ВХОД СВОБОДЕН

Ситуацията е следната: В залата тече саундчек, въпреки че по план публиката трябва да започне да влиза след има-няма 10 минути. Графикът отдавна не важи. Първо закъснява бандата, най-вероятно защото:

а) им се чупи шибания бус

б) чакат на някоя граница

в) и двете

г) полетът им е отменен 

Ако никой един от тези сценарии не се случи, то със сигурност

а) авиокомпанията ще загуби инструментите или мърча

б) някой няма да го пуснат, защото е забравил, че не е от Швеция, а от Гватемала и му трябва виза

в) ще изгори монитор или усилвател

г) ще изгори целият беклайн

д) ще спрат тока

Междувременно оня тулуп, който трябва да достави кейтъринга, удобно не си вдига телефона, а петима световно известни музиканти се усмихват любезно на извиненията ти, че "ей сега ще донесат манджата, просто са попаднали в задръстване". Световно известните музиканти не са яли цял ден. Нито пък аз. Чувствам се мръсен, потен и вбесен на всеки, който ми пречи да си свърша работата.  Прекосявам бекстейджа в посока към изхода и в движение набирам разни номера. Не мога да си чуя мислите от пробите на соло барабана.

Недоспал и уморен на концерта на LOG на GMM 2009

И тогава, точно когато излизам и отсреща ми вдигат телефона и точно когато съм готов да се разкрещя за пореден път, забелязвам народа през залата. Някакъв подпийнал тип зяпа паса на врата ми с онова наполовина завистническо, наполовина злобно "на-много-важен-ли-шъ-ми-съ-праиш-ве-ей" изражение. Един друг забелязва накъде гледа първия, поглежда, придобива същото изражение, уригва се и коментира нещо на брутален селяндурски език, който се състои предимно от междуметия.

Смисълът би трябвало да се върти около идеята, че тия с пасовете са връзкари, лешпери, задници, авантаджии и като цяло врагове на народа. Българинът обича нещо да не е както трябва. Когато всичко е наред, той не се чувства много комфортно, но ако се положението се поскапе, както тази вечер със закъсненията, значи всичко е екстра- може спокойно да си се назлобее, да насере, овика и осмърди света. Това може да се случи при две условия:

а) вкарал е няколко бири и е станал смел

б) седи пред компа анонимен и си драпа мъдете

Но понеже не сме се събрали да си говорим за народопсихология, да се върнем на хората с пасове.    През годините съм имал всякаква работа покрай концерти и фестивали в закрити и открити пространства- най-често интервюта за списанието, но също така за радио и телевизия. Бил съм гид и преводач, водил съм пресконференции, помагал съм на колеги за техни интервюта, подреждал съм бекстейдж, писал съм репортажи, коментирал съм в ефир, раздавал съм покани на победители от радио игри и съм късал билети на входа. Бил съм от страната на организаторите, бил съм от страната на медиите и да, бил съм и сред артистите. Чувството е различно, но пасът на врата ти означава, че имаш работа за вършене- и тя, смея да твърдя, носи огромни отговорности- независимо дали следиш за графика на медиите, които ще взимат интервюта, дали самият ти взимаш интервю или само след пет минути ще се качиш на сцената и ще изразходваш тонове адреналин.

Venom в Шератон

Пасът означава "вход свободен", обаче има една тънкост- докато другите отиват на концерт, ти си на работа. Докато другите могат да се нафиркат, да се блъскат, да мятат коси и най-общо казано да се облеят в пот от кеф, ти го караш по-внимателно, защото имаш задължения. Ако пишеш репортаж, значи следиш какво става на сцената, как реагират хората, как върви сета, има ли промени с предишни концерти от турнето. Ако си ангажиран бекстейдж, може въобще да не видиш концерта. Ако строиш сцената, значи рискуваш да замръзнеш или да получиш топлинен усар. Ако късаш билетите, в най-добрия случай ще видиш последните 20 минути. Ако си стейдж мениджър, работата ти е да спазваш графика, да следиш техниката и да юркаш музикантите. Ако си в банда, работата ти да киснеш цял ден като прани гащи, да играеш на джага, да даваш интервюта, да пиеш бира, да се притесняваш и най-общо казано да висиш като сопол докато не дойде твоят ред, което, повярвай ми, може да бъде по-уморително и от най-тежката работа по строене на сцената.

Говорим си Игор на GMM 2008. Отзад се вижда Макс. В този момент изпускам сета на Def Leppard.

Пасът за фестивал от типа на GMM, WOA или WFF означава, че няма да гледаш сетовете на поне десет групи, защото ще имаш интервюта с други десет. Означава, че непрекъснато трябва да звъниш на разни представители на лейбъли и мениджъри, за да си уговаряш непрекъснато променящи се часове за интервюта. На втората и третата година започваш да "влизаш" в кръга на тези хора и те показват, че те разпознават.  На практика това означава, че ще ти уредят интервю с големи имена като TRIVIUM или DISTURBED. Това е добре за теб, добре за списанието и добре за читателите.

с Voivod след края на сета им в Каварна миналата година. Беше адско бачкане и адска жега цял ден.

Пасът не гарантира интервютата. Той е само началото. Човекът, който гарантира, че ще се справи, си ти. Ако се издъниш, закъснееш, питаш глупости и демонстрираш непрофесионализъм, едва ли някой ще ти се кара, обаче също така едва ли ще получиш друг шанс. В този бизнес всичко се основава на доверие. Случвало ми се е да не успея да гледам любима група, защото имам интервю с друга, която не харесвам особено. Случвало ми се е интервюто с някой да продължи с половин час повече, защото разговорът е интересен, а през това време GOD FORBID да ме чакат строени според уговорката. Не можеш да прекъснеш човека, нито можеш да вдигнеш телефона на ен-тото обаждане на мениджъра. Закъсняваш и се извиняваш искрено. Това ти е работата. Случвало ми се е да взимам интервю от някой, а през това време в бара да мине някой по-интересен. Случвало ми се е да пропускам цели сетове в чакане на някой, който така и не се появява.

Ето това е пасът. Той е твоята работна виза, твоята отговорност, страст и проклятие. Обичам работата си и не бих искал да ме възприемат като лешпер, който виси без работа- нито мен, нито другите хора, които работят по концерти и фестивали. Затова реших, че не е лошо да драсна тези няколко реда по въпроса. А сега се връщам в залата, защото тулупът с кейтъринга трябва да е пристигнал. Айде, ще се видим другата седмица.