато оставя нещо наполовина, после личи границата. Никога не можеш да уловиш старото си настроение. Днес си ентусиазиран, утре си меланхолично настроен, вдругиден си готов да воюваш срещу света. Някои от най-лошите ми материали изглеждат все едно са писани от двама или трима души.
- Опитвам се да си записвам на телефона всяка по-интересна дума или фраза, която мисля, че ще ми влезе в употреба. Хората нямат представа колко яки неща казват наред с боклуците.
- Гледам да си разпределям времето и да започвам по-рано, а не в последния момент. Така възможността да зацикля точно преди крайния срок намалява драстично. Аз съм пристрастен към изпреварването на крайните срокове, това е почти патологично състояние. Ако нямам краен срок, не мога да свърша абсолютно нищо. Може би затова на харда стоят три в различна степен недовършени разказа... Никога не стигам до тях, защото нямам краен срок.
Днес съм доволен от себе си, защото даже написаното да няма никакво значение за теб, аз отбелязах лична победа срещу белия лист като го използвах срещу самия него. Наздраве!
Толкова познато. :) Независимо какво пиша. На мнение съм, че творческата мисъл не трябва да се насилва, но често сядам, даже без конкретна идея, и си налагам да напиша нещо, колкото да си раздвижа мозъчните клетки. Понякога седя и дълго гледам в точка, понякога ме осенява някаква фраза и лека-полека започвам да градя около нея, понякога думите се сипят като порой. Но поне не ми се налага да спазвам срокове, пиша само за собствено удовлетворение, мога да стоя и да чакам да ме удари вдъхновението. Ето, снощи започнах да пиша ревю на новия Avenged Sevenfold, уж добре започнах, връщах се, променях, няколко пъти изтривах всичко... И реших в крайна сметка, че мога да си позволя да отложа, защото абсолютно винаги мога да уловя отново настроението на тотална апатия, хе-хе. :)))
ОтговорИзтриванеАз правя точно обратното. Писането е преди всичко проучване, събиране на информация, подреждането й според някакъв план в главата ти - общо взето мислене - и накрая едно механично натракване на измисленото върху клавиатурата. Специално като пиша за музика, основно карам колело, разхождам се, или правя нещо друго съвсем механично, слушайки албума. После сядам да пиша с ясна идея какво и как искам да кажа. След това обикновено го оставям да преседи един ден, хващам го на следващия и в повечето случаи го обръщам с вътрешностите навън и става няколко пъти по-добре от първоначалния вид. Затова белият лист не ме е плашил никога - не сядам пред Open Office с идеята, че първото нещо, което ще напиша, ще е точно въвеждащата част на текста. Навремето, когато са ползвали пишещи машини или са писали на ръка, хората не сa можели да си позволят този лукс, но сега аз мога и гледам да изстисквам максимума от него. И имам най-отвратителното и дразнещо отношение към крайните срокове :D
ОтговорИзтриванеЕми поздравления мога да ти изкажа само... Решил си проблема на стотици знайни и незнайни, класически и съвременни писатели и пишещи.
ОтговорИзтриванеСтранно, мен празният лист никога не ме е плашил (без да се броят разни литературни неща в училище). Даже обикновено почвам лесно и в един момент осъзнавам, че нямам идея как да продължа...
ОтговорИзтриванеИ тъй като често се случва да не довършвам нещо на момента, особено когато е по-дълго, използвам една друга тактика. Когато видя, че границата между вчерашното и днешното е твърде ясно различима, връщам се няколко абзаца назад и започвам от тази точка надолу, като се позовавам най-вече на написанот. Е, поне често ми върши работа в по-дългите разкази.
А крайните срокове винаги са ме притеснявали...