ФАУСТ

Снощи четох един разказ, в който главният герой сключи сделка с Дявола и прехвърли рака си върху нищо неподозиращото семейство на бившия си най-добър приятел. Вместо да умре в повръщано и лайна след не повече от шест месеца, той спечели още 15, а може би 20 (авторът не беше конкретен по този въпрос) години щастие. Видимо здравото и проспериращо семейство на т.нар. негов приятел се скапа от смърт, болести и случайни нещастни случаи.

Нищо особено, ще кажеш, някаква вариация на Фауст. Така си казах и аз. Но разказът ми хареса. Впрочем, клишето Фауст е вечно. Човекът се е договарял със Сатаната още в старите персийски текстове, в германските легенди и в евангелската литература. Преговорите са актуални и днес- виж произведенията на Шекли и Зелазни например или великолепния Пачино в Адвокат на дявола.

По всичко личи, че черти като хуманност, състрадателност и примиреност са възпитавани у нас, но неприсъщи за нашия вид, затова лесно ги отхвърляме, когато усетим опасност за самите себе си. Усетим ли я, ставаме по-опасни от най-големия хищник. Както Уилям Голдинг казва: "Човекът е най-опасното животно. Когато е гладно, това животно използва оръжие, с което не разполага нито едно друго същество в природата- своя интелект."

Не само гладът може да ни накара да обърнем края, образно казано. Повечето от нас, въпреки че ще отидат на църква на следващия най-голям християнски празник, когато останат насаме със себе си и дявола, с радост ще прехвърлят рака си върху добри познати и приятели, на които иначе симпатизират. Ще го направят и няма да почувстват угризения, особено ако никой не разбере.

И преди някой да писне в защита на човешките добродетели, само да добавя, че ако не беше така, клишето Фауст едва ли щеше все още да присъства в съвременното изкуство. Може би не се иска да вярваме, че сме добри и мили помежду си, но ако добротата е за наша сметка, ние любезно си я прибираме обратно и я заменяме с най-гадното, на което сме способни. Преди това и после лицемерно ще отричаме.

Тук се сещам за неугасващата халтурна способност на плоските мозъци да представят света, в който живеем в черно и бяло. Като в турски сериал. Добрият е хубав, а на лошия му личи веднага.      Добрият върши само добрини, а лошият- само лоши неща.  Средностатистическият мозък не приема факта, че, както Стивън Кинг казва, много често убиецът е обикновен човек, поставен в необикновена ситуация. Нищо чудно преди ден-два да е помогнал на стар човек да пресече улицата. Пак според него (а и според мен), тези персонажи са много по-интересни от необикновените хора в обикновени ситуации. И по-истински.

Както и да е, отплеснах се. Колко пъти сме били в ролята на Фауст през живота си? Сключвали сме сделки срещу нещо, без дори да разбираме? Според мен много, много пъти. Всеки от нас. Защото Дяволът няма рога и брада. Той е самият живот. Ежедневната битка, която водим.

И последно... Преди 12 години един мазен неодебан очилат задник искаше да ме скъса за трети път на устен държавен изпит по английска литература в ПУ. Литературата беше само един от четирите компонента на изпита. Знаех, че ако изкарам шестици на останалите компоненти, минавам, независимо дали задникът ще ме скъса или не. Минах навсякъде, изкарах шестици и спокойно седнах при задника. Падна ми се Трагичната история на живота и смъртта на д-р Фауст от Кристофър Марлоу. Това произведение излиза преди популярния и до днес шедьовър на Гьоте и се смята за нещо като негов оригинал. Аз бях чел Гьоте, не Марлоу, но разликите са минимални. Гадът знаеше как да ме прецака и поиска да му разкажа първата сцена. Започнах аз, но след по-малко от 20 секунди онзи разтегли мазна усмивка и аз разбрах, че съм разкрит. В тази първа сцена Гьоте се различаваше от Марлоу. "Ще се видим следващия път"- каза задникът. "Няма да има следващ път"- отговорих ледено и си прибрах книжката (а няколко месеца по-късно и дипломата). После излязох от "свещения" ВУЗ и освободих мехура си пред входа му, точно както си бях обещал много преди това.