КНИГИ ЗА ИЗГАРЯНЕ

Винаги съм се отнасял с подозрение към хората, които казват, че имат любима книга. Според мен, човек може да има любима книга само ако е чел много малко книги, да речем три, и от тях едната му е любима. Онези с Мечо Пух изобщо не ги смятам.

Литературата е нещо свято- по-велико от радиото, от телевизията, от видео игрите, от киното, от абсолютно всичко. Единствено музиката може да й се опре. Само че литературният инвалид е много по-опасен от музикалния, защото чисто и просто е невежа. Той не е Гай Монтаг и унищожава книгите не защото смята това за свой дълг, а със собственото си незнание, че съществуват.

Казвам всичко това, защото не искам да приемаш книгите, които ще спомена като мои любими книги. Те са една малка част от всички, в които съм  влюбен. Ще ти призная, че изпитвам леко неудобство от списъка, който подготвих, защото може би страдам от някакво обсесивно-компулсивно разтройство и обичам да подреждам нещата по общи признаци- жанр, епоха, идея, съдържание и разни други неща. Когато започнах да събирам заглавията за тази секунда, с раздразнение открих, че не мога да намеря никаква система или логика между тях. Това почти ме отказа. После се замислих, че може би все пак има нещо общо между тях. Тези (и не само) книги в известна степен са ме направили това, което съм, така че вероятно общото между тях съм самият аз. Ако някой ги беше изгорил, едва ли щях да съм същият. Щом четеш в момента, значи този аргумент ми е свършил някаква работа.

И така, не искам да натрапвам вкуса си на никой, както не бих искал никой да ми натрапва своя. Това са 10 книги, които съм чел с огромно удоволствие, имат сериозен отзвук в живота ми и са ме научили на нещо. Някои от тях съм прочел на един дъх без да ме интересува нощ ли е навън или ден, за други съм си крал време от ученето за изпити, трети съм поглъщал докато сме пътували по концерти или по време на безкрайните ми шест часови вояжи с БДЖ от Пловдив до Търново и обратно. Ако намериш нещо за себе си, твое е. Ако- не, значи просто имаме различен вкус. Ето го моя в най-общи линии:


СЪРЦЕТО НА МРАКА от Джоузеф Конрад

Да ти призная изобщо не бях възхитен от Конрад, когато се налагаше да го четем в университета, затова не сме го и чели, само тук и там по някой ред или глава от Ностромо и Господарят Джим. Имах бегла представа за какво става въпрос, обаче не можеше да ме накараш да докосна книгите му и с двуметрова пръчка, както се казва. Едва по-късно (те така стават нещата в живота обикновено) случайно попаднах на филма с Джон Малкович и Тим Рот, нещо подозрително познат ми се видя сюжета и накрая ми щракна, че Апокалипсис сега на Копола всъщност е кавър на романа на Конрад. Изумително откритие, добре че не съм го направил по-късно, че и без това достатъчно ме е срам от себе си. Както и да е, книгата е съвършена по няколко причини. Първо, това е пътешествие в корените на колониализма, стереотипното схващане за Африка като за тъмния континент и доказателство, че днес шибаните западняци често се държат като задници с нас, защото все още си мислят, че са господари на света, а ние едва ли не трябва да им викаме сахиб на всяка крачка и да им лижем подметките.
Второ и по-важно, за разлика от нашата родна литература, голяма част от която откровено си понамирисва на примитивизъм и почти винаги борави с изсечени с теслата черни и бели, добри и лоши персонажи, Сърцето на мрака размива тези категории, пресъздава много истински сложността на човешките отношения и способността на индивида да се променя радикално като при тази промяна остава непроменен в очите на хората, които някога са го познавали. Наивността, младостта, цинизмът, смъртта- всичко това е вътре, остава само да имаш търпение и да преодолееш убеждението, че литературните класики задължително са тежки, тромави и мноооого дебели книги.

