ПЕЦИ ГЮЗЕЛЕВ

Никога няма да забравя първия концерт, на който отидох. Бях недорасляк и майка ми ме заведе. Цялата спортна зала викаше Щур-ци-те-е-е-е с едно много специфично ехо на последното е, което можеш да чуеш и в концертния им албум 20 години по-късно. 

Когато сцената се подпали в червени и зелени светлини, пушеците започнаха да се разстилат към публиката и бандата удари първите тонове оглушах. Беше адски, дори болезнено силно. Светът наоколо стана като ням филм. Поне няколко минути докато се осъзная и започна да чувам по-добре. Не мисля, че някога бих забравил този мой първи интимен концертен миг. Мисля, че той до голяма степен определи какво искам да правя с живота си занапред, въпреки че едва ли съм го осъзнавал на момента. 

И, естествено, моят герой беше Пеци Гюзелев. Формата на китарата, солата, стойката, косата- всичко в този човек беше такова, каквото трябваше да бъде. А точно тогава, около 1987 и 1988 на концерт Щурците звучаха почти като хеви метъл група. 

Имах убийствен плакат от този концерт на вратата на стаята си. От баща ми пък имам един седем инчов сингъл от първите години на Щурците. Преди време успях да си взема подпис от Киро Маричков върху него. Оказва се, че моето семейство е някак свързано с музиката на тази българска група. Дълго време сравнявах всички концерти, на които ходя с онзи паметен концерт в спортната зала на Велико Търново. И до днес, въпреки че не си ги пускам често, Щурците са най-великата българска рок група на всички времена, а Пеци Гюзелев ще остане вечно в съзнанието ми като перфектно изглеждащият и свирещ китарист.

Почивай в мир, Пеци!