СРЕДНОЩЕН КАУБОЙ С МЕРЦЕДЕС

В средата на 90-те и до магазина отивахме на стоп, както сигурно си разбрал, ако си чел всичките писаници в блога ми досега. Стопът беше начин на живот, състояние на ума и сърцето, така да го кажем. С нищо не можеш да сравниш спокойствието, което те обзема, когато започне да свечерява, запеят щурците и ти се изяснява, че тая вечер ще спиш навън в храстите, а ако си късметлия няма да те убият банда мангали или да те порят като риба дружина извратеняци. Когато се примириш с този факт (не с убиването и поренето, а с нощуването навън), постигаш мир със себе си. Но да не се отклонявам.

За разлика от другите ми стопаджийски истории, тази се случи в града. Да, да, по нощните улици на Велико Търново, няма грешка. Една вечер, няколко души весело злоупотребихме с различни субстанции, сред които и алкохол в доволно добри количества. Някъде към 4 сутринта тръгнахме да се прибираме пеша. Беше адски забавно, но и много трудно, както сам се досещаш. Тогава някой предложи тази гениална идея, да гепим стоп от центъра до Пишмана, където живееха останалите. Сред тях имаше и момиче, така че не настоявах за моята посока. В края на краищата, щях да се оправя после някак си. Съмнявам се, че изобщо съм мислил за това. И такааа...

В началото падна голям смях. Ебавахме се известно време. Естествено, това не можеше да бъде сериозно, кой ще те вземе на стоп в града? Оказа се, че има кой. Само десетина минути по-късно след поредното махване по полупразната главна улица на града, малко преди Съдебната палата, учудващо за всички до нас спира огромен (и нов) черен (и лъскав) мерцедес с тъмни стъкла. Ебати, мисля си- Ей сега я втасахме. Едно момиче и трима дългокоси. Ще ядем бой и ебане, видяло се е. Спуска се прозореца и вътре мутра, естествено. Класическа. Разплескана комфортно на седалката. Класика в жанра. Накъде сте?- вика мутрата. Към Пишмана- отговаря девойката ни. Аре, качвайте се. 

Сега ще питаш колко мозък сме имали. Не знам какво да кажа. Понякога тия неща нямат общо с мозъка, а с темперамента сигурно. Не знам. Честно. Та така. Качваме се ние и мутрата потегля. Возим се в мерцедес. Мазно, че чак лъщи. Аз съм на задната седалка и гледам през страничния прозорец. Както си гледам, забелязвам, че пазарът, който ми се пада отдясно, понеже поемаме по Габровски, ту се приближава, ту се отдалечава от нас. Хм, мисля си, най-вероятно със забавени темпове. От джойнта ще е. Или от пиенето. Абе не е. И тогава схващам пълната картинка. Мутрата е по-пияна от нас. В пъти по-пияна. В този момент ме обзема жизнеутвърждаващ, всепомитащ и самосъхранителен страх за собствената ми кожа. Поглеждам напред и виждам как се носим право към задницата на едно паркирало отстрани на улицата жигули, първата от многото паркирали спокойно по нощната улица коли на някакви кротки хора, които вероятно спят осемнайстия си сън, след като са се наяли с русенско варено. Собственикът на жигулито също е сред тях. Другите собственици и те спят. А ние седим в черен лъскав мерцедес и мутрата, която го управлява ни е засилила на зигзаг с 80 км/ч. Стряскащо, нали?  Всичко, което описвам, се случва за секунди. Даже не съм сигурен дали съм си го мислил въобще.

Ба-а-а-а-а-м! Ударът беше все едно нещо яко, тежко и метално избушва друго метално нещо, обаче прогнило. Чу се едно буффффффф. Колкото и ф-та да сложа, няма да сгреша. След първоначалния шок настъпва тишина. Пффффф- произнася с досада мутрата и отново затихва, след което съвсем спокойно добавя- Май ще си ходите пеша. Представяш ли си? Щели сме да си ходим пеша. Ама наистина ли? Не можех да повярвам. Каква добра мутра. За нас мисли!

Излизаме от колата, при което веднага виждаме истинската картинка. Мерцедесът е вкарал цялата задница на жигулито в купето. Наколо нощна тишина. Явно всички продължават да спят. Мутрата дава назад, изкарва мерцедеса от гъза на жигулито и изчезва в нощта. Жигулито изглежда... неупотребяемо. Иде ми да кажа изнасилено, но това е мека дума за състоянието му. Изглежда ебано. За нищо не става вече. Тръгваме си по най-бързия начин. Това беше най-безумния стоп, който съм хващал, честно. 

А, да, повече никога не съм пробвал да го правя в градски условия.