ПРАЗНИК НА СМЪРТТА

От известно време се чудя... Добре бе, защо всички се превъзбуждат на датите, на които са убити Ботев и Левски, но почти никой не казва нищо на датите, когато са родени? Защо смъртта на тези хора е по-важна от раждането им? Защо патронните празници на стотиците училища в България, наречени на тях, се честват на датите, на които са ги убили? Що за празник е това? Какво празнуват? Смъртта им?

Разбирам аргумента, че това не е празник, а честване и този, според който датите са важни, защото показват саможертвата в името на свободата и т.н. Въпреки това нещо не е както трябва. Да изправиш едни малки деца да висят на студа и да рецитират стихове, които не разбират от типа на виси със страшна сила едва ли носи нещо на някого.

Празнуването на смъртта вместо раждането обяснява много неща в начина, по който този народ гледа на живота. Той гледа на живота като на мъка, която завършва с некролог по вратите на съседите. Некролозите също са уникални за народността ни артефакти, но това е друга тема.

Инерция. Така се правеше тогава, така се прави и сега. Всичко си е същото. Каква е логиката децата ни да бъдат карани да правят рутинните и официални глупости, които ни караха да правим ние? Това ли е начинът да ги научим кои са нашите национални герои?

В същото време когато ние възрастните ходим на работа, в общия случай тоалетните, които използваме са нормални, обаче я влез в някоя училищна тоалетна да видиш добре позната от детството ти картинка- дупка в земята и две стъпки отстрани. Значи ние, възрастните, ходим в нормални тоалетни, а децата ни- в нужници от епохата на просвещението. Чудно!

Манталитет. Това е типично нашенският култ към страданието. Всичко трябва да е лошо, сиво, апокалиптично и мрачно. Ако нещо е добре, значи е сбъркано. Добре е единствено, когато положението е без изход. Хубаво е единствено, когато се оплакваме, мрънкаме и светът ни е крив за всичко. Празниците са онези дни, в които се наяждаме и напиваме до козирката или дните, в които някой е умрял. Един такъв ден е патронният празник на едно училище. Той не е за децата, не ги кара да се радват, да играят, да направят нещо сами. Не. Той трябва е повод тези деца да повторят някакви наизустени неща още веднъж вън на студа, да носят венци, да се говори за смърт и гибел и един поп да опява около половин час пред родители, гушнали по една свещичка като на опело.

Оглеждам се и си казвам още веднъж, че не искам да бъда част от това. Тогава не исках и сега не го искам. Не искам и синът ми да е част от това.