КАК ОБРАХМЕ McDONALD'S

Деведесетте години в нашата родина бяха кални и мизерни. Ние, родените между 1970 и 1977, много силно усещахме (и май все още усещаме) как мащехата държава тотално ни е отебала. Изгубеното поколение. Първите 15-16 години ни набиваха в тиквите, че нашата природа е най-красива, че розовото масло от Казанлък е експорт от световно значение, че японците се редят на опашки за българско кисело мляко и, че в Дунавската равнина има планини от злато и морета от нефт. После се оказа, че родителите ни са изгубили малкото си пари, спестени за съветска кола, пък ние ще висим по опашките за безработни, след като завършим.

Студентските ни години минаха на фона на демонстрации, барикади и палаткови лагери. Аз не съм взимал участие във всичките тези неща. Не защото не бях съгласен, а защото и аз като Бердяев смятах още тогава, че всяка революция се самоизяжда. Накрая властта вземат хора, които нямат нищо общо с революцията.

Както и да е. Това беше, за да ти опиша фона на случката, която смятам да ти разкажа. Някъде малко след средата на 90-те взе да става наистина странно. Понеже не гледахме телевизия, доста късно разбрахме, че дългите опашки по магазините са за хляб. Яденето не беше сред най-важните приоритети. Преди него имаше много по-важни неща като аудио касетки, водка и джойнт. Една от най-съществените сентенции по онова време гласеше: "Пиенето е по-важно от яденето!" Яденето се случваше по три начина- студентски стол, в който плъховете се разхождаха толкова спокойно, колкото и хранещите се в него, гости в момичешки квартири и буркани семейно производство. Когато парите и опциите приключат, стоиш гладен. Може и с дни. Обаче си си купил поне 3-4 нови касетки през месеца. Сега като се замисля, ние май наистина сме изпълнявали в някаква степен онова клише, че духовната храна била по-важна от накъщния или както там беше.

Седим една вечер няколко души в квартирата и смучем перфектен коз. Практикуващите знаят, че от това се огладнява. Много. Направо ти иде да започнеш да си гризеш обувките. Мисля, че бяхме в точно такова състояние тогава или както му викахме, САС-тояние. Вълчи глад. И тогава някой каза, че всяка вечер в еди-колко-си часа пред McDonald's стоварват кашони с хлебчета за сандвичи, които никой не охранява.

Сега, да кажа две-три думи за въпросния McDonald's. Той се намира на централния площад в Пловдив, близо до една приятна градинка. Първият ресторант от веригата в България. Преди 15 години го посещаваха предимно гърци. Да го кажем така, цените не бяха много за българи, както и да ти звучи това днес, когато под път и над път мирише на гадната палмова мазнина. А! Ще се върнем пак на палмовото масло, така че запомни този момент.

Докъде бях стигнал? А, да, късно вечер стоварвали кашони отпред. В тях имало хлебчета. Мисля, че в този сублимен момент на всички ни мина през главата една мисъл. Да, точно така, същата, която ти минава на теб сега. Направихме приблизителен план на действие. Казвам приблизителен, защото трима-четирима напушени лумпени си говорят предимно с помощни средства като нечленоразделни фрази, междуметия и кикот.  Накратко, районът по това време беше почти безлюден. Щяхме да гепим по един кашон и да тичаме в сенките на градинката. Имаше само един проблем- през определено време по площада минаваше патрулка. Трябваше да изчакаме да мине един-два пъти нагоре и надолу, за да разберем на какъв интервал от време да я очакваме. Не ми се искаше да си представям как ме закопчават, докато се опитвам да избягам с кашон, пълен с хлебчета от McDonald's.

Заставаме на позиция. Патрулката минава един път по посока на Джумаята и след 7-8 минути се връща. После още веднъж така. Когато премина покрай нас за трети път и се отдалечи на безопасно разстояние, търтихме (тази дума е супер идиотска, но описва добре действието) към стоварените пред ресторанта кашони. Ето тук дойде първия шок. Грабвам аз моя и без малко да извикам от изненада. Нещото беше поне два или даже три пъти по-тежко отколкото въобще бях предполагал. Ебаси, казвам си наум и тръгвам към храстите полу бегом, полу патешки, полу и аз не знам как. Шибаният кашон тежеше едно 15 кила. Докато взимах някакви си 30-40 метра, които ми се струваха цял километър, се чудех две неща: първо, дали не съм ударил джакпота и вътре няма да намеря замразени телешки хамбургери вместо някакви си хлебчета и второ, дали другите двама бягат със същите тежести. Оглеждам се. Вижда ми се, че и те се зорят. Ясно, всички носим едно и също. Обаче какво е то?

Скриваме се от лампите. Наоколо е тъмно, но не толкова че да не можеш да различиш съдържанието на един кашон. Отваряме единия. Баси майката! Замразена палмова мазнина на фигурки. Естествено, във втория и третия имаше същото. Добро количество, но не става за ядене. Хлебчета, а? Без хлебчета тази вечер, момчета. После не помня какво сме правили. Може да сме си легнали гладни, въпреки че не вярвам изобщо да сме си лягали. Сънят също не беше сред приоритетите ни.