ПЪТЕВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ СТОПАДЖИЯ (ЧАСТ ТРЕТА)

... и последна, обещавам, поне за известно време. Нямам нито идеята, нито желанието да превръщам това място в дневник на хипарски премеждия (още повече не съм от феновете на хипитата) и житейски мантри.

И така... Пловдив, скъпи мои сладкишчета, един от трите града, в които изкарах доста време от досегашния си живот. Беше след някаква юнска сесия, но коя година не се наемам да кажа. Може би 1996 или 1997. Толкова много пътувах на стоп тогава, че сега докато пиша тези редове, се сетих за още цели две случки, но както обещах, спирам поне за няколко месеца с тях. Въпросният стоп беше след един изпит. С Чубака (който още тогава беше решил, че му нося лош късмет в тези начинания) трябваше да се прибираме по родните места и по обяд хванахме автобуса за края на града. Да търсиш коли по маршрута от Пловдив за Беклемето и Троян или от Пловдив за Шипка и Търново след първата половина от деня си е сериозен риск, като се има предвид, че средната бройка коли, които се сменят по трасето е някъде между 4 и 10.

В автобуса беше весело. Обсъждахме нови албуми, лъжехме се разни работи и въобще убивахме времето. Навън блъска мазна жега. В края на Пловдив, там, където се чака на стоп, е осеяно с капанчета за бири и кебапчета. Слизаме на спирката и Чубака предлага да се подкрепим. Малко е късно, викам му, но той не бърза особено. Изглежда доста уверен. След порция кебапчета (на едно място в София преди години видях думата, изписана като кебаБчета)  и няколко рунда бири, мързелът и следобедът започват да растат обратно пропорционално на шансовете ни за някакъв успех с прибирането вкъщи. Чубака вика да смачкаме по още една бира. Той винаги мачка бирите, никога не ги пие. Времето стремително напредва, така че аз предлагам да се изнасяме вече към края на този гиздав панаир от мангали, тираджии, курви и съмнителни месни продукти.

Там, след суматохата, насред пепелясалия пек, характерен за края на юни в Южна България, се издигаше единственото нещо, което можеше да предложи някаква сянка. Издигаше може би не е точната дума за порутеното кирпично съоръжение, чийто строеж е бил прекъснат типично по деведесетарски- някъде след грубия строеж. Тази постройка почти излизаше на пътя и подобно на всички свои недостроени връстници от онова време, имаше напълно неясна изначална идея и бъдеща функция. Приличаше на вишка на КАТ или нещо такова. Сянката биваше, стига да можеш да понесеш органичната воня, която се носеше от вътрешността. Да-а-а-а-м, недовършените постройки винаги се превръщат в кенефи. Вътре се бляха изляли толкова литри пикня и тонове лайна, че ако някога някой случайно решеше да довърши строежа, никога и никой нямаше да е в състояние да премахне миризмата.

След около два часа безсмислено махане и кибичене, ние естествено се изнервихме и започнахме да се заяждаме. Всичко беше в реда на нещата, обаче когато Чубака каза, че съм му носил лош късмет на стопа, направо ми причерня. "Чубак-викам- ако искаш да знаеш, без тебе на стоп винаги ми върви, а като се появиш ти, се насира!" Чубака погледна към кенефа зад нас, сякаш да прецени доколко съм използвал последната дума под влияние на миризмата или чисто метафорично. Казаното от мен си беше чиста истина- бях пътувал сам, бях пътувал с кой ли не, обаче с Чубака винаги се случваха супер глупости. Така и не се разбрахме кой на кого носи лош късмет, но стана ясно, че комбинацията от Стиф и Чубака не е печеливша, така че накрая се изпокарахме брутално. "Сега като се разделим, ще видим кой е каръкът!"- вметна Чубака, хвана си нещата и демонстративно се отдалечи на 20 метра от мен. Да ходи на майната си, помислих си. Сам ми е по-добре. Обърнах му гръб и замахах.