ГНЯВ от Ричард Бакман


Псевдонимът на Стивън Кинг излиза от употреба и изведнъж всичките книги, написани с него стават бестселъри, но това се случи толкова отдавна, че в България още не бяха превели Мъртвата зона, а това беше наистина отдавна.
Сега-а-а-а... Откъде да започна? Това тънко книжленце се гълта на един път и оставя много горчив вкус в устата. Историята на Чарли Декър, който застрелва учителя си по алгебра и държи целия си клас като заложници, след като е бил изключен от училище за нападение над учителя по химия, е супер трогателна, особено ако я прочетеш докато си ученик или малко след като си завършил (в моя случай). Чарли е суперяк, аутсайдер, много му сече пипето и на всичкото отгоре е абсолютен психопат. Романтика отвсякъде. С пистолет в ръката той раздава правосъдие на всички, които някога са го дразнили или по принцип не може да понася, освен това е цапнат в устата и направо попилява препотилия се директор на гимназията. Ех, как исках да съм като Чарли! Честно! Още повече, че учих в химическа паралелка и класната ми късаше нервите, да не говорим за тежкия живот на гимназиалния метъл аутсайдер, който все иска да запали, потроши и унищожи нещо. За съжаление преди време Кинг спря книгата и обясни, че тя повече никоа няма да бъде преиздавана, май че заради многото масови убийства в училищата в САЩ и най-вече заради Колумбайн, сещаш се. Еми... В тоя случай ще цитирам самия Стивън, който преди 30 години беше казал, че ако някой ти забранява да прочетеш нещо, най-доброто, което можеш да направиш е да се втурнеш, да намериш нещото и да го прочетеш. Това е и моят съвет. Прочети Гняв!

ТЪМНАТА КУЛА от Стивън Кинг


По-добрият Властелин, ако питаш мен, но даже и да не правим никакви сравнения, Тъмната Кула, сама по себе си, е велика поредица, заслужаваща филмова суперпродукция с огромен бюджет и кадърен режисьор. Не мога да се наема да правя анализи или даже да се опитвам да ти разказвам, защото езикът ми е твърде беден, за да го направя. Убеден съм, че никой не би могъл, без това да му отнеме поне две-три страници. А какъв е смисълът, при положение, че най-добре е да започнеш да четеш още сега. Човекът в черно бягаше през пустинята, а стрелецът го следваше... Това е началото на една от най-великите истории, писани някога. Повярвай ми.

СЯНКА НАД ИНСМУТ от Х.Ф. Лъвкрафт


В началото на 90-те единственото, което знаех за Лъвкрафт беше, че имаше някакъв негов цитат на надгробния камък за Еди на обложката на Live After Death на IRON MAIDEN. Леко видоизменен този цитат го имаше и в The Thing That Should Not Be на METALLICA. После нашите издадоха една книжка, в която беше и новелата Сянка над Инсмут. Аз такова нещо не бях чел дотогава. Смея да твърдя, че и досега не съм попадал на по-ужасяващи, увлекателни и зловещо-уютни истории от тези на Лъвкрафт. В България вече има няколко издания с разкази, но това нещо най-добре се консумира на английски. Ктхулу митологията е неповторима и неизчерпаема като вдъхновение за метъл бандите по света. Без да знаем това, през 1992, повлияни от онова малко книжле, решихме да наречем групата си INSMOUTH. Правописът е грешен, правилното е INNSMOUTH, обаче ние нямаше как да знаем, защото в библиотеките нямаше оригинали на Лъвкрафт.

ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО от Кен Киси


Кен Киси е голям. Според мен, много по-голям от Бъроуз и Буковски, които ми бяха интересни ден и половина-два, защото едно е да пишеш, за да шокираш, а друго е да разкажеш история. Кен Киси може да е битник, може да е хипи, може да е не знам какво си, но преди всичко е писател, а ония двамата са преди всичко битници и наркомани и после нещо друго, най-вероятно породено от чистата претенция да не бъдат това, което са. Малко известен факт е, че Киси напуска продукцията на световно известния филм на Милош Форман по собственото си произведение преди средата, защото не се кефи нито как Джак Никълсън играе Рандъл Макмърфи (първоначално неговата идея е била за Джийн Хекман, който и аз лично смятам за по-удачен), нито пък му допада идеята да се смени разказвача (в книгата това е вожда Бромдън). Това е първият случай, в който някой автор не се кефи на Никълсън, но не последният. По-късно Стивън Кинг ще нарече Сиянието "филм на Кубрик, а не филм по моя роман". Според него в книгата писателят Джак Торънс полудява постепенно, докато във филма Никълсън "изглежда луд от самото начало".

