АРТИСТ ОТ НАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

Да бе, аз съм това... Какъв смях падна само! През септември 1999 влязох в казарма. Още тогава всички знаехме, че рано или късно ще я отменят, но също така знаехме, че това ще се случи след като ни се наложи да влезем и ние. Нали знаеш, то така става винаги. Всъщност имаше някакво развитие все пак, защото само 5 години преди това в живота навсеки един млад българин имаше само две сигурни неща- че ще ходи в казарма и че ще умре. Впрочем, второто важи и за всички останали хора по света.

Както и да е, след якото концертно лято на 1999 и личното ми участие като част от FAKE на сцената на THE PRODIGY, а после с INSMOUTH и на фестивала HYSTERIA '99 в клуб "Сатан"в Бургас, SUBFEST и подгряващия сет за PYOGENESIS , дойде време да се резна нула номер, да си взема партакешите и да се приготвя да отпиша 9 месеца от живота си. Убедих баща ми и майка ми да не ме извозват до Банкя, качих се на влака за София, отидох на гости на един приятел /Гарвана/ и гаджето му и изпих един тон алкохол. Следващото нещо, което си спомням е как гаджето на Гарвана ме води към поделението. И добре, че беше тя. Сам нямаше да се оправя.

Има нещо много терапевтично да влезеш в казармата вчерашен и фиркан. Толкова ти се спи и ти е толкова зле, че въобще не можеш да усетиш стреса. Виж, на другия ден е малко по-различно. И така, на мен, най-свободолюбивия от свободолюбивите /знаеш си ме, скромен съм, какво да правя/, ми се наложи да вървя в определен периметър, да отдавам чест, да разпознавам пагони, да спя на отрицателни температури и да слушам как зайците по на 18 хлипат нощем в спалното (30-35 човека- нито повече, нито по-малко) по изгубената ученическа любов, която ги е зарязала малко след клетвата. Класика, копеле!

Отпуските в поделението бяха никакви, особено за такива като мене. Все пак в Банкя служеха и синчетата на разни големци в армията, предимно от София. Те трябваше да излизат по 3 пъти на седмица, а понякога и по повече, затова ние останалите бяхме заточени там като декабристи- на коз, наряди и караули. Точно затова, когато се разбра, че в началото на декември в София пристигат MOTORHEAD, а моята група, INSMOUTH заедно с бургазлийте  КАРЦЕР сме избрани за съпорт, сърцето ми  потъна в кенефа. Как точно щях да се измъкна? А? Без връзки, без протекции, без нищо. А това беше първият ни шанс да бъдем видяни от повече хора, а това ни беше адски нужно след като издадохме дебютния си албум и където и да отидехме, хората знаеха текстовете на песните ни. Баси гадното!

Опитах се няколко пъти да отида до ротната и да говоря с ротния да ме пусне или да ме прати при началника на поделението да опитам, но вътре беше пълно с хора, които се бяха научили как да излизат- лизачи на дребно, носачи на кокошки и прасета от село и всякакви такива. Всяка неделя тези типове се връщаха от родните си места с кашони, автомобилни гуми, буркани и всякаква друга стока за подкуп. На практика глистите се бяха окопали здраво, така че шансовете ми да изляза съвсем намаляха. И точно тогава, насред това шибано отчаяние, ме извикаха направо при полковника-шефа на поделението. "Е- казва той, след като правя всички стойки и казвам всички приказки по устав- Знаеш ли защо си тук, редник Йорданов?" "Не, г-н полковник"- признавам чистосърдечно, а той вади някъде изпод бумагите един бял плик за писма. Аз съм някъде на 5 метра от него, но безпогрешно забелязвам логото на Радио Тангра. "Тук пише- започва по мустак полковникът- че трябва да те пуснем за няколко дни да репетираш с групата си, защото ще имаш концерт..." За момент изтръпвам. Това може да е добре, но може и да е много, много зле. В армията си имат начини да те накарат да разбереш, че не си нищо друго, освен едно мазно лайно. Особено ако се мислиш за нещо друго. "Тук пише- продължава полковникът, но този път вече гледа право в очите ми- че си, цитирам, "артист от национално значение", така ли е?" Какво? Истерията ме хваща за гърлото и ми иде да закрещя: "Не, не, не, не е така, тъп фатмак, просто Върбанов се гъбарка с тебе, защото знае, че тъпите ви военизирани мозъци се впечатляват от такива глупости. Не е вярно, мустаката жабо! Просто ти се смее в лицето, ето това е!" Иска ми се да се търкалям по пода, да крещя и да се смея. Естествено, нищо такова не правя. Казвам едно тихо "да, г-н полковник" и продължавам да стоя в режим "свободно", с един изправен и един "счупен" в коляното крак. Това е по-тъпо даже от това да стоиш мирно, да знаеш. "Щом е така, редник, ще те пуснем, защо да не те пуснем? Аз също харесвам рок музика. Чувал ли си да Eagles?" Чувал съм, как да не съм чувал, потвърждавам аз. "Ех-х-х- зарейва поглед в нищото полковникът и аз разбирам, че фатмашката му душа се е разнежила от нещо в нефатмашкото му минало- някоя свирка в ученическите години, може би или, какво говоря, най-вероятно изчервената муцунка на целомъдрена съученичка с кюлоти, еба ли го- Имаше по-рано истински състави, редник, BEATLES..." Тук се изключвам ментално. Пуснаха ме, мамка му, пу-сна-ха ме!

Обеща и го направи, въпреки че трябваше да ходя и да напомням- не мина без това. Пуснаха ме за 3 дни и същата вечер, в която излязох, се оказа, че на другия ден концерт няма да има- първия от номерата на прочутия Христо Русанов, или втория, не се сещам вече. През годините тези номера щяха да минават доста пъти.

Хубавото беше, че следващия път /изкарвах последните си месеци казарма в Горна Оряховица/, когато SME ни поканиха да подгреем SUICIDAL TENDENCIES, не ми се наложи да бъда "артист от национално значение", понеже чисто и просто излязох в полагаема отпуска. Ей такива работи...