ЩАСТИЕ

Тази сутрин небето изглеждаше близко като тавана на стаята ми, само че цветът му не беше мръсно бял като на старата мазилка, а метално сив. От него падаха тежки снежни парцали. Отворих прозореца и погледнах нагоре. Парцалите се срещнаха с лицето ми. Идваха изневиделица. Сякаш някой ги произвеждаше на няколко метра от мен и ги пускаше с невидима машина за сняг от стар филм, но не се топяха, защото  кожата на лицето ми беше студена, устните ми бяха ледени, а очите ми-широко отворени. Усещах погледа си различен, някак прозрачен и изкристализирал. Снегът беше покрил цялата улица пред къщата. Нямаше жива душа. Можех да се закълна, че чувам необичайната тишина наоколо. Липсваха следи от котки и кучета. 

Нямаше ги нито целенасочените отпечатъци от обувки, нито чупливите птичи следи от раните часове на деня. Плашещата девствена белота се беше възцарила по цялото протежение на улицата и за няколкото си часа присъствие вече беше успяла да намери баланса в отношенията си с грозните сиви къщи и чените скелети на оголените дървета. Поех си въздух и затворих очи. Очаквах да се насладя на типичния зимен мирис на изгорели дървени въглища, но за моя изненада във въздуха имаше само студ с аромат на внезапна преждевременна смърт. Притворих прозореца. Часовникът на стената беше спрял, очевидно преди часове, защото показваше три без нещо. Трябва да е било през нощта. Снощи всичко си му беше наред, помислих си. Ти също беше наред, каза ми един безизразен леден глас в главата, когото побързах да прогоня обратно. Някога много отдавна гласовете в главата ми все още имаха значение, но после разбрах, че всички искат едно и също- да ме объркват. Само че дори да го осъзнаеш, не можеш да ги изключиш от контакта просто ей така. Не. Трябваше ми много време, за да се науча да пренебрегвам шума в мозъка си. Един ден осъзнах, че вече го няма. Беше си отишъл завинаги. Чувството за тревожност и обърканост също си беше отишло. Изведнъж започнах да чувам единствено ехото на собствения си глас в моята собствена празнота- празнотата, за която копнеех от дете. 

В стаята започна да навява, затова се пресегнах и затворих прозореца плътно. Той скръцна в съгласие. Усмихнах се. Почистих лицето си от снега и огледах стаята. Моята стая винаги е била негостоприемна- стари и скъсани тапети с полепнала мръсотия от времето, сажди и паяжини в ъглите, непран килим, разяден паркет, изтърбушено легло и една паянтова маса, отрупана с боклуци. Къщата е стара. Всичко в нея е старо. Животът ми е стар. Погледнах се в огледалото. Очите ми са зелени и стари. Аз съм стар. Никога не съм се чувствал по различен начин, дори когато светлите слънчеви петна през пролетта си играеха върху скъсаните места на лилавия килим и стопляха малки парчета от счупената атмосфера в къщата. Дори тогава усещах, че всичко е свършило, въпреки че за мен никога не е започвало. Това не беше чувство на безнадеждност или обреченост, а на спокойствие. Никой не ми повярва, че мога да бъда щастлив с всичко това наоколо. Какво е щастието? За някои хора то е семейство и деца, за други е здраве, за трети да работят до побъркване, а през уикендите да се правят на глупаци по планините край града. За мен щастието е друго нещо. Аз съм щастлив, когато не виждам човешки следи по чистия сняг. Тази сутрин бях щастлив за първи път през живота си. Отново погледнах в огледалото и се усмихнах. На себе си. Най-искрената усмивка е тази, която можеш да си подариш сам, когато си доволен от себе си. 

Тишината отвън продължаваше да кънти като празна тенекиена кутия в главата ми. Излязох от стаята и прекосих мрачния, скърцащ коридор към банята. За миг малкото прозорче в горния край на стената ме ослепи с бялата си светлина, после очите ми свикнаха и очертанията в помещението започнаха да възвръщат нормалните си форми. Завъртях крана и облях лицето си с ледена вода. Знаех, че е ледена. В къщата водата винаги е била ледена. Този път не я усетих така. Свикнал съм, помислих си. След толкова години най-после свикнах с проклетата студена вода. Къпал съм се с нея, подмивал съм се, бръснал съм се, газил съм в нея, когато малката мивка е запушена с косми и прелива от всички страни. Дрипавата кърпа на ръждясалата закачалка на вратата беше неприятно влажна от снощи. Така е става, когато имаш голяма запусната брада и тя задържа сапунената вода- избърсваш си лицето и попиваш. Само след минути щях да изляза, да прекося двора, да изляза през външната врата и да оставя първите човешки следи в този все още неопорочен бял и студен свят. Харесваше ми да жонглирам с тази мисъл в главата си, докато навличах джинсите и дебелия балтон, докато завързвах връзките на старите си войнишки кубинки с напукани подметки. 

Сега. Сега. Сега. Ключовете бяха на масата до цигарите и запалката. Взех си една и я запалих с отработено движение, на което би завидял някой от героите на Джон Уейн. За секунда целенасочената ми идея беше прекъсната от простичката мисъл, че съм добър в  паленето на цигари. Доста добър. Ако животът ми зависеше от това, щях да бъда на върха на хранителната пирамида. Със сигурност. Пуснах си още една усмивка. Не погледнах в огледалото, но бях сигурен, че е още по-искрена и чаровна от предишната. Вчесах дългия си бретон назад и си сложих шапката на главата, точно над веждите- нито по-нагоре, за да не изглеждам като кретен, нито по-надолу, за да не бъде претенциозно. Тези неща имат значение. Нищо, че смисълът им е важен единствено за мен. Тази сутрин дори цигарата нямаше вкус, все едно ближех бонбон през найлон. Странно, но в никакъв случай  неприятно… Просто странно. 

Треснах вратата на стаята си, минах отново през миризливия и сумрачен коридор, само че този път спрях до вратата в дясно. Гадната миризма беше изчезнала. Хм. Не бях забелязал, когато отидох до банята първия път. Заключих след себе си и взех двете стълбища на бегом. Озовах се навън, после излязох през външната врата на улицата. Супер. Все още никой не беше стъпвал по чистия сняг. Никакви следи. Щях да бъда първия. Спрях, вдишах и издишах. Очаквах да видя как от устата ми излиза пара, но не излезе нищо. Затворих врата след себе си и видях на нея пресен некролог. Моят.