САМОТНИЯТ БЕГАЧ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ от Алън Силитоу


Тази книга ми е изключително ценна. Тя тихо стои на рафта от 20 години и ми напомня как изгубих един от приятелите си. Митака беше една година по-голям от мене, отиде да учи в Пловдив и се върна в ковчег. Цялата металия на Търново го изпрати, което означава, че в онзи горещ следобед опашката от облечени в черни тениски и ластици момчета и момичета са точеше от Съдебната Палата до Беляковец. Той също беше фен на MAIDEN и въпреки че не той беше причината да се запаля по тях, Митака имаше огромно влияние върху мене. Той ми даде книжлето на Силитоу и то си остана в мен завинаги. А иначе Бегачът беше нещо като манифест за мен през юношеските ми години. Историята на малолетния престъпник, който сутрин тича около затвора, за да си прочисти мислите, ми стана нещо като манифест. Тогава имаше романтика в това да бъдеш метъл- цялата тази култура беше нова, страшна за родителите, аутсайдерска и неприемлива. За нас тя означаваше да носим още повече вериги по себе си, да слушаме още по-силно, да пием бира, да трошим социалистическото имущество, да бягаме от милицията, да създаваме неприятности и да се поддържаме един-друг. Романтика, която днес не съществува, защото бунтът в метъла отдавна се изчерпа.
Така или иначе, Колин се превърна в мой идол. Почти ми се искаше да ме изключат от училище и да ме пратят в ТВУ, за да бъда като него, но за щастие явно не съм бил чак толкова откачен. Литературата в училище ми беше глупава, неадекватна и повърхностна. Силитоу беше моят герой, затова вкъщи се скъсвах да пиша някакви версии на неговия Бегач, но по-метъл. Спомням си, че имах едно такова писание, наречено Преследвачи на истината. Двама-трима приятели и съученици даже го прочетоха, преди да се озове в ръцете на класната и от тях да премине в ръчулищата на даскалката по литература и... айде, няма значение вече.

КЪЩАТА НА ЗВЯРА от Ричард Леймън


Както знаеш, аз съм почитател на хоръра и това не е някакво случайно обстоятелство, а съвсем разумен и осъзнат интерес от момента, в който бях в малките класове и един ден се качих на една табуретка, за да достигна двата тома с дебели корици на Едгар Алън По. Книгите бяха на руски и миришеха суперяко. Сега да се върнем на Леймън. малко хора го познават, но splatterpunk почитателите го боготворят. Странно как, но в средата на 90-те в България излязоха цели 6 негови книги, като три от тях са свързани помежду си. Естествено, за да стане объркващо, първата книга The Cellar е преведена като Къщата на звяра, а втората- The Beast House излиза като Малкаса Пойнт. Леймън е пълен догоре със секс и насилие, а понякога и двете заедно. Ако не си се сблъсквал с такава литература, може да останеш шокиран как авторът губи време да ти представи описателно някой герой, който впоследствие убива и разчленява в рамките на едно изречение след не повече от три страници. Тъкмо си се запознал с човека, тъй да се каже, тъкмо ти е станал симпатичен. Най-добре си намери всичките му книги, издадени на български и пак ще говорим.