Само след 5 минути, кълна се във всичко шибано, мамка му, един мецедес профуча покрай мен и спря точно пред него. Той се наведе над прозореца, размени две-три думи, погледна към мене, махна ми за довиждане, седна и колата изчезна в следобедната мараня на пътя. Чудесно, помислих си, даже не ме взе поне донякъде. Ебаси приятелите имам! Копелето беше спечелило битката, но изходът от войната още не беше ясен. Ако успеех да се добера до Търново и да звънна в Троян преди Чубака да се прибере, просто ей така, да кажа на майка му да му предаде да ми звънне като се върне, ето това щеше да е истинска победа. Тази мисъл малко ме ободри и реших, че още не всичко е загубено. Нищо, че вече минаваше 16.00 ч.

Шипка

След около час някакъв тип ме дръпна до Шипка. Населеното място Шипка. Приятно място, където по онова време не минаваха много коли. Шансът да минеш прохода е много по-голям, ако си попаднал на кола за Габрово примерно, отпреди самия проход. Ако си в началото на прохода, не знам защо, но ситуацията почти винаги си ебава майката здраво. И така, стоя си на оня ветрилник там, пред мене планината, а времето... абе да кажем, че не искам да си поглеждам часовника даже. Започна да мръква. Аз пък започнах да мисля варианти за нощувки. В тревата, в храстите или... под дървото. Под единственото дърво наоколо. Ще си запаля огън, ще поседя малко, ще хапна някаква вафла от мешката и после ще къртя колкото мога. Утре продължавам.

Проходът Шипка

Обикновено като започна да изпадам в мрачни размисли, изведнъж идва спасението. Да, ама не. Сега си стана вечер направо. И точно преди преломния за всеки стоп момент, който през лятото е около 20.00- 20.30 ч. един взе, че спря и се оказа, че е за Велико Търново. Естествено, аз бях загубил всякакви надежди, че ще победя Чубака в този наш честен дуел, затова когато се прибрах по нощите (тоя дето ме взе, беше с някакво камионче, което едва мина Шипка за 2 часа и половина), просто се пльоснах и спах до сутринта.

Беклемето

Станах около 9, закусих и реших да звънна на Чубака да го видя как и що. Биип-биип-биип... "Ало?" Чу... ъ-ъ-ъ-ъ, Ицо може ли? Стиф се обажда. Жената отсреща казва: "А, няма го, в Пловдив е, не се е прибрал още." А! Тук всичките там дуели, караници и заяждания ми излязоха от главата моментално. Баси майката! Къде е тоя пич, бе? Зачудих се дали да кажа на майка му или не, но в крайна сметка си затраях. Милата жена щеше да се побърка, ако беше разбрала, че синът е хванал стоп вчера следобяд. Затворих телефона и почнах да правя нервни кръгчета из стаята. И така още два часа. Три. Телефонът продължаваше да мълчи. След още известно време не издържах и звъннах пак. Спял, каза майка му, прибрал се смазан и мръсен тази сутрин, малко след като съм го търсил. Копеле! И да не ми се обади!

Да спиш в храстите е част от тръпката

Чак вечерта се чухме и разбрах цялата история. Тоя с мерцедеса бил за някакво село около Беклемето. Затова не са ме взели. Така Чубака се озовал в сърцето на прохода. Стопирал, стопирал, но нищо. За разлика от мен, нощта го заварила там, на пътя, в прохода. Неприятна работа, мене ако питаш. "Намерих- вика ми- една хралупа в гората и се намърдах вътре да спя. Завих се с якето и съм откъртил. По едно време през нощта нещо искаше да влезе вътре. Сумтеше, драпаше, ама накрая се отказа." Чубака явно се беше нанесъл в къщата на някоя твар и я беше оставил без подслон. На всичкото отгоре вътре изгубил тефтерчето с телефоните, та затова не ми звъннал като се прибрал сутринта. След тоя разказ не знаех какво да кажа. Даже и сега не знам, честно. Но съм сигурен, че Чубака и днес много добре си спомня как някой е искал да влезе в хралупата си посред нощ.