ПЪТЕВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ СТОПАДЖИЯ (ЧАСТ ВТОРА)

Огромният град се оказа онова струпване на каравани, павилиони и шперплатени постройки преди началото на Български Извор- място, където и до днес можеш да лесно да получиш хранително отравяне, кебапчета от най-добрия приятел на човека и нежелани срещи с десетки съмнителни етноси. През нощта, след дългото ходене в мрака кара очите ми да превърнат това нехигиенично място в Лас Вегас. Всъщност, в началото и двамата не разбрахме къде сме. Бързо се усетихме, че не е много голямо, но все още нямахме идея в коя част на пътя сме. Спускаме се по пътя, спираме пред първата каравана и гледаме как пича, който обръща кюфтетата, ни наблюдава внимателно. Явно ни е видял как излизаме от тъмното. "Къде се намираме?"-решавам да го карам директно аз. "В Български Извор- вика онзи и се обръща към скарата- откъде идвате вие?" "От Ябланица"- викаме. Пичът заебава кюфтаците и ни поглежда през пушека. "Какво-о-о-о?" Обръща се към вътрешността на караваната и надвиква музиката: "Пешо-о-о-о, я ела да видиш тука едни, дето са ходили пеша от Ябланица до тука."

К'во толкова, като се замислиш, 25 км. Горе долу толкова са плюс-минус, обаче през нощта е малко особено. Пешо идва облещен и сънен. Гледа ни втренчено. "Някой дали ще ни вземе до Търново от тия по масите тука?" "Питайте- вика Пешо- все някой ще ви дръпне..." Другия се замисли и добави: "А пък и да не ви дръпне, както сте тръгнали, ще стигнете след още няколко часа." Чубака го погледна с най-свирепия си поглед и на оня усмивката му угасна като мокра клечка кибрит.

Български Извор, 14 май, 2011.  Ето това е България през 21 век.

Никой не ни дръпна. Представяш ли си? Никой. Питахме и разпитвахме, но не. След половин час напразни опити да вдъхваме доверие в шофьорите, спрели да се "подкрепят", най-накрая тръгнахме отново. Нямаше никакъв смисъл да седим там повече. Краката вече ме боляха адски. С Чубака бяхме изчерпали всички теми, на които можехме да се караме, така че вървяхме в тъмното, без да обелим дума. Минахме до гробището, после през селото. Откъснахме си по една ябълка от градината на първата къща. Животът беше гаден, но някак си ябълката го пооправи малко. Като излязохме от селото и повървяхме още 5-6 километра, започнаха да се случват разни странни неща.

В радиус от няколко километра наблизо няма нито едно населено място. Цари тишина. Изведнъж някъде отдалече се чува глас, който вика "Майкатишейба-а-а-а-а-а". Без майтап. Оглеждаме се. Нито светлинка, нито къщи, нито нищо. Обаче някой псуваше в нощта.

На излизане от извора на българщината. Снимка от колата. 14. 05. 2011

През цялото време, още като падна мрак, докато вървяхме, често чувахме ноктенцата на разни зверчета по асфалта- вляво и вдясно от нас, отпред и отзад. Нямахме идея какви са и колко са големи- можеше да са най-обикновени порове, а може и да се били по-големи м-м-м-м, неща. По едно време свикнахме с мисълта, че вече сме част от хранителната верига на откритото нощно пространство и почти през цялото време бяхме нащрек, макар и слепи като къртици в свят, който много добре можеше да ни види.

Тогава, насред нищото, от нашата страна на пътя, видяхме някакво изоставено малко крайпътно ресторантче с чешма отпред. Имаше и обикновена улична лампа, която бръмчеше и прекъсваше, както по американските хорър филми и по българските квартални улички. Спряхме, седнахме и аз се заех да махам кецове и чорапи и да мия крака в опити да облекча пришките от ходенето. После си измихме лицата и очите и запалихме по цигара.

Заведението беше залостено с катинар, а на вратата имаше некролог. Както съм ти казвал вече, аз от такива неща страх нямам, обаче една неприятна тръпка мина по гърба ми. Чубака се приближи до вратата и нещо изсумтя. "Какво"- питам. "Нищо- вика той- Тоя пич е умрял точно преди една година." Стига бе! Отивам да видя. Датата е същата като днешната, ама преди една година. Собственик ли е бил на заведението или не, нямахме никаква представа. Докато се хилихме на това съвпадение, отвътре се чу някакво издрънчаване, все едно падна тенжера. Най-вероятно е била мишка, нещо такова. Само че ние не мислихме за мишки в тоя момент. "Какво беше това, бе?"- облещих се към Чубака. "Не знам-вика той- и не искам да знам. Давай да се махаме от тука!" Нахлузих чорапите, кецовете и избягахме. Честно. Бягахме поне 100 метра преди да спрем.

Не знам колко сме вървяли после. Вероятно час или два. Вече ми беше все едно. Бяхме решили, че ако стигнем разклона за Троян сутринта, ще ходя да се наспя в Чубака и ще си хвана после автобуса за Търново. От време на време минаваха коли, въпреки че нощта беше доста напреднала. Вече беше 4 сутринта. Махахме им докато вървяхме. Без да се обръщаме даже. Чубака твърдеше, че това е безмислено занимание, но аз така и не спрях да го правя.

И тогава... Тогава един взе, че спря. В 4 сутринта. Търновски номер, жигули. Спогледахме се ние с Чубака, позачудихме се и накрая се затичахме. Ясно е, че който спира на такива като нас по това време, не е много наред. Затова се чудихме известно време...

Качваме се ние, казваме кой за къде е. Тъмно вътре. Шофьорът с няколко години по-голям от нас, но не мога да му видя физиономията добре в тъмното. До него някакъв друг пич. Изглеждаха нормални. За Търново бяха. Чубака вика: "Вие ме свалете на разклона, аз ще си се прибера пеша в Троян." А онзи: "Абе как така бе, това е много път..." " Не е много"-въздъхва Чубака, но се въздържа да навлиза в подробности.

Разклонът за Ловеч и Троян. Една от най-големите стопаджийници на Северна България.

Оставихме го на разклона и той пое. След два часа бяхме в Търново. Вече беше почти светло. Докато влизахме успях да видя кой ни кара. Мамка му, Бодила! Бодила, бе! Супер важен агент. Кара мотор, слуша метъл. Не съм го познал в тъмното. А той ми вика: "Абе и аз не те познах. Познат глас ми се стори, ама... А и на пътя не успях да ви разгледам много."

Прибрах се вкъщи и припаднах в леглото. През тези години не спирах да пътувам- с групата или сам, но подобна нощ никога не бях имал- нито преди, нито след това. Събудих се, когато есенното слънце вече залязваше. Звъннах на Чубака в Троян. Дотътрил се в Троян по същото време, когато аз в Търново. Пеша.


Ако историята ти е харесала,  разгледай рекламите и ги "почеши" малко с мишката. Абе най-добре, за да не ти напомням, вземи си създай навик да го правиш всеки път като влизаш тук. Аре.  До другата неделя!