ЕДИН ПРОЛЕТЕН ДЕН ПРЕДИ 100 ГОДИНИ

Сигурно понякога и ти си се замислял как става така, че мозъкьт ти запечатва в спомени дни, моменти и неща, които си смятал за извънредно незапомнящи се. Те остават в съзнанието ти като картини. В тях често няма движение или сюжет. Те просто си стоят там и всеки път, когато нещо ти напомни за тях, изникват пред погледа ти с целия си ореол от емоции, миризми и всичко останало. Понякога тези спомени избутват почти всичко останало от пътя си и стават синоними на цели сезони или години от живота ти.

Имаше един такъв ден през 1988. Никакъв ден. Бил съм на 14. Не съм подозирал, че ще си спомням за него, нито съм мислил някога, че ще го разказвам на някого, но истината е, че този тип спомени са като призраци, връщат се отново и отново и според мен просто крещят, че искат да бъдат написани.

През въпросния ден Пафката дойде да ме вземе от нас и да ходим на даскало. Само че на даскало не отидохме изобщо. Първо влязохме в мазето на един комшия. През малкия прозорец. И двамата се набутахме вътре. Открихме несметни залежи на цигари Слънце, задигнахме ги и се махнахме от там. Вървяхме към бирената фабрика и раздавахме цигари на познати и непознати. А към бирената отивахме, защото в мизерните общежития на фабриката живееха виетнамци, които продаваха аудио касети на черно. Когато стигнахме, почукахме на вратата на едно от миризливите помещения. Излезе един, викаме му: Дай да си купим касети! Той мяука нещо, няма, вика, касети, бяга оттука... Така ли, бе? Бяга? Боклук! Развикахме се ние и онзи трясна вратата. Постояхме ние с Пафката, извадихме си пишките и се изпикахме по вратата.

По едно време заваля и стана тъпо. Знаеш какво е, когато дъждът се смеси с прахта от улицата. Мирише едно такова особено. Стигнахме до центъра, влязохме в един хранителен магазин и си купихме по една бира. Сега може да изглежда смешна работа, но през 80-те ако си на 14 и само се опиташ да купиш бира за себе си (а не за баща си), рискуваш да те изкарат от магазина за ушите, да викнат някое ченге от детската педагогическа, да ти намалят поведението и фигуративно казано, да ти ебат майката. Абе аз верно не мога да се изкажа без да псувам... Както и да е, всичко мина по мед и масло. Купихме бирата без проблеми. Имахме доста цигари. Имам предвид, доста...  Пафката ме заведе в една изоставена къща в старата част, малко под днешната Текила се пада, но от другата страна на улицата. Порутена къща на два етажа, нямаше много такива тогава. Пафката ги знаеше тия места, сестра му движеше с разни хипита.

Вали навън. Пием си бирите. Пушим цигари. Миришем на нещо средно между двете. Като в ням филм. Гледаме през избушените джамове навън. Две наивни хлапета с прорасли коси. На реверите на якетата си спомням значките на MERCYFUL FATE и JUDAS PRIEST. Нямам никакъв спомен какво е ставало в невинните ни детски глави. Знам само, че не бяхме ядосани, нито сме искали да се правим на големи. Правехме нещата, които правехме, защото ни се правеха. Това е всичко.

На връщане минахме през една книжарница, още я има, срещу Халите, и свихме последния брой на едно руско списание, май Спутник беше, защото вътре имаше голяма статия за АРИЯ, КРУИЗ  и въобще, за руския метъл.

Когато се прибрах, майка ми готвеше нещо. Навън беше все така навъсено и пикливо. Проснах се на леглото в стаята си и заспах. Просто още един тъп ден. Не предполагах, че ще си го спомням през целия си съзнателен живот до ден днешен.