ХЛАДНОКРЪВНО от Труман Капоти


Сега като замисля, курсът по американска литература в пети курс беше най-интересното нещо в цялото ми висше образование, и то заради такива неща като Труман Капоти. Хладнокръвно е книга, базирана на истински събития и точно четворното убийство на един фермер, жена му и две от четирите им деца кара Капоти да се пресели в Канзас за половин година, да интервюира всички, свързани с трагедията и да напише тази книга. Естествено, тя си има своите критици. Те оспорват морала на автора заради гледната точка в книгата, но пак казвам, точно това е хубавата страна на литературата- една книга може да заживее собствен и различен живот в главата на всеки, дръзнал да я прочете. Категориите добро и лошо се размиват или най-малкото не са толкова дразнещо отчетливи и преминават една в друга, както е в живота. Хладнокръвно е една от най-интересните и увлекателни истории, които съм чел някога, точно заради този нестандартен ъгъл, в който не всеки и не винаги може да застане.

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА МУХИТЕ от Уилям Голдинг


Тази книга трябва да се изучава в училище вместо разни писания за мижавите български въстания, в които половината участници са предатели, а другата половина си плюят на петите щом видят турската войска, написани от човек, научил се да срича и пише чак на 18. Нека говорим за литература, моля ви се, а не за селска интелигенция. Повелителят на мухите на Голдинг е точно това- истинска стойностна книга, след края на която, ако в теб има поне малко страх и разум, известно време ще седиш в ступор. Противно на многото ерудирани мнения в мрежата и извън нея, Повелителят не е книга за деца или за насилието, на което са способни децата. Нищо подобно. Това е книга за човешката агресия, за първичните човешки реакции, за оцеляването, защото когато съблечем дрехите, изхвърлим дипломите и останем гладни, ние сме най-опасните и изобретателни същества в природата.

451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ от Рей Бредбъри


Еми то беше ясно още в заглавието мисля, а останалите са се сетили, когато споменах Гай Монтаг в началото. Още една книга, която трябва да се учи в училище. Друг е въпросът, че онова, което се случва в антиутопията на Бредбъри вече се случва наистина, въпреки че не с тези средства. Хората не четат книги. В най-добрия случай четат някакъв еманципиран чиклит, филмови сценарии, евтини трилърчета, боклуци от типа на Как да стана милионер?, Как да повиша самочувствието си? или псевдофилософски глупотевини като Кастанеда и Паулу Куелю. Това не са книги, а похабена хартия. Това е извинение за литература, извинете. Даже ме хвана срам, че ги изброих всички тези в кутийката, посветена на Бредбъри. И така, защо горят книги в бъдещето? Защото учат на емоции, а емоциите били вредни.

СРЕДНОЩЕН КАУБОЙ от Джеймс Лио Хърлихи


Джеймс Лио Хърлихи е от онези напълно лишени от какъвто и да било късмет хора, които остават напълно забравени в сянката на собствените си творби. Днес малко хора знаят, че суперуспешният едноименен филм с Джон Войт и Дъстин Хофман има зад гърба си много добра книга. Три награди на Академията и вече никой не се сеща кой е Хърлихи. Това не пречи тънкото книжле да излезе у нас още през 1981. Още си спомням как се подмяташе в квартирата известно време. Съквартирантът ми много го похвали, но аз го прочетох едва години по-късно. А още по-късно гледах и филма. Наваксал съм някак.

Ето. Знаех си. В главата ми останаха десетки автори и техните книги. Това му е лошото на викането на призраци-викаш един, но идват двеста. Сега в съзнанието ми изплуват имената на Кунц с Пазители, Уилям Питър Блати със Заклинателят...  Джон Сол, Брет Ийстън Елис, Питър Строб и кой ли още не. Да не говорим за класика. Искаше ми се да напиша колко велики книги са Унижените и оскърбените на Достоевски, например, или Спасителят в ръжта на Селинджър и Глътка въздух на Оруел, но за момента списъкът ще остане такъв, какъвто е. Нямам време, а и много дълго стана, но се надявам, че сред по-прозаичните и често срещани заглавия все ще намериш нещо ново и интересно за теб.

Кой знае, друг път пак мога да се върна на тази вечна и необятна тема...


П.С. Когато писах тези редове, Рей Бредбъри още беше между живите. За съжаление, вече не е. Още един гений си отиде от този свят.