От средата до края на 90-те, че даже и в началото на миналото десетилетие българската сцена беше разделена на две- такива, които пеят на български и такива, които пеят на английски. Това беше проблем номер едно. Разни тиквеници се пънеха денем и нощем да обясняват, че понеже, разбираш ли, сме били живеели в България, трябвало, виждаш ли, да правим тази музика на български. Всъщност по онова време да стартираш с англоезични текстове беше равносилно на това да си затвориш всички (независимо колко са малко) врати пред себе си. Ако PYROMANIA и BABYFACE CLAN успяваха да записват албумите си, но получаваха нечестно, дискриминационно отношение от някои радиостанции, то начинаещите групи от други градове нямаха шанс дори да стигнат до хората. Само защото имат текстове на английски. Спомням се за един тип, който правеше предаване, Блек топ или нещо такова, за неизвестни банди. Хубаво начинание. Само че ако песента ти е на английски, издухваш супата. В България се пее на български.
Ние също го издухвахме здраво заради това. От 1993 до 1998 получихме толкова забележки за езика от видни музикални критици, разбирачи, комсомолци и всякаква сволоч, че можехме да си напълним класьор с казани и напечатани глупости. Контра-аргументите ни, че бразилски, немски, холандски и пр. групи също избират английския като начин за изразяване, защото той е най-подходящ за тази музика (тук споменавахме изобилието от едносрични и двусрични думи, които перфектно пасват на насечения ритъм), не водеха до никаква адекватна реакция. Те си знаеха същото- в България трябва да се пее на български.
По нова време (както и сега) сцената у нас имаше проблеми- издателите трудно се обвързваха с наши банди, клубовете искаха само кавъри, студиата едва прохождаха в екстремните и модерни жанрове, както казах, много проблеми, но липсата на публика не беше от тях. Хора по концертите имаше в изобилие. Много хора. Дали заради липсата на достатъчно концерти на световни артисти или защото бандите у нас бяха по-интересни, дали заради комбинация от двете и още много странични фактори, нямам идея и не смятам за нужно да коментирам. Проблемът с езика беше измислен и изнасилван дълго време. Достатъчно дълго, за да затрие някои банди, да отреже шансовете на други и да накара трети да минат на български.
Днес малко хора си спомнят за това. Езиковата дискриминация изчезна натурално- още едно доказателство, че изкуствените казуси не могат да съществуват в естествена среда. Един от последните епизоди в тази война, който си спомням ясно е, когато Насо Русков скъса бекдропа на БГ Радио на сцената на Mr. Punch през 2000. Нещо като реакция срещу дискриминацията. БГ Радио се правеше, че българските групи и изпълнители, които пеят на английски не са български. Хората като нас му ръкопляскаха.
Днес никой не дискриминира никого и доколкото знам никой не размахва пръст поучително. Не е като да те режат от ефир, ако пееш на английски. Не е като да не можеш да се рекламираш сам в най-свободната медиа- интернет. Отдавна вече нищо не зависи от това дали някой някъде ще обърне внимание на демо касетата ти сред десетки други, дали ще играе на онче-бонче и ще цели с касетки кошчето в ъгъла офиса си. Не. Времената вече не са такива. Сцената се сви, публиката се сви, всичко мина в едни други, далеч по-скромни параметри, в много по-малки размери. Вече можеш да пееш и на пакистански. И без това няма да получиш безплатни записи в голямо студио, водка на корем, хотел, фото сесия и масирана рекламна кампания... освен ако не си ги направиш сам. Което си е много по-добре, както и да го погледнеш.
През 1997 г и аз пострадах заради тази дискриминация. С тогавашната млада група, с която се занимавах ни поканиха да изсвирим авторска песен на нещо като фестивал и бяхме подготвили една скромна композицийка, но в деня на ,,концерта,, организаторите разбраха, че текста е на английски и ни анулираха участието. Поне предварително да ни бяха казали правилата. Тогава свиреха Ибряма и други подобни гюрултии без никакъв смисъл и аранжимент, но за една скромна песничка на английски проблема беше много голям. Поне да не се бяха обаждали да ни губят времето.
ОтговорИзтриванеТози тип случки бяха масово явление.
ИзтриванеДобре, да речем, че днес някоя българска банда има шанс за световен пробив, ама истински. Би ли имало значение дали песните им са на български или английски? В момента се сещам за един Stam1na, които държат изключително на родния си фински и не че са най-известната и богата група на света, но изкарват доста качествена продукция и е твърде вероятно никоя наша група да не достигне техния статус в следващите... 20 години?
ОтговорИзтриванеПърво условие за какъвто и да е шанс за световен пробив е английският език. Изключенията се броят на пръсти и обикновено идват от държави, които имат далеч по-развита музикална индустрия от българската. Всъщност ние нямаме индустрия и нямаме пазар, така че пробив навън не е възможен по стандартния начин- първоставаш известен в родината си и после на други места. Трябва директно да се целиш към другите места. Да не мислиш, че някой ще ти обърне внимание, ако пееш на български?
ОтговорИзтриванеНе, разбира се. Но не се ли получава отново един вид дискриминация?
ОтговорИзтриванеДискриминация ли е когато искаш да отидеш в Англия, примерно, да работиш там и да има изискване да говориш езика? Не мисля.
ИзтриванеНе е дискриминация, ако искаш светът да те слуша, трябва да му поднесеш музика на достъпен за него език. Английски от нас се очаква да знаем, от света очаква ли се да знае български?
ОтговорИзтриване