МУЗИКАТА, КОЯТО МРАЗИШ ДА ОБИЧАШ

Като ученик най-големият ми музикален кошмар беше, когато по телевизора даваха някой от безбройните концерти на Брус Спрингстийн или Ерик Клептън. Баси ужаса, честно ти казвам, сигурно имаха 150 концерта на тия двамата, все едно им ги подаряваха от международния безплатен видеообмен. Не можех да понасям Фил Колинс. Не го дишах тоя пич. Беше навсякъде.

През годините и аз, а и приятелите ми често сме стигали до извода, че понякога музиката, срещу която най-много риташ, всъщност ти харесва на някакво неосъзнато ниво. Когато го осъзнаеш, всичко си идва на мястото и си в мир със себе си. Сигурно звучи идиотски и едва ли важи за всички, но много добре си спомням, че в началото никак не харесвах RAGE AGAINST THE MACHINE, докато един ден просто станах сутринта, отидох и си купих проклетия албум. По същия начин се случи с KOЯN.

През 90-те електронната музика беше широко прокламирана като "музиката на бъдещето". Орди от напафкани шарени индивиди ходеха по разни партита в горички, по поляни и т.н. да танцуват и друсат до сутринта. В началото направо не понасях това, но с времето дори започнах да си купувам неща на СВЕН ВЕТ. Да, да, знам, че е тъпо, но ми отвори очите за някои различни начини за изразяване в музиката.

Когато си млад (или малък) лесно се затваряш в стереотипи. Смяташ, че ако си фен на CANNIBAL CORPSE примерно, не ти подхожда дори да чуеш и една нота от песен на WHITESNAKE. Би било, как да кажа, уронващо авторитета. Затова се въздържаш от такива изяви. Пак казвам, това едва ли важи за всички, говоря за себе си. С времето музиката се променя и няма как да стоиш в собствените си рамки. Ако си фен на MAIDEN, някаква болна и тийнейджърска философия ти заповядва да мразиш NIRVANA. Но истината е, че всъщност това е просто музика и въпреки външните ти прояви, тя все пак може би ти харесва, даже и а не искаш да го признаеш.

Най-силно беше това през 80-те. Хората стигаха дотам, че се деляха по подстилове и сами се ограничаваха- трашърите не слушаха хеви, а някои слушаха само немски траш примерно. Хевитата не слушаха траш, уейвовете се деляха на такива, които слушат DEPECHE MODE и дарк уейвове, които пък изобщо не се кефеха на DEPECHE. Принципно 90-те бяха страшен миш-маш, но имаха голям принос за това хората да започнат да гледат на музиката като на музика и после като на стил. Днес често се говори как метълът бил западнал в края на 80-те, стадионният рок бил умрял и на негово място дошъл грънджът. Самият аз често съм използвал тази историческа заблуда в писанките си. Неумишлено, естествено. Истината изобщо не е толкова рязка. През 1991 излязоха илюзиите на GUNS'N'ROSES, Nevermind на NIRVANA и черния на METALLICA- три грамадни албума с огромен отзвук. Днес ни е удобно да делим на периоди, но в реалността всичко е някак доста по-смесено и размито.

Едно от най-любимите ми занимания днес е да запаля колата и да си пусна ...But Seriously на Фил Колинс или някой от многото велики албуми Брус Спрингстийн. Никога няма да забравя как мразих тази музика, но не мога да се сетя кога точно я обикнах. Добре, че го направих. Без значение какво си мислят коравите метъли.